А пък в момента Бил се бореше със смъртта в болницата на Мейдънхед и горях от желание да разбера дали ще спечели битката. Сила, на която бях обещал да отида там възможно най-скоро, я очакваха тягостни часове на мъчителна неизвестност. Вече бях закъснял достатъчно. Жицата, скрита в мъглата и здраво вързана за брезовия стълб, можеше да почака до утре. Бил обаче може би нямаше да ме дочака.
Ягуарът на Бил стоеше самотен на паркинга. Качих се в колата, включих светлините и фаровете срещу мъгла и потеглих. Завих вляво при входа, предпазливо изминах пет километра по шосето, отново свих вляво при реката, покриволичих из еднопосочните улици на Мейдънхед и най-после пристигнах в болницата.
В ярко осветеното преддверие щъкаха какви ли не хора, но никъде не открих Сила. Попитах портиера.
— Аа, госпожа Дейвидсън ли? Съпругата на жокея? Потърсете я в чакалнята. Четвъртата врата вдясно.
Така и направих. Първо забелязах огромните й очи и тъмните сенки, които се бяха появили под тях. По измъченото й лице не бе останала капчица кръв. Беше си махнала и кокетната шапчица.
— Как е той?
— Не знам. Единственото, което ми казват, е да не съм се тревожела. — Очите й се напълниха със сълзи.
Седнах до нея и хванах ръката й.
— Толкова ми олекна, като дойде, Алън — благодари ми тя.
Малко след това се появи млад лекар с увиснали на врата му слушалки.
— Вие сте госпожа Дейвидсън, нали… — поколеба се той. — Влезте при съпруга си.
— Как е той?
— Не е… много добре. Правим всичко възможно. Вие роднина ли сте? — обърна се към мен той.
— Приятел. Изчаквам да откарам госпожа Дейвидсън у дома.
— Аха. Ако искате, вместо да стоите тук, можете да се върнете. По-късно през нощта.
В думите му, внимателно подбрани и съвсем банални, имаше някакъв скрит подтекст. Вгледах се внимателно в лицето му и разбрах, че Бил си отива.
— Ще изчакам тук.
— Добре.
През следващите четири часа успях да изуча с най-големи подробности шарките на пердетата и драскотините по кафявия балатум. И през цялото време жицата не ми излизаше от ума.
Най-после се появи млада, красива, сериозна сестра.
— Моите съболезнования… Майор Дейвидсън почина.
Госпожа Дейвидсън искала да отида при него. Сестрата щяла да ме заведе при тях. Последвах я по дългите коридори, а после се озовах в неголяма бяла стая, където Сила седеше до някакво легло.
Тя ме погледна. Не беше в състояние да проговори.
Бил лежеше в леглото безжизнен, посивял и притихнал. Моят най-добър приятел. Бил.
Втора глава
Рано сутринта откарах Сила в дома й в Котсуолдс — изтощена от бдението край тялото на Бил, до което бе настояла да остане през цялата нощ, и замаяна от силните успокоителни. Децата я посрещнаха на стъпалата печални, с широко ококорени очи. Зад тях стоеше Джоан — пъргавото, умно момиче, което ги гледаше. Бях и съобщил лошите вести по телефона предната вечер.
Сила седна на стъпалата и се разплака. Децата приклекнаха около нея, прегърнаха я и се опитаха да й дарят утеха в скръбта й, въпреки че бяха твърде малки, за да разберат целия ужас на случилото се.
След като се наплака. Сила се качи в стаята и си легна. Дръпнах пердетата, завих я и я целунах по бузата. Изглеждаше много изтощена, сякаш едва държи очите си отворени. Надявах се сънят й да продължи дълго.
Отидох в стаята си, преоблякох се и слязох в кухнята. Джоан тъкмо слагаше кафе, яйца с бекон и топли кифлички на масата за мен. Раздадох на децата шоколадчетата, които им бях купил предишната сутрин (колко отдавна ми се виждаше сега това), и те ги изядоха с мен, докато закусвах, а Джоан пиеше кафе.
— Алън? — обърна се към мен най-малкият, петгодишният Уилям. Никога не довършваше репликата си, ако не му отговориш с „Да?“, за да е сигурен, че го слушаш.
— Да?
