Спуснах се към вратата и я отворих. В малкото пространство на конското фургонче нямах големи шансове, но си мислех, че ако мога да стигна до гъсталака, бих могъл да се справя с тях. Бях научил един-два мръсни номера за ръкопашен бой от братовчед ми, който живееше в Кения и беше взимал уроци от Мау-Мау.
Но не успях да се справя.
Опитах се да разтворя с един замах вратата, но тя се съпротивляваше и се отваряше бавно. Шофьорът ме хвана за глезена. Отблъснах ръката му, но жизненоважната секунда бе минала и двамата мъже, които ме бяха изпуснали, ме сграбчиха за дрехите. През полуотворената врата мярнах мъжа, който разхождаше нагоре-надолу коня. Той гледаше въпросително към конския фургон. Бях забравил за него.
Блъсках бясно с крака, юмруци и лакти, но бяха твърде много за мен. Свърших там, където бях започнал, опрян до облицованото с дунапрен перило с двете ръце, извити силно назад. Този път двамата мъже не бяха толкова внимателни. Блъснаха ме силно назад и увиснаха от двете ми страни. Прободе ме остра болка в раменете, после заслиза надолу към корема ми. Стиснах зъби.
Сони, превил се на две, полуседеше, полуклечеше в ъгъла и гледаше със задоволство.
— Това причинява болка на копелето, Пийки — каза той. — Направи го отново.
Пийки и приятелят му отново го сториха.
Сони се засмя. Не беше добър смях.
Ако ме извиваха още малко, сигурно щяха да ми скъсат някое сухожилие или да ми разместят рамото. Едва ли можех да направя много нещо по този въпрос.
Шофьорът отново притвори вратата на конското фургонче и вдигна ножа от земята, където бе паднал. Не изглеждаше толкова спокоен, колкото преди това. Юмрукът ми го бе пернал по носа и от него струеше кръв. Но самообладанието му не бе пострадало.
— Стига, стига, Пийки — каза той. — Шефът каза да не го удряме силно. Той подчерта думите си. Не искаш шефът да разбере, че не си му се подчинил, нали? — В гласа му имаше заплаха.
Напрежението в раменете ми намаля. Усмивката на Сони се превърна в мрачно озъбване. Оказа се, че трябва да съм благодарен на шефа им, макар и не кой знае за какво.
— Господин Йорк — каза шофьорът, като се доближи отново, бършейки носа със синя носна кърпичка, — всичко това беше напълно ненужно. Само искахме да ви предадем едно съобщение.
— Не искам да слушам нищо с нож, опрян в мен — казах аз.
— Да, сър — въздъхна шофьорът, — виждам, че това беше грешка. Исках само да разберете, че предупреждението е много сериозно. Ако не се съобразите с това, ще изпаднете в истинска беда. Повтарям ви, в истинска беда.
— Какво е предупреждението? — попитах, подлъган от спокойния му тон.
— Трябва да спрете да задавате въпроси за майор Дейвидсън — каза той.
— Какво? — опулих се срещу него. Беше толкова неочаквано. — Не съм разпитвал за майор Дейвидсън — казах със слаб глас.
— Не знам нищо за това, сър — шофьорът се дръпна встрани, — но това е съобщението и би било хубаво, ако го имате предвид. Казвам ви го за ваше добро. Шефът не обича да му се бъркат в работите.
— Кой ти е шефът? — попитах.
— Знаете, че е по-добре да не задавате такива въпроси. Сони, иди и кажи на Бърт, че сме свършили тука. Ще товарим коня.
Сони се надигна с ръмжене и тръгна към вратата, като все още притискаше слабините си.
— Стойте мирно, господин Йорк, и няма да ви причиним вреда — каза шофьорът с все същата учтивост. Дръпна се крачка и погледна носната си кърпичка, за да разбере, че носът му все още кърви. Последвах съвета му и останах спокойно. Той отвори вратата и скочи долу. Минаха няколко минути, в които Сони и аз разменяхме погледи, но никой не продумваше.
