Кейт беше очарована.
— Господ да благослови чичо Джордж за страхотното хрумване. Не съм прекарвала по-щастлив ден.
— Мислех, че ти е изпята песента на втория ров, Алън — коментира Питър Грегъри, докато разкопчавах коланите на седлото.
— И аз така си мислех — ядосано потвърдих аз. — Извадих чиста проба късмет, че се справих.
Пит изучаващо огледа Божествен — гръдният кош на коня учестено се повдигаше и спускаше, но животното не беше задъхано много.
— Вижда ми се в доста добра форма, като вземем всичко предвид. Ще спечели едно-две състезания още този сезон.
— Не искате ли да отидем и да отпразнуваме повода, както си му е редът — с бутилка шампанско? — предложи Кейт. Очите й блестяха от възбуда.
— Изчакайте да ви донесе победата и тогава пукайте тапите — засмя се Пит. — С удоволствие бих вдигнал малко по-скромен тост за бъдещи победи с вас, но имам кон, който се състезава в следващото надбягване. Но Алън няма да откаже да ви направи компания. — Той ми хвърли кос поглед, очевидно все още развеселен от пълната ми капитулация пред обаятелната госпожица Елъри-Пен.
— Ще ме изчакате ли, Кейт? Трябва да отида да се претегля, понеже финиширахме на четвърто място. После по най-бързия начин ще се преоблека и ще дойда.
— Ще ви чакам пред стаята, където ще се претегляте — обеща тя.
Измериха теглото ми, връчих седлото си на Клем, измих се и се преоблякох в нормални дрехи. Кейт ме чакаше отпред и наблюдаваше близката групичка оживено бъбрещи млади момичета.
— Кои са тези? — попита. — Стоят тук откакто дойдох и не правят нищо.
— Предимно съпругите на жокеите — отвърнах й усмихнат.
— Чакането пред подобни помещения е основното им занимание.
— Или приятелките им — кисело отбеляза Кейт.
— Да. Самият аз току-що открих колко е приятно да те чака някой, когато излезеш.
Отидохме в бара и седнахме на чашка кафе.
— Чичо Джордж няма да го преживее, ако разбере, че сме полели участието на Божествен с напитка без грам алкохолно съдържание. Гроздовите и зърнени дестилати нямат ли място във вашия живот?
— Разбира се, че имат. Но така и не се научих да ги употребявам в три часа следобед. А вие?
— Шампанско на закуска — усмихнато отговори Кейт.
Поканих я да излезе на вечеря с мен, но тя не прие. Леля Деб щяла да има гости на вечеря, а чичо Джордж сигурно умирал от нетърпение да разбере как се е представил подаръкът му.
— А утре?
Кейт колебливо замълча и забоде поглед в чашата си.
— Ами… аз всъщност… утре ще излизам с Дейн.
— Дяволите да го вземат — избухнах.
Кейт направо се изсмя.
— А в петък?
— С удоволствие.
Отидохме на трибуните и гледахме Дейн, който спечели на косъм петата гонка. Кейт посрещна победата му с несдържан възторг.
Пета глава
На паркинга се водеше истинска битка. Тръгнах си след последната гонка, но когато излязох през портата, спрях като закован на място. В свободното пространство между изхода и първата редица паркирани коли близо двадесетина мъже водеха ожесточен бой. От пръв поглед се усещаше с каква злоба си нанасят немного почтени удари.
Въздействието беше зашеметяващо. На хиподрума често стават сбивания между двама-трима от присъстващите, но толкова сериозен сблъсък от този порядък едва ли се дължеше на нерешен спор във връзка със залаганията.
Загледах се. Нямаше съмнение — някои от мъжете имаха на ръцете си боксове. Във въздуха профуча верига от колело. Близо до мен, на земята, почти неподвижни, въпреки че телата им излъчваха напрежение от усилието, се бяха вкопчили две фигури, сякаш преплетени в някакъв странен племенен ритуал. Пръстите на единия стискаха здраво китката на другия, който държеше в ръката си нож с тънко, шестсантиметрово острие. Дължината му не позволяваше да се нанасят смъртоносни рани, предназначението му по-скоро беше да накълца и обезобрази противника.
