И с тези мили думи ми затвори телефона.
Подкарах унило към къщи. Надникнах в стаята на Сила. В тъмното се чуваше само равномерното й дишане. Все още беше потънала в дълбок сън.
Долу Джоан и децата седяха пред приятния огън в камината и играеха покер. Бях ги научил през един дъждовен ден, когато им беше омръзнало да играят на Черен Петър и Джин Руми и започнаха да безобразничат, да крещят, да се карат и да лазят по нервите на всички. Покерът — мистериозната дотогава игра на каубоите от уестърните — имаше магически резултат.
За няколко седмици Хенри стана такъв изпечен покерджия, че човек трябваше да си отваря очите на четири, когато играе с него. Острият му като бръснач мозък на математик изчисляваше с абсолютна точност вероятностите коя карта ще бъде обърната, визуалната му памет беше изключителна, а леко озадаченото му изражение беше вкарало не един нищо неподозиращ възрастен право в заложения капан. Възхищавах се на Хенри. Той беше в състояние да блъфира успешно даже ако насреща му седи Господ.
Поли също играеше сравнително добре — поне можех да бъда сигурен, че няма непрекъснато да губи в обикновена компания — и дори Уилям разпознаваше кога има флош и фул.
Изглежда, играеха от доста време. Купчината с чипове пред Хенри както винаги беше три пъти по-голяма от тези на останалите.
— Хенри вече веднъж ни обра всичките чипове — уведоми ме Поли, — затова си ги раздадохме пак и започнахме отначало.
Взех си десет от чиповете на Хенри и седнах да играя с тях. Джоан раздаде картите. Паднаха ми се чифт петици, а после изтеглих още една. Хенри изчисти и си взе само две карти. Като че ли му харесаха.
Другите се отказаха при следващите две разигравания. Аз смело побутнах още два чипа към двата, които вече лежаха в центъра на масата.
— Качвам два, Хенри — обявих.
Той ме погледна, за да се увери, че го гледам, после разигра страхотна сценка на нерешителност — започна да барабани с пръсти и да въздиша. Познавах номерата му, когато блъфира, и подозирах, че държи страхотни карти и крои планове как да ме отърве от повечко чипове.
— Качвам още един — най-накрая произнесе той.
Тъкмо се канех смело да кача с още два, но изведнъж се спрях и казах:
— А, не, Хенри, този път няма да мине. — Хвърлих картите си и побутнах четирите чипа към него. — Получаваш само тези четирите и нито един повече.
— Какви карти имаше, Алън? — Поли ги обърна и видя трите петици.
Хенри се ухили и не направи никакъв опит да попречи на Поли да разгледа и неговите карти. Имаше чифт попове. Нищо и никакъв чифт.
— Този път те преметнах, нали, Алън? — щастливо попита той.
Поли и Уилям изстенаха.
Играта продължи. Успях да си възвърна репутацията и прибрах значителна част от чиповете на Хенри. Когато стана време децата да си лягат, се качих при Сила.
Тя се беше събудила, но лежеше, без да светва лампите.
— Влез, Алън.
Отидох до леглото й и светнах нощната лампа. Първоначалният шок беше преминал. Изглеждаше притихнала и спокойна.
— Гладна ли си? — попитах я, защото не беше хапвала нищо след вчерашния обяд.
— Знаеш ли, Алън, май наистина съм гладна. — Каза го, сякаш това я изненада.
Слязох в кухнята при Джоан и приготвихме нещо. Качих се с подноса и хапнах с нея. Облегната на възглавниците, съвсем сама в голямото легло, тя ми разказа как са се запознали с Бил, какви преживелици и весели моменти са имали заедно. Щастливите спомени съживиха погледа й. Тя продължи да ми разказва какво ли не още за Бил и аз я спрях чак когато устните й започнаха да треперят. В този момент й разказах за Хенри и чифта попове. Тя се усмихна и отново се поуспокои.
Много ми се искаше да я попитам дали Бил е имал неприятности и дали не са му се случили някакви инциденти през последните няколко седмици, но моментът не беше подходящ. Накарах я да изпие успокоителните, които ми бяха дали от болницата, загасих лампата и й пожелах лека нощ.