После се чу шум от откачането на болтове и куки. Задната стена на фургона бе смъкната до земята и образува рампа за изкачване на животното. Петият човек, Бърт, поведе коня по рампата и го върза наблизо. Шофьорът вдигна задния капак отново и го затегна.
Използвах краткото време, през което дневната светлина проникна вътре, за да извърна леко глава и да зърна как изглеждаше Пийки. Видях това, което очаквах, но то само засили учудването ми.
Шофьорът скочи в кабината, затвори вратата и запали двигателя.
Бърт каза:
— Заведете го до вратата.
Конският фургон потегли бавно. Бърт отвори вратата. Пийки и другият пуснаха ръцете ми и Бърт ме блъсна напред. Стоварих се на шосето, докато засилващият се фургон напусна отбивката и пое по пустия път. Добре, че имах опит при падане от коне и инстинктивно се превъртях през рамо.
Седнах на земята и гледах след отдалечаващата се кола. Регистрационният й номер беше почти скрит под дебел слой мърсотия и кал, но все пак видях част от буквите. АРХ.
Колата ми все още беше в отбивката. Надигнах се, изтупах праха от костюма си и тръгнах към нея. Смятах да последвам конския фургон и да видя къде отива. Но предвидливият шофьор, с когото разговарях, се бе погрижил и за това. Колата ми не искаше да запали. Като отворих капака на мотора, за да видя какво е повредено, открих, че три от четирите запалителни свещи са махнати. Бяха наредени грижливо върху акумулатора. Отне ми десетина минути да ги сложа отново, защото ръцете ми трепереха.
Вече нямаше смисъл да се опитвам да последвам фургона или да питам някого за посоката, в която бе поел. Влязох обратно в колата и закопчах яката на ризата си. Връзката ми я нямаше.
Отворих транспортния справочник и потърсих буквите АРХ. Макар че не беше кой знае каква следа, разбрах, че конският фургон беше регистриран в Западен Съсекс. Ако регистрационният номер беше истински, може би щеше да е възможно да открия собственика му. Близо четвърт час стоях и размишлявах. После запалих колата и тръгнах обратно към Мейдънхед.
Градчето беше облято в светлини, макар че почти всички магазини вече бяха затворени. Вратата на полицейския участък бе отворена широко. Влязох и попитах за инспектор Лодж.
— Все още не е дошъл — каза полицаят и ме огледа изпитателно, после хвърли поглед към стенния часовник. Беше шест и десет. — Ще бъде тук всеки момент. Ако желаете, може да го почакате.
— Още не е дошъл ли? Искате да кажете, че сега почва работа?
— Да, господине. Той е нощна смяна. Тук в събота имаме доста работа — ухили се той. — Дансинги, бирарии и катастрофи.
Усмихнах му се и аз и седнах на една пейка да почакам. След пет минути Лодж влезе забързан, сваляйки палтото си.
— Добър вечер, Смол. Нещо ново? — поздрави той полицая, седнал пред бюрото за разпити.
— Джентълменът иска да разговаря с вас — каза Смол, като кимна към мен. — Чака ви от няколко минути.
Лодж се обърна. Станах на крака.
— Добър вечер — казах.
— Добър вечер, господин Йорк. — Лодж ме погледна изпитателно, но не беше изненадан да ме види. Очите му се спряха върху яката на ризата ми и веждите му леко се повдигнаха.
— Какво бих могъл да направя за вас? — задоволи се да каже той.
— Много ли сте зает? — попитах на свой ред. — Ако имате време, бих искал да ви разкажа… как загубих връзката си. — В средата на изречението осъзнах, че обяснението ми звучи идиотски. Така си беше. Смол ме погледна с любопитство, като ме сметна за луд, който идва в полицейския участък, за да разкаже на инспектора как си е загубил вратовръзката.