Силите на двете страни, участващи в побоя, като че ли бяха равни, но беше трудно да се определи кой кого напада. Човекът с ножа, който започваше да губи, се оказа всъщност съвсем младо момче, но повечето от другите бяха зрели мъже. Единственият по-възрастен на вид участник се беше свил на колене с ръце над главата, за да се опази от профучаващите край него юмруци.
На полесражението цареше необичайна тишина. Чуваше се само учестеното им дишане и някое изпъшкване. Кръгът от зяпналите от изненада тръгнали към домовете си хора набъбваше, но никой очевидно не изпитваше желание да се набута в мелето и да се опита да го прекрати.
Един от продавачите на вестници се озова до мен.
— Какво става? — попитах го аз. На тях рядко им убягва нещо, свързано с надбягванията.
— Тия са таксиметрови шофьори. Две воюващи банди — едната от Лондон, другата от Брайтън. Винаги стават неприятности, когато се срещнат.
— А защо?
— Не мога да ви кажа, господин Йорк. Но не им е за пръв път.
Загледах се отново в разлютената група. Един-двама още имаха на главите си униформени каскети. Някои от двойките се търкаляха по земята, други се бъхтеха върху такситата. Колите им бяха паркирани в два реда. Всички шофьори участваха в боя.
Щетите от юмруците и металните предмети започваха да стават осезаеми. Двама се бяха превили и се държаха за коремите от болка. По всички лица имаше кръв, на някои дрехите бяха разкъсани до кожата.
Биеха се с вледеняваща ярост, без да обръщат внимание на нарастващата тълпа край себе си.
— Ще се изпотрепят — каза едно момиче, което наблюдаваше сцената със смесица от ужас и любопитство. От другата й страна стоеше едър мъж, близо метър и осемдесет висок, с тъмна кожа. Виждах го в профил. Той наблюдаваше боя неодобрително, с мрачно лице и присвити очи. Имах чувството, че го познавам, въпреки че не можех да си спомня името му.
Зрителите на побоя като че ли започнаха да се тревожат и се заоглеждаха за полиция. Думите на момичето не бяха случайни.
Нямаше никакви признаци, че касапницата ще намалее и всеки момент смъртта можеше да сполети някой нещастник.
В резултат на побоя на паркинга се беше получило задръстване. Пристигна полицай, огледа се и веднага изчезна да извика подкрепления. Върна се с четирима униформени и един конен полицай, въоръжени с палки. Те се втурнаха сред биещите се, но успяха да ги разтърват едва след неколкоминутни усилия.
Пристигнаха още полицаи. Разбутаха таксиметровите шофьори и ги събраха на две групички. Всички бяха еднакво пострадали — очевидно никоя от страните не бе получила превес. Бойното поле бе осеяно с шапки и парцали от саката и ризите им. Две обувки, кафява и черна, лежаха преобърнати, запокитени на три метра една от друга. По земята се виждаха петна кръв. Полицията започна да събира оръжията и да ги трупа на купчинка.
Възбудата сред зрителите взе да утихва и хората тръгнаха да се разотиват. Малка групичка потенциални клиенти за такситата отиде да разпита полицая докога ще бъдат задържани шофьорите. Високият мургав мъж, когото бях забелязал близо до себе си, също отиде при тях.
Край мен, драскайки съсредоточено в бележника си, спря един спортен журналист.
— Кой е онзи, едрият мъж, Джон? — попитах го аз.
Той вдигна очи и го погледна.
— Мисля, че се казва Тюдор. Собственик е на няколко коня. Отскоро се занимава. Някакъв богаташ е. Не знам много за него. Май ситуацията с транспорта не му допада особено.
Всъщност Тюдор изглеждаше направо вбесен, ако се съди по здраво стиснатата му челюст. Продължаваше да ми се струва, че има нещо, което трябва да си спомня за него, но то все още ми убягваше. Очевидно не му провървя с полицая — той само клатеше отрицателно глава. Такситата си останаха празни, без шофьор зад волана.
— Каква е тая работа? — попитах го аз.
— Война между две банди според шпионите ми — ведро ми отвърна той.
Петима шофьори лежаха по гръб на студената влажна земя. Единият не спираше да стене.
— Като гледам, половината са за участъка, а другите — за болницата. Ама че история! — каза журналистът.
Стенещият мъж се претърколи и повърна.