Докато се събличах в стаята си, умората изведнъж ме повали. Не бях спал от почти две денонощия, много от часовете през които изминаха доста бурно. Тръшнах се на леглото. В моменти като този заспиването е истинско удоволствие, което съзнателно си доставяш.
След около половин час ме събудиха — Джоан, облечена в халат, ме разтърсваше за рамената.
— За бога, Алън, събуди се. Чукам от векове на вратата ти.
— Какво има?
— Търсят те по телефона. По личен въпрос.
Изпъшках тежко. Имах чувството, че е късно след полунощ.
Погледнах часовника си — единадесет часа.
Слязох как да е долу с подпухнали за сън очи.
— Ало?
— Господин Алън Йорк?
— Да.
— Изчакайте така, моля. — В слушалката се чуха няколко изщраквания. Прозях се.
— Господин Йорк? Имаме съобщение за вас от инспектор Лодж. Той иска да дойдете утре тук, в участъка на Мейдънхед, в четири часа следобед.
— Добре — съгласих се аз. Затворих, върнах се в леглото и потънах в дълбок сън.
Лодж ме очакваше. Той стана от стола си, ръкува се с мен и ми посочи да седна. Този път бюрото му беше разчистено — пред инспектора имаше само една спретната папка. На малка масичка в ъгъла зад мен седеше полицай с молив и стенографски бележник в ръка.
— Тук разполагам с някои показания — Лодж почука с пръст папката, — с които искам да ви запозная. После бих искал да ви задам няколко въпроса. — Той отвори папката и извади два закачени един за друг листа. — Това са показанията на господин Л. Дж. Дейс, отговорник за гонките на хиподрума в Мейдънхед. Той твърди, че винаги наемат девет помощници да стоят край препятствията, в случай че се наложи да поправят нещо по време на състезанието. Трима от тях били нови.
Лодж остави показанията му настрани и взе следващия документ.
— Това пък са показанията на Джордж Уоткинс — един от постоянните служители. Той твърди, че теглят жребий, за да определят кой при кое препятствие ще отиде. На някои от препятствията обикновено имало по двама. В петък както винаги теглили жребий, но в събота един от новите предложил сам да отиде на най-далечното препятствие. Никой не обичал да работи там според Уоткинс, тъй като им се налага да се разкарват повече в паузата между надбягванията, ако искат да заложат нещичко. Ето защо с удоволствие оставили непознатия да поеме препятствието и теглили жребий само за останалите.
— Разполагате ли с външно описание? — попитах аз.
— Вие самият сте го видели — каза Лодж.
— Всъщност почти не съм. Видях просто някакъв мъж, но не съм го разглеждал истински. На всяко препятствие има по един. Ако ги видя пак, няма да ги позная.
— Уоткинс смята, че би го разпознал, но не може да го опише. Бил съвсем обикновен на вид. Немного висок и немного нисък. На средна възраст. Носел кепе, стар сив костюм и широк шлифер.
— Всичките изглеждат така — мрачно потвърдих аз.
— Представил се с името Томас Кук — продължи Лодж. — Казал, че е останал без работа — имал някакъв ангажимент чак другата седмица — и искал да си запълни времето. Напълно приемливо обяснение и според Уоткинс нямало нищо странно у него. Само дето говорел с лондонски акцент.
Лодж остави документа и взе друг.
— Това са показанията на Джон Ръсел от екипа за бърза помощ в болницата „Свети Джон“. Казва, че стоял при първото препятствие и наблюдавал конете, които вземали завоя в другия край на хиподрума. Поради мъглата виждал добре само три от препятствията — това, до което се намирал, следващото по-нататък по правата и най-далечното, където паднал майор Дейвидсън. По-предишното препятствие — онова, което се е намирало право срещу него, на другия край на пистата — му се мержелеело само като някакво петно. Видял как майор Дейвидсън изниква от мъглата, след като го прескочил. И веднага след това го видял, че пада. Майорът не се изправил, въпреки че конят му станал на крака без ездача и избягал. Ръсел се запътил към мястото на произшествието, а когато вие сте го подминали, оглеждайки се назад, се затичал. Намерил пострадалия на земята.
— Видял ли е жицата? — попитах нетърпеливо аз.
