— Не ставай глупав, Джо.
— Не можеш да кажеш, че нямаше да спечеля — приведе довод Джо.
— Не мога да твърдя и че щеше да спечелиш — възразих аз. — Падна поне на километър и половина от финала.
— Не паднах. Нали това ти казвам? Гадният Сенди Мейсън ме избута в загражденията.
— И как? — попитах небрежно аз, съсредоточавайки вниманието си в шофирането.
— Притисна ме към загражденията. Извиках му да ми направи място. А той знаеш ли какво направи? Знаеш ли? Изсмя се. Изсмя се, гаднярът му с гадняр. И после ме избута. Заби си коляното в мен, натисна яко и аз изхвърчах през перилата. — Краят на хленчещата му тирада бе увенчан с истинско изхлипване.
Погледнах го. Две сълзи се стичаха по кръглото му лице на светлината от таблото и паднаха на козинявата яка на кожуха му от овча кожа.
— Сенди не е такъв човек — внимателно възразих аз.
— Да бе, не е. Каза ми, че ще си разчисти сметките с мен. Щял съм горчиво да съжалявам. Но нищо не можех да направя, Алън, наистина не можех. — Още две сълзи се стекоха по лицето му.
Почувствах се объркан. Нямах представа за какво говори, но започваше да ми се струва, че ако Сенди наистина го е бутнал, не е било без причина.
— Винаги си се държал добре с мен, Алън — продължи Джо. — Ти не си като другите. Ти си ми приятел… — Той стовари ръката си върху рамото ми и го замачка наведен над мен, обливайки ме с алкохолния си дъх. Прецизното кормилно устройство на моя „Лотос“ реагира на внезапния натиск върху ръката ми с рязък завой към канавката.
Аз се отърсих от него.
— За бога, Джо, стой мирно, че ще се обърнем.
Но той беше потънал в грижите си и не ми обърна внимание. Отново ме задърпа за ръката. Видях отбивка наблизо, намалих и спрях.
— Ако не се облегнеш и не ме оставиш на мира, излизай и тръгвай пеша — пробвах да го сплаша аз.
Но той продължаваше да подсмърча в захлас.
— Не знаеш какво е да си имаш такива неприятности — изхлипа Джо. Примирих се, че ще трябва да го слушам. Колкото по-скоро си излее душата, толкова по-бързо ще се успокои и ще заспи.
— Какви неприятности? — попитах, въпреки че изобщо не ме интересуваше.
— Алън, на теб ще ти кажа, защото си приятел и си човек. — Той сложи ръка на коляното ми, а аз я избутах. Сред нов поток от сълзи Джо внезапно изтърси на един дъх: — Трябваше да задържа един кон, но не го сторих и Сенди загуби много пари и каза, че ще си разчисти сметките с мен, и оттогава само ме преследва непрестанно и аз си знаех, че ще направи нещо ужасно, и така и стана. — Той спря да си поеме дъх. — Имах късмет, че паднах на размекната земя, щото можеше да си счупя врата. Никак не беше смешно. А оня скапан Сенди — той едва процеди името му — се смееше. Ще му дам аз един смях, като му размажа гадната мутра.
При тези думи ме досмеша. Джо с бебешкото си лице, силно може би тяло, но слаб характер надали би устискал пред напористия, печен Сенди, който беше с десет години по-възрастен и безкрайно по-самоуверен от него. Хвалбите на Джо, както и хленченето му се дължаха на вътрешна несигурност. Но това, което каза в началото, когато избухна, беше нещо друго.
— Кой кон не си задържал? — попитах аз. — И откъде Сенди е знаел, че трябва да го направиш?
За секунда ми се стори, че въпросите ми ще го накарат да си затвори устата, но след кратка неуверена пауза той продължи да дрънка. Алкохолът не се беше изпарил от кръвта му, както и сълзите в очите му.
От хълцащия му, изпълнен със самосъжаление, полунеразбираем разказ узнах жалката история. Сведена до най-важното и изчистена от ругатните, тя беше следната:
В няколко състезания — две от които и аз бях гледал — на Джо му платили няколко пъти, за да задържи коня си. Но когато след последния случай Дейвид Стамп казал на баща си, който е главен надзорник, и Джо едва не загубил разрешителното си, това малко го поотрезвило. Когато отново получил поръчка да спре коня си, приел, но щом му дошло времето, поради съвсем разбираема нервност пропуснал да го направи по-рано и когато наближил финиша, му станало ясно, че ако иска да се лиши от победата, ще трябва да се лиши и от разрешителното си. Спечелил. Това се случило преди десет дни.