— Връщам се на телефоните да я издиктувам в редакцията. Ти ще си тръгваш ли? — попита ме събеседникът ми.
— Чакам оня нещастник Джо Нантуич. Обещах му да го закарам до Доркинг, но не съм го мяркал след четвъртата гонка. Напълно в негов стил е да си тръгне с някой друг и да забрави да ми каже.
— Видях го за последно в тоалетните — разменяха си любезности със Сенди, само че езикът на Сенди е по-остър.
— Тия двамата май изобщо не се понасят.
— А знаеш ли защо? — поинтересува се Джон.
— Нямам представа? А ти?
— И аз. — Той ми се усмихна за довиждане и се запъти към телефоните на хиподрума.
Пристигнаха две линейки и събраха ранените. С тях се качиха по двама полицаи — единият отпред, в кабината на шофьора, а другият отзад, при пострадалите. Така натоварени, линейките потеглиха бавно към главния изход.
Останалите шофьори, поохладнели от възбудата, започнаха да треперят в студения февруарски следобед. Бяха яко натъртени, но не изпитваха разкаяние. Един от тях пристъпи пред групата, ухили се подигравателно на другите и се изплю предизвикателно на земята близо до тях. Ризата му висеше на парцали, а лицето му беше подуто. Мускулестите му мишци бяха яки като на ковач, имаше ниско чело и лъскав черен перчем. Видът му внушаваше страх. Един полицай го хвана за ръката, за да го дръпне назад при другите, но той отскочи и му се озъби. Веднага още двама полицаи се приближиха и тъмнокосият мъжага им се подчини неохотно.
Тъкмо почти се бях отказал да чакам Джо, и ето че той пристигна и ме поздрави, без да се извини за закъснението си. Появата му обаче беше забелязана и от друг.
Високият, мургав господин Тюдор се запъти към нас.
— Нантуич, ще бъдеш ли така добър да ме откараш до Брайтън? — надменно каза той. — Сам виждаш — такситата не работят, а имам важна среща след двадесет минути.
Джо разсеяно погледна към шофьорите.
— Какво е станало? — поинтересува се той.
— В момента това няма значение — нетърпеливо отвърна Тюдор. — Къде е колата ти?
Джо го погледна неразбиращо. Мозъкът му, изглежда, работеше на бавни обороти.
— Ъъ… не е тук, сър. Ще се возя с друга.
— С вашата ли? — обърна се към мен Тюдор. Кимнах. Джо — типично за него — не си беше направил труда да ни запознае.
— Ще ви бъда много задължен, ако ме откарате в Брайтън — делово ми предложи мургавият. — Ще ви платя по тарифата на такситата.
Беше много напорист и бързаше. Трудно можех да откажа да му направя такава дребна за мен, а за него очевидно толкова важна услуга.
— Ще ви откарам без пари, но може би ще ви бъде тесничко. Карам двуместна спортна кола.
— Ако не можем да се съберем, Нантуич ще остане, а вие можете после да се върнете и да го вземете — отсече твърдо Тюдор. Джо изобщо не се изненада, а аз си помислих, че господин Тюдор май е свикнал да се съобразява само със собственото си удобство.
Заобиколихме двете групи насинени шофьори и си проправихме път до колата ми. Тюдор влезе пръв. Беше толкова едър, че не си струваше дори да опитваме да намърдаме и Джо вътре.
— Ще се върна да те взема, Джо — уверих го, като едва сдържах раздразнението си. — Чакай ме на пътя.
Седнах зад волана, изкарах колата от паркинга на бавен ход, излязох по алеята на пътя и потеглих към Брайтън. Движението беше натоварено и моят „Лотос“ нямаше как да демонстрира качествата на мощния си мотор „Клаймакс“, а и скоростта от шейсет километра в час ми даваше възможност да изуча странния си спътник.
Докато сменях скоростите, погледът ми попадна на ръката на коляното му. Държеше я с изопнати, разперени пръсти. Изведнъж се сетих къде съм го виждал. Помогна ми именно тази ръка — мургава, с леко синкави крайчета на пръстите.
Помнех го от един бар в Съндаун. Седеше с гръб към мен, опрял ръка до чашата си на плота. Говореха си с Бил. Не исках да ги прекъсвам и изчаках. Тюдор си допи питието и си тръгна. Аз останах да си приказвам с Бил.
