Позвънихме на вратата и след дълга пауза ни отвориха. Младолик, добре изглеждащ мъж с вестник в ръка ни погледна изпитателно.
— Мога ли да говоря с господин Лоусън, моля? — казах.
— Аз съм Лоусън — отвърна той и се прозя.
Казах, че съм научил, че дава под наем фургон за коне. Той потърка носа си с палец, докато ни гледаше отгоре.
— Много е стар — рече най-после — и зависи кога ви трябва.
— Бихме ли могли да го видим — попитах.
— Да — отвърна той, — изчакайте ме за минутка.
Чухме го да вика и един момичешки глас да му отвръща. После се появи отново, но вече без вестника.
— Той е отзад — обясни ни домакинът, като ни поведе. Конският фургон беше на открито, отчасти закрит от сеното, струпано в холандския обор. АРХ 708. Моят стар приятел.
Казах на Лоусън, че наистина бих искал да наема фургона му, но същевременно ми се ще да знам кой го е наел преди осем дни. И понеже намери въпроса ми за много подозрителен и показа, че иска час по-скоро да се освободи от нас, му съобщих причините, поради които искам да знам това.
— Това не е бил моят фургон — рече веднага той.
— Беше — отвърнах му.
— На никого не съм го давал под наем преди осем дни. През целия ден беше тук.
— Той беше в Мейдънхед — настоях аз.
Той ме гледа близо половин минута. После добави:
— Ако сте прав, бил е взет, без да знам. Заедно със семейството ми отсъствахме този уикенд. Бяхме в Лондон.
— Колко души знаеха, че сте заминали? — попитах.
— Около дванайсет милиона, предполагам — засмя се той. — Участвахме в онова семейно състезание в петък вечер. Съпругата ми, най-големият ми син, дъщеря ми и аз. По-малкият нямаше право да участва, защото е само на десет години. Доста се ядоса. Пред камерата жена ми каза, че в събота ще посетим зоологическата градина и Лондонската кула в неделя и няма да се върнем вкъщи преди понеделник.
— А колко време преди състезанието — въздъхнах аз — знаехте, че ще бъдете включени в него?
— Две седмици преди това всичко за нашето участие беше описано в местните вестници. Малко се раздразних от това. Не е нужно всеки скитник в околността да знае, че ще отсъстваш със семейството си от дома. Разбира се, тук се навъртаха моите работници, но не е същото.
— Бихте ли ги попитали дали са видели някой да взима временно фургона?
— Предполагам, че да. Почти е време за доенето на кравите, така че скоро ще дойдат. Но все пак си мисля, че сте сбъркали регистрационния номер.
— А имате ли чистокръвен дорест ловджийски кон — попитах, — който да има бяла звезда на челото, провиснало ухо и пухкава опашка?
— Да, имам. — Скептицизмът му бързо изчезна. — Той е в обора, ей там.
— Сигурно вашите хора са забелязали, че го няма, когато са дошли, за да нахранят животните вечерта? — рекох.
— Брат ми — той живее на около два километра оттук — понякога го взима, когато му потрябва. Хората ми сигурно са предположили, че той го е взел. Ще ги попитам.
— Бихте ли ги запитали също дали са намирали една вратовръзка във фургона? — допълних. — Загубих я там, а съм много привързан към нея. Ако ми я върнат, ще получат десет кинта.
— Ще ги питам — обеща Лоусън. — Влезте в къщата, докато чакате.
Влязохме от задната врата и преминахме през изграден от камък хол до удобна, претъпкана с мебели всекидневна, където той ни остави. Отдалеч се дочуваха гласовете на жена му и децата, както и подрънкването на чаени чаши. На масата беше оставена недовършена кръстословица, а на пода бяха пръснати няколко жп линии от детски комплект за игра.
След известно време Лоусън се върна отново.
— Съжалявам — работниците са мислили, че брат ми е взел коня, и никой не е забелязал фургонът да липсва. Също така казаха, че не са намирали никаква вратовръзка. Те са слепи като прилепи освен в случаите, когато липсва нещо тяхно.
Благодарих му и се извиних за цялото безпокойство, а той ме помоли да му съобщя, ако открия кой е взимал фургона му.
Кейт и моя милост потеглихме към морето.