Нещо не проумявах.
— Сенди ли е единственият човек, който ти е причинил зло?
— Той ме избута през перилата… — Май се канеше отново да започне.
— Но нали Сенди не е човекът — прекъснах го аз, — който ти е плащал, за да губиш?
— Не, мисля, че не е той — подсмъркна Джо. — Не знам.
— Нима изобщо не знаеш кой ти плаща?
— Един мъж ми се обаждаше, когато искаше да спра някой кон, и после получавах плик с пари по пощата.
— Колко пъти е ставало?
— Десет. Всичките през последния месец. — Изгледах го втренчено. — Понякога беше лесно — отбранително каза той. — Тия кранти все едно нямаше да спечелят, даже и да не им бях попречил.
— И колко получаваше за услугите си?
— Стотарка. На два пъти двеста и петдесет. — Джо все така плещеше без задръжки. Вярвах му. Това бяха големи суми и всеки, който е готов да плаща така щедро, би потърсил подобаващо отмъщение, когато Джо не е спазил нарежданията. Но Сенди? Някак не ми се вярваше.
— Какво ти каза Сенди, когато спечели?
Джо продължаваше да плаче.
— Каза, че бил заложил на коня, който победих, и щял да си разчисти сметките с мен. — Очевидно беше изпълнил заканата си.
— И не си получи плика с пари, нали?
— Не — подсмъркна Джо.
— Имаш ли представа откъде ги изпращат?
— На някои имаше пощенски печат от Лондон. Не съм обръщал внимание. — Сигурно е бил по-зает да брои съдържанието, а не да разглежда опаковката.
— Е, добре — заключих аз. — Поне сега, след като си е получил отмъщението, Сенди ще те остави на мира. Не е ли време да спреш да се окайваш? Всичко е свършило. Какво си се разкиснал?
Вместо отговор Джо извади от джоба си лист хартия и ми го подаде.
— По-добре да научиш всичко докрай. Не знам какво да правя. Помогни ми, Алън. Много съм уплашен.
На светлината от лампичките на таблото добре се виждаше, че последните му думи са истина. Джо започваше да изтрезнява. Разгърнах листа и запалих вътрешното осветление. На обикновена хартия с главни букви с химикал бяха написани пет думи: „Болинброк, ще си получиш наказанието.“
— Болинброк е конят, който е трябвало да спреш, а не си, така ли?
— Да. — Сълзите бяха пресъхнали в очите му.
— Кога го получи?
— Намерих го в джоба на якето си днес, когато се преоблякох. Точно преди петото надбягване. Когато се събличах, не беше там.
— И като си го открил, си заседнал в бара да си удавиш страха в чашката, предполагам.
— Да… и се върнах пак там, когато отиде да откараш господин Тюдор в Брайтън. Надявах се, че историята с Болинброк няма да има последствия, но откак спечели, непрекъснато ме е страх. Тъкмо бях започнал да си мисля, че ще ми се размине, и ето — Сенди ме избута през перилата и намерих писмото в джоба си. Не е справедливо. — В гласа му отново се долавяха сълзливи нотки на самосъжаление.
Върнах му листа.
— Какво да правя? — попита Джо.
Не знаех какво да му отговоря. Беше се забъркал в голяма каша и имаше пълно основание да се тревожи. Когато някой си позволява да манипулира резултатите и жокеите толкова на едро, играта загрубява. Десетте дни разлика между победата на Болинброк и появата на писмото говореше, че неизвестният поръчител е по-склонен да си играе на котка и мишка с жертвата си, отколкото да пристъпи към непосредствени действия. А това едва ли беше някаква утеха за Джо.
Като изключим пристъпите на хълцане и подсмърчанията му от време на време, спътникът ми като че ли приключи със сълзите, а и алкохолът се бе поизпарил от главата му. Изгасих лампичката, запалих двигателя и потеглих отново. Надеждите ми, че Джо ще заспи, скоро се оправдаха — той шумно захърка.
Близо до Доркинг го събудих. Исках да му задам още няколко въпроса.
— Този господин Тюдор, когото откарах в Брайтън, Джо, какъв е? Нали се познавате?
— Собственик е на Болинброк. Често ме наема за състезания.
Отговорът му ме изненада.
— Той зарадва ли се на победата?