Погледнах го в лицето.
— Жалко за Бил Дейвидсън — подхванах аз.
Мургавата ръка потрепна на коляното му. Той се обърна към мен и ме изгледа.
— Да, наистина — бавно произнесе Тюдор. — Надявах се, че ще язди един от конете ми в Челтнъм.
— Голям жокей беше.
— Така е.
— Бях съвсем наблизо зад него, когато падна. — И импулсивно добавих: — Има доста въпроси, на които ще трябва да се потърси отговор.
Едрото тяло на Тюдор се помести на седалката. Усещах, че не сваля очи от мен, и присъствието му някак ме потискаше.
— Предполагам. — Поколеба се, но не добави нищо повече. После погледна часовника си. — Ако обичате, откарайте ме до хотел „Павилион Плаза“. Имам делова среща там.
— Близо ли е до Павилиона?
— Сравнително. Ще ви показвам накъде да карате, когато стигнем града. — Каза го с такъв тон, сякаш съм личният му шофьор.
Изминахме десетина километра в мълчание. Спътникът ми изглеждаше потънал в мисли. Пристигнахме в Брайтън, а после с напътствията му и до хотела.
— Благодаря ви — не особено сърдечно каза той, докато измъкваше едрото си туловище от ниската седалка. Държеше се като човек, който приема направените му услуги като нещо дължимо дори от страна на непознати. Отдалечи се на две крачки от колата, но се спря, обърна се и попита: — Как се казвате?
— Алън Йорк. Довиждане.
Потеглих, без да изчакам отговора му. И аз мога да бъда рязък. В огледалото видях, че стои на тротоара и гледа след мен.
Върнах се на хиподрума. Джо ме чакаше на банкета край пътя. Вратата малко го затрудни. Стовари се на седалката, мърморейки неразбрано нещо. После се наклони към мен и аз открих, че Джо Нантуич е пиян.
Дневната светлина почти беше угаснала. Запалих фаровете. Имаше и по-приятни занимания от това да караш по усуканите пътища до Доркинг, а Джо да диша алкохолни пари на главата ти. Въздъхнах и натиснах газта.
Джо беше уязвен от някаква неправда. Естествено. За него всичко, което му се случваше, ставаше по вина на някой друг. Едва двайсетгодишен, той вече беше заклет мърморко. Трудно можеше да се каже кое е по-досадно — мърморенето или самохвалството му, — а фактът, че другите жокеи го търпяха, говореше много за добрия им характер. Спасението на Джо беше в репутацията му на безспорен майстор на ездата, но той и нея вече бе компрометирал със „задържането“ на конете си, а ако започнеше като сега да се напива в ранния следобед, имаше опасност съвсем да я съсипе.
— Щях да го спечеля това състезание — изхленчи той.
— Голям глупак си, Джо.
— Честна дума, Алън, щях да го спечеля. Точно го бях извел на позиция. Другите щяха да ми гълтат пушилката. Направо щях да ги отнеса. Ей така. — Той размаха ръце.
— Как може да се напиваш на състезанията?
— К’во? — Очите му не можеха да се концентрират.
— Пиян си. Натряскал си се.
— Не, не, не, не… — Думите се сипеха от устата му, сякаш след като е започнал да говори, вече не може да спре.
— Собствениците ще престанат да те наемат, ако те видят пиян — предупредих го, макар да имах усещането, че това не е моя работа.
— Мога да спечеля което си поискам състезание, пиян или не — каза Джо.
— Малко хора ще ти повярват.
— Те знаят, че съм добър.
— Така е, но няма да е за дълго, ако продължаваш в този дух.
— Мога да си пия и да яздя, да яздя и да пия. Каквото си поискам. — Той изхълца пиянски.
Оставих го на мира. Трябвало е да го стегнат със здрава ръка преди десет години. По всичко личеше, че е тръгнал по наклонената плоскост и едва ли ще бъде благодарен на този, който се опиташе да го отклони.
— Този гадняр Мейсън… — продължаваше да хленчи той.
Аз си замълчах. Той се опита отново:
— Тоя гаден Мейсън, той ме избута. Направо ме избута в гадните заграждения. Щях да го спечеля това състезание, в кърпа ми беше вързано, ама тоя скапан гадняр ме набута в скапаните заграждения.