— Разследването не беше особено резултатно, не мислиш ли? — попита ме тя. — Всеки би могъл да вземе фургона му.
— Трябва да е бил някой, който е знаел, че се намира там — изтъкнах. — Смятам, че са решили да го използват именно защото е толкова леснодостъпен. Ако не са знаели, че ще е толкова лесно да се вземе, биха ми предали съобщението по друг начин. Допускам, че някой от работниците му, които гледат животните, знае повече, отколкото казва. Сигурно е взел някоя и друга банкнота и е качил коня във фургона, за да бъде сценката по-естествена. Разбира се, той няма да се втурне да признава това на Лоусън.
— Както и да е, няма значение — каза Кейт с весел тон. — Все пак е добре, че фермерът Лоусън няма нищо общо с това. Щеше да бъде доста потресаващо, ако се беше оказал главатар на банда. Може би щяха да ти опрат пистолет зад ухото, да те набутат във варел с цимент и да те хвърлят в морето, а аз щях да бъда завързана на някоя жп линия.
— Ако мислех, че може да е бандитски главатар — засмях се аз, — нямаше да те водя тук.
— Бъди предпазлив — погледна ме тя особено — или постепенно ще се превърнеш в изнежен дърт козел като чичо Джордж. Той винаги държи леля Деб на една ръка разстояние от всяка трудност, да не говорим за опасност. Може би затова е толкова откъсната от съвременния живот.
— И все пак не мислиш ли, че опасността би трябвало да се избягва? — попитах я.
— Разбира се, че не. Смятам, че ако има нещо, с което трябва да се справиш, опасността може да върви по дяволите.
Тя размаха широко дясната си ръка, за да покаже колко малко я е грижа за опасността, и точно зад нас някой силно натисна клаксона си. Задмина ни мъж, който свирепо изгледа Кейт заради този внезапен и объркващ сигнал. Тя се разсмя.
Завихме към морето край Уортинг и продължихме на изток по крайбрежното шосе. Мирисът на сол и водорасли беше силен и освежаващ. Минахме край пространства, застроени с нови бунгала близо до Уортинг, край пристанищата и електроцентралите на Шорхъм, Саутуик и Портсдейл, спокойните и невъзмутими фасади на къщите в Хоув и излязохме на крайморския булевард на Брайтън. Кейт насочи колата към едно малко площадче в града и спря.
— Да идем до морето — предложи тя. — Обожавам го.
Минахме през пътя надолу по стъпалата и пресякохме дъсчения тротоар, за да стъпим на морския пясък. Кейт смъкна обувките си и изсипа от тях струйка ситни камъчета. Слънцето грееше топло и приливът беше свършил. Разхождахме се бавно по плажа около два километра, като прескачахме образуващите се тук-там локвички морска вода, и после се върнахме обратно. Беше божествен следобед.
Когато, хванати ръка за ръка, се изкачвахме към мястото, където беше оставена колата на Кейт, за първи път забелязах, че е паркирала на стотина метра от хотел „Павилион Плаза“, където преди десетина дни бях докарал Клифърд Тюдор от Плъмптън.
Говорим за вълка и ето го и него, помислих си. Едрият мъж стоеше на стъпалата на хотела и говореше с униформения портиер. Дори от разстояние не можеше да се сбърка ръстът му, тъмната кожа, важно изправената глава. Гледах го с разсеян поглед.
Тъкмо преди да влезем в колата на Кейт, пристигна такси, задмина ни и спря пред стълбите на хотела. Беше черно, с жълта табелка на вратата и този път достатъчно близо до мен, за да прочета: „Марконикарс“. Погледнах бързо към шофьора и видях профила му, докато минаваше покрай нас. Имаше голям нос и оредяваща коса и никога досега не го бях виждал.
Клифърд Тюдор размени още няколко думи с портиера, спусна се по стъпалата и влезе направо в таксито, без да се затруднява да обяснява на шофьора къде иска да го откара. Таксито потегли незабавно.
— Какво си се зазяпал? — попита Кейт, застанала до колата.
— Нищо особено — отвърнах, — исках да те питам имаш ли нещо против да изпием по един чай в хотел „Павилион Плаза“.
— Идеята е малко глупава — отговори тя. — Леля Деб после ще ни го изкара през носа.