Но Лодж като наблюдателен човек каза само:
— Заповядайте в кабинета ми, господин Йорк.
Той тръгна напред. Окачи шапката и палтото си на закачалката и запали газовата камина. Но пламъкът й не можеше да направи мястото приятно — всъщност си оставаше тясна, гола стаичка с шкафове за документи.
Лодж седна зад малкото си бюро, а аз, както преди, срещу него. Той ми предложи цигара и учтиво ми я запали. Докато димът се спускаше успокояващо в дробовете ми, се чудех откъде да започна.
— Стигнахте ли до нещо ново по случая на майор Дейвидсън през последните два дни? — попитах аз.
— Страхувам се, че не. Случаят вече не е с приоритет за нас. Вчера обсъждахме въпроса и се консултирахме със старшия комендант на гонките, сър Кресуел Стамп. С оглед на съдебното решение след разследването вашата версия бе сметната изцяло за плод на развихреното ви младежко въображение. Никой освен вас не е виждал подобна метална жица. Следите върху диреците на препятствието биха могли да са от жица, но нямаме представа кога са направени. Разбрах, че е твърде разпространена практика за служителите, работещи по хиподрума, да издигат жица над преградата за скачане, така че хора от публиката да не се опитват да прескачат препятствието и да повреждат брезовите трупи.
Той спря за миг, после продължи:
— Сър Кресуел каза, че мнението на няколко от членовете на Националния ловен комитет, с които е имал възможност да говори по телефона, е, че просто сте сгрешили. Те смятат, че ако сте видели някаква метална жица, тя сигурно е принадлежала на хората от поддръжката.
— Разпитвали ли са ги? — попитах аз.
— Отговорникът по поддръжката — отвърна с въздишка Лодж — твърди, че не е оставял никаква метална жица, но един от персонала му е достатъчно възрастен и разсеян и не е сигурно дали не го е направил той.
Спогледахме се в мрачно мълчание.
— А вие лично какво мислите? — попитах накрая.
— Смятам, че наистина сте видели телта — каза Лодж — и че майор Дейвидсън е повален от нея. Има един факт, който лично смятам за достатъчно съществен, за да оправдае моето становище. Това е, че служителят, нарекъл се Томас Кук, не си е прибрал възнаграждението за деня. От опит знам, че трябва да има много сериозна причина един работник да зареже дневната си надница. — Той се усмихна саркастично.
— Бих могъл да ви запозная и с друг факт, показващ, че майор Дейвидсън не е паднал случайно — казах аз, — но отново ще трябва да вярвате само на думите ми. Нямам доказателства.
— Продължавайте.
— Някой иска на всяка цена да ме накара да не задавам повече въпроси във връзка с инцидента. — Разказах му за събитията във и около конския фургон и добавих: — Какво ще кажете за новото ми развихрено младежко въображение?
— Кога се случи всичко това? — попита Лодж.
— Преди около час.
— А какво правихте оттогава до момента, когато пристигнахте тук?
— Размишлявах — отвърнах и загасих цигарата си.
— Аха — възкликна Лодж. — Добре, а мислили ли сте за това, че вашата история звучи неправдоподобно на места? Началникът ми няма да я хареса, когато му докладвам.
— Тогава недейте — казах и се усмихнах, — но лично аз предполагам, че най-невероятното в тази история е, че бяха използвани пет мъже, кон и специален конски фургон, за да ми се отправи предупреждение, което би могло просто да се изпрати по пощата.
— Това очевидно говори за странна организация — отвърна Лодж с леко ироничен глас.
— Те са най-малко десетина — казах аз. — Един или двама са може би в болницата.
Лодж очевидно се стегна.
— Какво искате да кажете? Откъде знаете?
— Петимата мъже, които ме спряха днес, са таксиметрови шофьори. Или от Лондон, или от Брайтън, не съм съвсем сигурен. Видях ги на състезанията в Плъмптън преди три дни — биеха се със съперническа банда.