— Какво е станало с татко?
Разказах им цялата история, без да споменавам за жицата. Те запазиха мълчание известно време след края й, а после едва осемгодишният Хенри попита най-хладнокръвно:
— Ще го погребат ли, или ще го изгорят?
Докато се окопитя, двамата със сестра му Поли вече оживено и с изненадваща осведоменост водеха спор за съответните предимства на полагането в гроб и кремацията. Изпитах ужас, но едновременно с това и облекчение. Спогледахме се с Джоан, която едва се въздържаше да не прихне.
Благодарение на тази невинна демонстрация на детския прагматизъм потеглих към Мейдънхед в много по-добро настроение. Прибрах колата на Бил в гаража и подкарах своя тъмносин „Лотос“. Мъглата се беше вдигнала, но аз се движех с необичайно ниска за мен скорост — размишлявах как да постъпя.
Първо се отбих в болницата. Прибрах дрехите на Бил, подписах съответните документи, уредих всички формалности. Назначиха аутопсията за следващия ден.
Когато пристигнах на хиподрума, вратите бяха заключени — неделя беше. В канцеларията на отговорника по гонките също нямаше никой и беше затворено. Обадих се в дома му, но и там никой не вдигаше.
След известно колебание реших да се обърна направо към най-висшето началство — главния надзорник на Националния комитет за конни надбягвания. Икономът на сър Кресуел Стамп ме уведоми, че ще провери дали господарят му може да се обади.
Казах му, че разговорът е абсолютно наложителен. Малко след това чух гласа му по телефона.
— Дано наистина се обаждате по много важен повод, господин Йорк. Вдигате ме от масата, а съм поканил гости на обяд.
— Сър, знаете ли, че майор Дейвидсън почина вчера вечерта?
— Да. Искрено съжалявам. Наистина много тъжен случай.
Той замълча. Поех си дълбоко въздух.
— Падането му не е злополука — заявих аз.
— Какво искате да кажете?
— Конят на майор Дейвидсън е бил препънат с жица — поясних.
Разказах му за резултатите от огледа при препятствието.
— Уведомихте ли господин Дейс за откритието си? — Господин Дейс беше комендант на гонките.
Обясних, че не съм успял да се свържа с него.
— И затова ми се обаждате. Ясно. — Той помълча. — Добре, господин Йорк, ако сте прав, случаят е прекалено сериозен и не засяга само Националния комитет за конни надбягвания. Трябва незабавно да уведомите полицията в Мейдънхед. Непременно ми се обадете вечерта, за да ми кажете какво е станало, а аз ще потърся господин Дейс.
Затворих. Топката бе подадена. Представях си като на живо как говеждото изстива в чинията на сър Кресуел, докато той подгрява жиците.
Полицейският участък се издигаше тъмен, прашен и неприветлив на опустялата в неделния ден улица. Вътре имаше гише и три бюра зад него. Едното от бюрата бе заето от полицай, който четеше вестник с немного прилично съдържание. Ами да, нали полицията не трябва да изостава от престъпниците, помислих си аз.
— С какво мога да ви помогна, господине? — попита ме той и се изправи.
— Тук има ли някой друг? Някой по-главен? — поясних аз. — Става въпрос за… смъртен случай.
— Момент, господине.
Той се скри зад някаква врата в дъното. После се върна и ме покани:
— Заповядайте, влезте.
Заведе ме до някаква вътрешна стая и затвори вратата зад мен.
Мъжът, който стана да ме посрещне, беше нисичък за полицай, набит и леко мургав. Наближаваше четирийсетте. Приличаше по-скоро на боксьор, отколкото на велик мислител, но по-късно се убедих, че мозъкът и физиката му са еднакво добре развити. Бюрото му бе осеяно с книжа и тежки томчета със закони и разпоредби. В стаята бе уютно топло от газовата печка, а пепелникът бе отрупан от фасове. И той очевидно прекарваше неделния следобед в занимания с престъпността.
— Добър ден. Инспектор Лодж — представи се той. Покани ме с ръка да седна на стола пред бюрото му. Той също седна отново и започна да подрежда книжата пред себе си на купчинки.
— Казали сте, че става въпрос за смъртен случай. — От неговата уста собствените ми думи прозвучаха някак глупаво, но тонът му беше съвсем делови.