— Още малко следене — казах.
— Добре тогава. Взе ли си увеличителната лупа и полицейската хрътка?
Влязохме в хотела. Кейт ми каза, че ще отиде да си оправи косата. А аз попитах младото момиче на рецепцията дали знае къде бих могъл да открия Клифърд Тюдор. Тя трепна с мигли, а аз й се усмихнах обнадеждаващо в отговор.
— Страхувам се, че току-що го изпуснахте — каза тя. — Върна се в апартамента си.
— Често ли идва тук? — попитах.
— Мислех, че знаете — погледна ме тя изненадано. — Той е в съвета на директорите на хотела. Един от основните акционери. На практика — добави тя със забележителна откровеност — той е почти собственик на това място и думата му тежи повече, отколкото на управителя.
От тона й личеше, че определено одобрява господин Тюдор.
— Има ли кола? — попитах.
Това бе много странен въпрос, но тя забърбори без колебание.
— Да, има прекрасна голяма кола с дълга предница и много хром. Висока класа. Но не я използва често, разбира се. Обикновено взима такси. Защо ли? Само преди минута звъннах на едно от онези радиотаксита. Наистина са полезни. Само позвъняваш в централата им, те изпращат радиосъобщение на най-близката кола и само след минута тя вече чака отвън. Всички гости ги използват…
— Мейвис!
Бъбривото момиче млъкна веднага и се огледа с виновен поглед. На рецепцията се появи строга госпожица на около трийсет години.
— Благодаря ти, че ме замести, Мейвис. Сега можеш да тръгваш — каза тя.
Мейвис ми се усмихна загадъчно и изчезна.
— Господине, мога ли да ви бъда полезна с нещо? — Беше достатъчно учтива, но не беше от типа хора, които клюкарстват за началниците си.
— Хъм — казах. — Може ли да пием чай тук?
Тя погледна към часовника.
— Малко е късно за чай, но отидете във фоайето и келнерът ще ви сервира.
Кейт изгледа донесените сандвичи с рибен пастет с неодобрение.
— Това е една от опасностите при разследването, предполагам — каза тя, като предпазливо отхапа малко парченце. — Какво откри?
Казах, че не съм абсолютно сигурен, но е интересно дали има някаква връзка между такситата с жълти табелки и Бил Дейвидсън. Или Клифърд Тюдор.
— Бих приела, че едва ли има нещо общо — каза Кейт, като свърши сандвича си, но не взе втори.
— Не мисля така — въздъхнах.
— Сега какво следва?
— Ако можехме да открием кой е собственикът на такситата с жълти табелки…
— Нека им звъннем и да ги питаме — предложи Кейт, като стана. Отиде до телефона и започна да търси номера им в указателя. — Аз ще свърша това — каза. — Ще твърдя, че имам оплакване и бих искала да се свържа директно със собствениците на фирмата.
Свърза се с централата на такситата и изигра страхотна сценка, като настояваше за имената и адресите на собствениците, директорите и на юристите на компанията. Накрая остави слушалката и ме погледна отвратена.
— Не ми казаха нито едно име — рече. — Трябва да призная, че човекът отсреща беше наистина много спокоен. Въобще не трепна, когато се нахвърлих върху него. Всичко, което каза, беше; „Моля, пратете ни писмено подробностите на вашата жалба и ще я разгледаме най-внимателно.“ Освен това каза, че фирмата нямала политика да разкрива имената на своите собственици и не му е разрешено да прави това. Не мръдна на милиметър.
— Няма значение. Беше един смел и добър опит. Наистина не мислех, че ще ти кажат. Но това ми даде една идея…
Звъннах в полицейския участък в Мейдънхед и помолих да ме свържат с инспектор Лодж. Отвърнаха ми, че бил излязъл по работа. Бих ли оставил някакво съобщение? Така и направих.
— Обажда се Алън Йорк — казах. — Моля ви, бихте ли попитали инспектор Лодж дали може да открие кой притежава или контролира радиотакситата „Марконикарс“ в Брайтън? Той знае за какво става дума.
Гласът от Мейдънхед отвърна, че ще предаде съобщението на инспектора сутринта, но не може да потвърди дали инспектор Лодж ще изпълни желаното разследване. Хубав служебен жаргон. Благодарих на полицая и затворих.