— Не. Попитах го дали е забелязал нещо необичайно, но той не спомена за нея. Каза, че нямало нищо особено.
— Видял ли е работника да я навива, докато е тичал към него?
— Попитах го дали майор Дейвидсън или работникът са били в полезрението му, докато е тичал към тях. Ръсел отвърна, че поради острия завой и оградите ги е видял едва когато наближил. Доколкото разбрах, заобиколил е по пистата, вместо да тръгне напряко, тъй като тревата е висока и гъста и било доста мокро.
— Разбирам — отчаяно казах аз. — А какво е правел служителят, когато Ръсел е пристигнал?
— Стоял изправен до майор Дейвидсън и го гледал. Изглеждал уплашен. Това се сторило странно на Ръсел, защото въпреки падането нямало признаци за сериозни наранявания. Ръсел помахал с бялото флагче, колегата му от „Бърза помощ“ го видял и предал сигнала по-нататък и така той достигнал до екипа на линейката.
— А служителят? Какво направил след това?
— Нищо особено. Останал при препятствието, след като линейката откарала майор Дейвидсън, и според Ръсел си седял там, докато обявили, че последната гонка се отменя.
Хващах се за сламки, но попитах:
— Появил ли се е с другите да си получи надницата?
Лодж ме погледна с интерес.
— Не — отвърна той, — повече не се върнал.
Инспекторът отново взе някакви листове.
— Това са показанията на Питър Смит, старши коняр в конюшните на Грегъри, където тренирали Адмирал. По неговите думи, след като избягал от хиподрума. Адмирал се е опитал да прескочи някакъв трънлив плет. Заседнал в него и там го уловили. Бил много уплашен и кървял. Гърдите, плешките и предните му крака целите били в драскотини и рани. — Той вдигна очи от листа. — Дори и да е останала следа от удара в жицата, вече е напълно невъзможно да я различим от другите.
— Извършили сте много щателно разследването — казах аз, — и при това в доста кратък срок.
— Да. Имахме късмет, че намерихме веднага всички, които ни трябваха.
Беше останал още само един документ. Лодж го взе и произнесе бавно:
— Това е докладът от аутопсията на майор Дейвидсън. Причина за смъртта — многобройни вътрешни наранявания. Черният дроб и жлъчката са разкъсани.
Той се облегна на стола и се вторачи в ръцете си.
— А сега, господин Йорк… налага се да ви задам няколко въпроса, които… — и той внезапно ме погледна в очите — няма да ви се сторят много приятни. Но се налага да ми отговорите. — Усмивката му беше напълно дружелюбна.
— Карайте направо — съгласих се аз.
— Влюбен ли сте в госпожа Дейвидсън?
Изправих се на стола си от изненада.
— Не — отвърнах.
— Но живеете с нея.
— Живея с цялото семейство.
— Защо?
— Нямам собствен дом в Англия. Когато се запознах с Бил Дейвидсън, той ме покани на гости през почивните дни. Хареса ми у тях, а и те вероятно ме харесаха. Така или иначе често ме канеха и постепенно гостуванията ми започнаха да стават все по-дълги. Накрая Бил и Сила ми предложиха да се преместя у тях. Но всяка седмица прекарвам ден-два в Лондон.
— От колко време живеете при семейството? — попита Лодж.
— От около седем месеца.
— Отношенията ви с майор Дейвидсън приятелски ли бяха?
— Да, много.
— Ас госпожа Дейвидсън?
— Също.
— Но не сте влюбен в нея?
— Много съм привързан към Сила. Но все едно като към по-голяма сестра — поясних аз, опитвайки се да сдържам гнева си. — Тя е с десет години по-голяма от мен.
Изражението на Лодж ясно подсказваше, че възрастта няма никакво значение в случая. В този момент изведнъж се сетих за полицая в ъгъла, който записваше отговорите ми.
Отпуснах се и спокойно казах:
— Тя много обичаше съпруга си, а и той нея също.
Ъгълчетата на устните на Лодж потръпнаха. За моя изненада изглеждаше като че ли развеселен. Той отново подхвана въпросите си:
— Доколкото разбирам, майор Дейвидсън е бил водещият в Англия жокей аматьор в надбягванията с препятствия.
— Да.