— Предполагам — него тогава го нямаше. Но ми изпрати десетте процента и благодарствено писмо, както си му е редът.
— Той май е отскоро в конния спорт, нали?
— Изтърси се по същото време като теб. — Джо очевидно започваше да си възвръща нахакания маниер на поведение. — И двамата се появихте с плътен тен посред зима.
Бях пристигнал със самолет и от летните жеги в Африка попаднах направо в ледените обятия на октомврийска Англия. За осемнадесет месеца моят тен беше избледнял за разлика от този на Тюдор.
— Знаеш ли защо онзи скапан Клифърд Тюдор живее в Брайтън — изхили се презрително Джо. — За да има извинение за целогодишния си тен. А пък той всъщност си пада малко чернилка.
След тези думи не изпитах никакво съжаление, че се разделям с Джо. Оставих го на автобусната спирка в Епсъм. Изглежда, като изля тревогите си пред мен, той, макар и временно, си възвърна обичайното самочувствие.
Подкарах към Котсуолдс — Отначало размишлявах върху въпроса как Сенди Мейсън е надушил, че Джо възнамерява да спре Болингброк.
Но през последната отсечка от пътя мислите ми бяха изцяло заети с Кейт.
Шеста глава
Сила беше заспала на дивана. Върху краката й бе наметнато одеяло, а на масичката до главата й имаше стъклена чаша, пълна до половината. Взех я и помирисах течността в нея. Алкохол. Обикновено пиеше кампари. Наливаше си джин само в тежки случаи.
Тя отвори очи.
— Алън! Толкова се радвам, че си се прибрал. Колко е часът?
— Девет и половина.
— Сигурно умираш от глад — тя избута одеялото от краката си, — защо не ме събуди? Вечерята чака от часове.
— Току-що пристигнах. Стой си спокойно — Джоан е в кухнята.
Отидохме да вечеряме. Седнах на обичайното си място. Столът на Бил, срещу Сила, стоеше празен и си помислих, че трябва да го преместя до стената.
По средата на вечерята Сила наруши проточилото се мълчание:
— Днес идваха двама полицаи да говорят с мен.
— Така ли? За какво — за съдебното разследване утре ли?
— Не. Разпитваха ме за Бил. — Тя бутна чинията си настрана. — И те като теб питаха дали напоследък е имал неприятности. А след това половин час ми задаваха едни и същи въпроси в различни варианти. Единият намекна, че ако съм била толкова привързана към съпруга си, както твърдя, би трябвало да знам дали е имал проблеми. Беше много неприятно.
Избягваше да ме погледне. Гледаше в чинията с полуизядената, изстиваща пържола. В държанието й се долавяше някакво необичайно смущение.
— Разбирам те напълно — досещах се каква е причината. — Навярно са те попитали в какви отношения си с мен и защо продължавам да живея в дома ти.
Тя ме погледна с изненада и явно облекчение.
— Да, така беше. Не знаех как да ти го кажа. За мен няма нищо по-нормално от твоето присъствие тук, но като че ли не успях да ги убедя.
— Утре ще се изнеса. Сила. Няма да позволя повече клюки по твой адрес. След като на полицаите им е минало през главата, че може да си изневерявала на Бил с мен, същото може да хрумне и на хората в селото. Това е много безотговорно от моя страна, за което ти се извинявам.
Всъщност според мен бе напълно нормално да продължа да живея в къщата на Бил след кончината му.
— Дума да не става, че ще си тръгваш заради мен, Алън — заяви Сила с категоричност, на каквато не бях очаквал, че е способна. — Нужен си ми. Ако не си тук да си говоря с теб, особено вечер, само ще седя и ще плача. Денят се изкарва по-лесно — децата, къщата… Ала нощем…
Внезапно изписалата се по лицето й покруса ми разкри колко свирепа и раздираща е болката от пряспата, четиридневна рана.
— Не ми пука, да си приказват каквото искат. — В очите й избликнаха сълзи. — Нужен си ми тук. Моля те от сърце, не си отивай.
— Добре. Не се тревожи. Ще остана колкото трябва. Но искам да ми обещаеш, че ще ми кажеш, когато вече си в състояние да ме пуснеш.
Тя избърса очите си и се опита да се усмихне.
— Когато започна да се тревожа за репутацията си ли? Обещавам.
Бях изминал близо сто и петдесет километра зад волана в добавка към двете състезания и се чувствах уморен. Прибрахме се рано по стаите. Сила ми обеща да си вземе приспивателните.