— Отнася се за майор Дейвидсън… — подхванах аз.
— А, да. Получихме доклад по случая. Починал нощес в болницата след злополучно падане по време на надбягването.
Той учтиво ме изчака да продължа.
— Злополуката е била нагласена — директно заявих аз.
Инспектор Лодж ме изгледа продължително, после извади лист хартия от чекмеджето, разви капачката на писалката си и доколкото видях от мястото си, си записа най-отгоре датата и часа на срещата ни. Методичен човек.
— Най-добре ще бъде да започнем отначало. Вашето име?
— Алън Йорк.
— Възраст?
— Двадесет и четири годишен.
— Адрес?
Издиктувах му адреса, обясних чий е и че през по-голяма част от времето пребивавам там.
— А къде се намира постоянният ви дом?
— В Южна Родезия — отвърнах аз. — В животновъдна ферма близо до селце, което се казва Индуна, на около петдесетина километра от Булавайо.
— Професия?
— Представител съм на баща си в лондонската му кантора.
— Ас какво се занимава баща ви?
— Търговска компания „Бейли Йорк“.
— И с какво търгува вашата компания? — попита Лодж.
— Мед, олово, добитък. Какво ли не. Основната дейност е предимно превозване на различни товари.
Инспекторът си записа отговорите ми с бърз, четлив почерк.
— А сега — той остави писалката, — разкажете ми за случая.
— Не знам какъв е случаят, но ето какво стана.
Разказах му всичко. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и накрая попита:
— Какво ви накара да се усъмните, че в падането е имало нещо нередно?
— Адмирал е най-сигурният скачач на света. Абсолютно безпогрешен в крачките си, като котка. Никога не греши.
От любезно-недоверчивото изражение, изписано по лицето му, долових, че почти нищо не разбира от конни надбягвания и смята, че няма кон, който да е застрахован от падания.
Опитах се пак да му обясня:
— Адмирал преодолява перфектно препятствията. Просто няма как да му се случи такова нещо — да се препъне и да падне, особено при подобна лесна преграда, която прескача спокойно, без да го пришпорват. Засилването му беше идеално — видях го. Имаше нещо неестествено в падането му. Останах с усещането, че нещо го е препънало. Мина ми през ум, че може да е жица, и затова се върнах да огледам. Това е всичко.
— Хмм — замислено произнесе Лодж. — Имаше ли шанс да спечели?
— Абсолютно.
— А кой стана победител?
— Аз.
Лодж млъкна и задъвка крайчеца на писалката си.
— Кой назначава служителите на хиподрума? — попита накрая той.
— Всъщност не знам. Наемат ги временно за състезанието, струва ми се — отвърнах.
— А защо му е притрябвало на този човек да навреди на майор Дейвидсън? — попита той привидно наивно.
— Да не смятате, че си измислям? — наежих се аз.
— Не — въздъхна Лодж. — Може би по-скоро се питах доколко би било трудно за някой, който иска да навреди на майор Дейвидсън, да си уреди работа на хиподрума.
— Много е лесно.
— Ще трябва да проверим. — Той се замисли. — Изключително несигурен начин да убиеш някого.
— Този, който го е организирал, не е имал намерение да го убие — заявих аз.
— Защо?
— Отначало нямаше никакви изгледи, че падането ще се окаже смъртоносно. Мисля, че целта е била да му попречат да спечели.
— А защо смятате, че смъртта му не е била планирана? — попита Лодж. — Така както я описахте, на мен случката ми се видя доста опасна.
— Смятали са, предполагам, че само ще се нарани. Обикновено, когато конят се носи с всичка сила към препятствието и неочаквано за ездача си се блъсне в него, човек изхвръква напред от седлото като куршум. Прелита във въздуха и пада далеч от мястото, където се стоварва конят. Случва се доста да пострада, но рядко се стига до фатален изход. Само че Бил Дейвидсън не изхвърча от седлото през главата на Адмирал. Може би пръстите му са запънали в стремето, но всъщност е по-вероятно жицата да го е ударила през крака и да го е отблъснала назад. Каквото и да е станало, той се свлече на земята, а конят се строполи отгоре му. Но дори и при това положение фактът, че твърдият ръб на седлото се заби в стомаха на Бил, беше също чиста случайност. Убиецът трябва да е луд да разчита на подобен план.