— А вие сте заели второто място преди година, след първия си сезон в Англия?
Изгледах го и казах:
— Доста сте осведомен за човек, който до вчера не подозираше за съществуването на този спорт.
— Вярно ли е, че сте били на второ място след майор Дейвидсън в класацията на аматьорите миналата година? И вярно ли е, че по всяка вероятност отново сте щели да останете втори? Не е ли също така вярно, че сега, след неговото отпадане, ще оглавите ранглистата?
— Отговорът на първите два въпроса е „да“, а на последния — „надявам се“.
Подтекстът във въпросите му беше ясен, но аз нямах намерение да започна да се оправдавам, преди да ми бъде отправено обвинение. Зачаках. Ако инспекторът смяташе да развие хипотезата, че съм се опитал да раня или да убия Бил, за да се сдобия със съпругата му, да го изместя в класирането или и двете, взети заедно, щеше да му се наложи да го направи сам.
Той обаче спря дотук. Измина цяла минута. Аз не помръдвах. Накрая Лодж се усмихна и каза:
— Е, мисля, че това е всичко, господин Йорк. Информацията, която ни дадохте вчера, и днешните ви отговори ще бъдат напечатани и оформени като показания. Ще ви бъда благодарен, ако впоследствие ги прочетете и ги подпишете.
Полицаят с бележника стана и излезе във външното помещение.
— Разследването на причините за смъртта на майор Дейвидсън ще се състои в четвъртък. Ще бъдете призован като свидетел. Госпожа Дейвидсън — също, в качеството си на лицето, опознало тялото. Ние ще й се обадим.
Докато изготвяха показанията ми, той поведе с мен най-обикновен разговор за конния спорт. Прочетох внимателно документа и го подписах. Думите ми бяха отразени абсолютно точно и непредубедено. Представих си как страниците отиват в спретнатата папка на Лодж. Колко ли дебела щеше да стане тя, докато открият убиеца на трагично загиналия Бил?
Ако изобщо се стигне дотам.
Лодж се изправи и ми протегна ръка. Поех я — този човек ми допадаше. Почудих се кой ли го е навел на мисълта да провери дали аз не се крия зад престъплението, за което лично бях съобщил.
Трета глава
Два дни по-късно имах състезания в Плъмптън.
Полицията беше провела разследването съвсем дискретно, сър Кресуел също не беше вдигнал много шум, ето защо в стаята с теглилките никой не обсъждаше причините за смъртта на Бил. Агенцията за разпространение на слухове не беше надушила нищо.
Потънах в обичайната суетня преди състезание — неудобствата на претъпканата с жокеи тясна съблекалня, нецензурните шеги, смеха, струпаните край нажежената до червено печка зъзнещи полуоблечени мъже.
Клем ми подаде чисти бричове, гащета, тънка кафява риза за под куртката, чиста бяла кърпа за врата и чифт найлонови дълги чорапи. Свалих си дрехите и се преоблякох. Найлоновите чорапи естествено имаха бримка, но все пак с тях съвсем лесно си обух меките, тесни ботуши за езда. Клем ми подаде униформата — дебел вълнен пуловер на кафяви и бели квадратчета и кафява сатенена жокейска шапка — и завърза кърпата около врата ми. Облякох си куртката и поставих жокейката върху предпазния шлем — щях да си го сложа по-късно.
— Само в едно надбягване ли ще участвате днес, господине? — попита Клем. Той извади две дебели ластични превръзки от широките джобове на престилката си и ги надяна на китките ми. С тях пристягаме ръкавите, да не ги издуха вятърът към лактите ни.
— Да — потвърдих, — поне засега. — Никога не губех надежда.
— Искате ли да ви намеря някое леко седло? Струва ми се, че тежестта ви приближава горната граница.
— Не. Предпочитам да яздя с мое седло. Ще се претегля с него и ще видя с колко превишавам лимита.
— Така да бъде, господине.
Отидохме с Клем да вземем тежащото три килограма състезателно седло, около което бяха увити коланите за пристягане и стремената. Претеглих се с него и шлема, килнат нестабилно на тила ми. Излязох шестдесет и седем килограма и половина — с два килограма повече от подходящото според съдията тегло, което конят ми трябваше да носи.