В два часа през нощта обаче тя отвори вратата на спалнята ми. Събудих се веднага. Тя светна лампата на нощното шкафче и приседна на леглото.
Приличаше на малко, беззащитно момиченце. Под леката светлосиня, дълга до коленете копринена нощница прозираха очертанията на стройното й тяло и стегнатите й гърди.
Подпрях се на лакът и прокарах пръсти през косата си.
— Не мога да спя.
— Взе ли си хапчетата? — попитах, въпреки че и сам можех да си отговоря. Погледът в очите й беше някак отнесен, а и с ясно съзнание никога не би влязла в стаята ми в подобни одежди.
— Да. Малко ме замаяха, но не можах да заспя. Изпих даже още едно. — Произнасяше думите завалено и бавно. — Ще си поприказваш ли с мен? Може да се унеса. Когато съм сама, само лежа в леглото и си мисля за Бил… Разкажи ми какво стана в Плъмптън… Каза, че си яздил някакъв чужд кон… Моля те, разказвай…
Седнах в леглото, наметнах юргана на гърба си и й разказах за Кейт и подаръка на чичо Джордж. През цялото време си мислех колко пъти съм стоял до леглата на Поли, Хенри и Уилям и съм ги приспивал с приказки. След известно време обаче забелязах, че тя стои с наведена глава и не ме слуша. Скоро по ръцете й бавно закапаха едри сълзи.
— Сигурно ме мислиш за глупава ревла, но просто не мога да се сдържам. — Тя се отпусна немощно и легна на възглавницата ми. Хвана ми ръката и затвори очи. Погледнах милото й, красиво лице, по което криволичеха ручейчета сълзи, стичаха се покрай ушите и попиваха в пухкавата черна коса, и я целунах по челото. Тежко ридание разтърси тялото й. Легнах до нея и пъхнах ръка под врата й. Тя се извърна, вкопчи се в мен и се разхлипа горестно в безутешната си скръб.
След известно време приспивателните най-после задействаха. Тялото й се отпусна с ръка, пъхната в горнището на пижамата ми. Дишаше тежко и шумно. Завивките бяха затиснати под нея, а февруарската нощ беше студена. Издърпах внимателно със свободната си ръка чаршафа и одеялата, покрих я с тях и наметнах юргана над раменете ни. После изгасих лампата и в тъмнината я държах грижовно в прегръдките си, докато дишането й се успокои и тя потъна в дълбок сън.
Усмихнах се, като си представих изражението на инспектор Лодж, ако можеше да ни види. Мина ми също през ум, че поведението ми в леглото едва ли щеше да е толкова пасивно, ако в прегръдките ми лежеше Кейт.
През нощта Сила се размърдваше няколко пъти неспокойно и измърморваше нещо несвързано, но щом я погалвах по косата, веднага се успокояваше. Призори притихна. Станах, увих я с юргана и я отнесох в стаята й. Знаех, че ако се събуди в леглото ми, изтрезняла от приспивателните, ще бъде подложена на излишен срам и съжаление.
Когато излязох от стаята, тя продължаваше да спи спокойно.
Няколко часа по-късно закусих набързо и я закарах в Мейдънхед, където щеше да се проведе съдебното разследване. Тя спа през по-голямата част от пътя. Не й споменах случилото се през нощта и дори не бях сигурен, че го помни.
Лодж очевидно ни чакаше. Дойде при нас още щом влязохме. Държеше в ръка сноп документи и изглеждаше солидно и делово. Когато го запознах със Сила, той я изгледа, сякаш впечатлен от бледата й хубост. Думите му обаче ме изненадаха.
— Бих искал да ви се извиня — поде той — за доста неприятните намеци, които са ви били отправени по повод на отношенията ви. — Лодж се обърна към мен. — Всички съмнения, че може би сте замесен по някакъв начин в злополуката с майор Дейвидсън, са разсеяни.
— Много мило — шеговито отвърнах аз, въпреки че вътрешно изпитах облекчение.
— Разбира се, ваша работа е какво ще кажете на съдията за жицата, но искам да ви предупредя да не храните прекалени надежди. Той не обича свободните съчинения, а вие не разполагате с каквито и да било доказателства. Не се разстройвайте, ако не сте съгласен със становището му — мисля, че почти със сигурност ще е „смърт в резултат на злополука“. Тъй като решението не е окончателно, при необходимост следствието може да бъде възобновено.