— Ясно. Изглежда, доста сте размишлявали върху случая.
— Да. — Шарките на пердетата в чакалнята мигновено изникнаха в паметта ми.
— Сещате ли се за някой, който би имал причина да иска да навреди на майор Дейвидсън? — попита Лодж.
— Не. Всички го харесваха.
Лодж стана и се протегна.
— Хайде да отидем да я видим тази жица.
Надникна през вратата и нареди:
— Райт, отиди и виж — ако Хокинс е там, му кажи, че ми трябва кола, стига да има някоя свободна.
Оказа се, че има. Хокинс (или поне така реших аз) седна зад волана, а ние се Лодж се наместихме на задната седалка. Централният вход на хиподрума още беше затворен, но както открих, за всичко си има начини. Полицейският шперц ни отвори една по-невзрачна портичка в дървената ограда.
— Служи при пожар — поясни Лодж, като забеляза многозначителния ми поглед.
В сградата на хиподрума не намерихме никого — управителят беше излязъл. Хокинс подкара колата през пистите и се отправи по тревата към най-отдалеченото препятствие. Автомобилът подскачаше и се клатушкаше по неравния терен. Спряхме близо до вътрешната страна на пистата и ние с Лодж излязохме.
Поведох инспектора покрай препятствието към външния му край.
— Жицата е ето тук — казах аз.
Само че грешах.
Вертикалният стълб, пистата, високата трева, брезовите трупи на преградата си бяха на мястото. Ала не и рулото жица.
— Да не бъркате препятствието? — попита Лодж.
— Не, това е.
Стояхме и гледахме пистите, които се простираха пред нас. Намирахме се в най-отдалечения край, откъдето трибуните изглеждат като голямо неясно петно в далечината. Препятствието до нас беше единственото на правата отсечка между два завоя, а най-близкото се падаше на около триста метра вляво от нас, при един лек завой.
— След като прескочите онова там — поясних аз и го посочих, — се пускате по доста дълга отсечка и стигате, както виждате, до това. — Потупах препятствието, до което стояхме. — На двайсетина метра след като го прескочим, следва доста остър ляв завой към правата. Следващата преграда е малко по-нататък на правата. Така даваме възможност на конете да стъпят добре на краката си след завоя, преди да им се наложи отново да скачат. Маршрутът е много добър.
— Дали не сте се объркали в мъглата?
— Не. На това препятствие беше.
Лодж въздъхна.
— Е, добре тогава, да огледаме.
Нямаше кой знае какво за гледане — само вдлъбнатината по олющената бяла боя на вътрешния стълб и по-дълбоката резка, оставена от жицата по външния. И двете едва се забелязваха и ако човек не се вгледа специално, не би ги забелязал. И двете се намираха на еднакво разстояние от земята — на около седемдесет и пет сантиметра височина.
— Доста слаби доказателства — каза Лодж.
Върнахме се в Мейданхед, без да говорим повече. Чувствах се отвратително глупаво. Осъзнавах, че макар и да не бях намерил човек от ръководството, след като открих жицата, е трябвало да издиря който и да е — даже някой от пазачите — и да го заведа да я види с очите си. Щях поне да разполагам със свидетел, нищо че беше тъмно и мъгливо или той нямаше да може със сигурност да потвърди, че я е видял точно при това препятствие. Все щеше да е по-добре от нищо. Опитвах се да се утеша с мисълта, че е напълно възможно служителят да се е върнал и да е прерязал жицата още докато съм се връщал към сградата на хиподрума, и дори да бях завел свидетел, е щяло да бъде твърде късно.
От полицейския участък в Мейдънхед се обадих на сър Кресуел Стамп. Този път, както ме уведоми, го прекъснах, докато си хапвал препечени кифлички. Новината, че жицата е изчезнала, също не му поправи настроението.
— Трябваше веднага да извикате някой да я види. Или пък да я снимате, да я вземете със себе си… Не можем да предприемем нищо без доказателства. Не мога да си обясня защо не сте проявили малко здрав разум и да действате по-бързо. Проявили сте голяма безотговорност, господин Йорк.