Кейт стоеше близо до мен до телефонната кабина. От нея се носеше деликатен аромат на цветя, толкова слаб, че беше като полъх. Целунах я нежно. Устните й бяха меки, сладки и сухи. Тя постави ръце на раменете ми и ме погледна в очите, усмихвайки се. Отново я целунах.
Един мъж отвори вратата на телефонната кабина и се засмя, като ни видя.
— Съжалявам… Исках да телефонирам… — Той се дръпна назад притеснен.
Погледнах часовника си. Беше почти шест и половина.
— Кога ни каза да се върнем леля Деб? — попитах.
— Вечерята е в осем. Дотогава ще сме там. — Кейт беше в добро настроение. — Нека се разходим по булеварда и да разгледаме антикварните магазини.
Закрачихме бавно по крайморския булевард на Брайтън, като се спирахме пред всяка ярко осветена витрина и се любувахме на изложените предмети. Спряхме и на един-два ъгъла в настъпващия сумрак, за да продължим това, което бяхме прекъснали в телефонната будка. Целувките на Кейт бяха сладки и девствени. Нямаше опит в любовта и макар че тялото й потрепери веднъж или два пъти в ръцете ми, нямаше страст в начина, по който ми отвръщаше.
На края на булеварда, когато обсъждахме накъде да продължим, внезапно зад нас блеснаха светлини. Обърнахме се. Заведението „Синята патица“ отваряше вратите си за вечерта. Изглеждаше приятно и уютно местенце.
— Какво ще кажеш за глътка алкохол, преди да се върнем? — предложих.
— Прекрасно — каза Кейт. И по този съвсем незабележителен начин направихме най-решителната си стъпка в следобедното разследване.
Влязохме в „Синята патица“
Девета глава
Барът бе покрит с голям лист блестяща мед. Крановете за наливна бира блестяха. Чашите искряха от чистота. Това беше малко, чисто и приветливо заведение, с топло осветление и оригинални маслени картини на рибарски селца по стените.
Кейт и аз се опряхме на бара, за да обсъдим видовете шери със съдържателя. Беше човек на около петдесет години, с военна стойка, с щръкнали мустаци, напомадени в краищата. Предположих, че е пенсиониран старши сержант. Но си знаеше работата и шерито, което ни препоръча, беше превъзходно. Бяхме му първите клиенти и продължихме да си бъбрим с него. Имаше приятния маниер на всички добри съдържатели на заведения, но под него усещах прикрита войнственост. Напомняше ми реакцията на газела, долавяща опасността в африканската савана, застанала нащрек, с разширени ноздри, дори когато всичко изглеждаше мирно и безопасно. Но не обърнах много внимание, защото проблемите му, мислех си наивно, нямаха нищо общо с мен.
Влезе още един мъж с момиче и ние с Кейт се обърнахме, за да пренесем питиетата си на една от малките, пръснати из помещението маси. Докато го правеше, Кейт се спъна, удари чашата си в ръба на бара и я счупи. Остро парче поряза ръката й и тя започна да кърви силно.
Барманът повика съпругата си, слаба, дребна женица с безцветна коса. Тя забеляза кръвта, капеща бързо от ръката на Кейт, и възкликна загрижено:
— Елате и я поставете под студената вода. Това ще спре кървенето. Добре, че не сте си оцапали хубавото палто.
Тя отвори вратичка в бара, за да ни пропусне в кухнята, която беше също така идеално чиста. На една маса встрани бяха наредени филийки хляб, масло, филета и нарязани салати. Бяхме попречили на жената на съдържателя в подготовката на сандвичите за вечерните клиенти. Тя отиде до раковината, отвори кранчето и подкани Кейт да сложи ръка под течащата вода. Стоях на прага на кухнята и се оглеждах наоколо.
— Толкова съжалявам, че ви причиних неприятности — каза Кейт, докато кръвта капеше в умивалника. — Всъщност това не е толкова лошо порязване. Само изглежда ужасно, защото очевидно е засегната някоя по-голяма вена.
— Въобще не ни притеснявате, скъпа — каза съпругата на бармана. — Сега ще ви намеря нещо за бинтоване. — Тя отвори едно чекмедже в кухненския бюфет, като погледна Кейт с окуражаваща усмивка.