— Какво? — учуди се Лодж.
Замисли се, после каза:
— Да, видях информация в пресата. Разпознахте ли някого със сигурност?
— Да — казах аз. — Сони извади ножа си и в Плъмптън, но беше повален от един едър мъж и нямаше голяма възможност да го използва. Но видях лицето му много ясно. Пийки също не може да бъде сбъркан — има черен перчем, израснал от средата на челото му. Останалите трима сигурно също бяха от групата в Плъмптън. Тогава трябваше да изчакам един приятел, за да го закарам до тях, и имах достатъчно време да наблюдавам таксиджиите, след като свърши битката. Бърт, мъжът с коня, е с насинено око в момента, а човекът, който държеше дясната ми ръка и чието име не зная, имаше залепен лейкопласт на челото. Но защо всички са на свобода? Последния път, когато ги видях, бяха задържани за нарушаване на обществения ред.
— Може би очакват процес или пък са си платили глобата и са ги пуснали. Не знам, трябва да видя докладите — каза Лодж. — Сега според вас защо е трябвало да използват толкова много хора, за да ви изпратят предупреждение?
— Доста ласкаещо е да изпратят петима, ако се замислите — ухилих се аз. — Може би бизнесът на такситата е замрял и нямат какво друго да правят. Или пък, както каза шофьорът, искаха предупреждението да се запомни добре.
— Това от своя страна — вметна Лодж — ме води към друг неправдоподобен момент. Защо, след като срещу вас е би насочен нож, сте се хвърлили напред? Защо сте си търсили белята?
— Не бих бил толкова дързък, ако острието беше насочено малко по-нагоре; но то беше точно срещу гръдната ми кост. Ще ви потрябва чук, за да прекарате нож през това място. Предположих, че по-скоро ще избия ножа от ръката на Сони, отколкото да го вкарам сам в тялото си. Така и стана.
— Не се ли порязахте малко при тази атака?
— Немного.
— Да видим — рече Лодж и заобиколи бюрото си.
Отворих отново ризата си. Между второто и третото копче имаше малка драскотина по кожата над гръдната ми кост, дълга два-три сантиметра. По раничката беше засъхнала малко кръв и надолу имаше ръждива следа, където се бяха изтърколили няколко капчици. На няколко места ризата ми бе изцапана с червено. Нищо. Не чувствах нищо.
Лодж седна отново. Закопчах ризата си.
— Така — каза той, като вдигаше писалката си и хапеше края й. — А какви въпроси сте задавали относно майор Дейвидсън и на кого?
— Това е най-учудващото в цялата тази работа — отвърнах. — Не съм питал почти никого за нищо. И със сигурност не съм получавал никакви полезни отговори.
— Но явно някъде сте докоснали оголен нерв — рече Лодж. Той извади от едно чекмедже лист хартия. — Кажете ми имената на всички, с които сте обсъждали въпроса за металната жица.
— С вас — казах пъргаво аз — и с госпожа Дейвидсън. И с всеки при разследването, който ме е чул да говоря за находката си.
— Забелязах обаче, че разследването не бе отразено във вестниците съвсем точно. Не бе споменато нищо за металния проводник — допълни той. — И ако някой е наблюдавал разследването, едва ли е останал с впечатлението, че сте настървен да разкриете загадката. Приехте съдебното решение твърде спокойно и едва днес дадохте знак, че не сте съгласен с него.
— Благодаря ви, че предварително ме предупредихте какво бих могъл да очаквам — казах.
Списъкът на Лодж изглеждаше кратичък и съвсем незадоволителен на големия бял лист хартия.
— Някой друг? — запита той.
— Ами… и с една приятелка… госпожица Елъри-Пен. Снощи й казах.
— Приятелка ли? — повтори той и си записа името й.
— Да — отвърнах.
— Някой друг?
— Не.
— Защо не? — попита той, като отмести листа хартия.
— Защото прецених, че вие и сър Кресуел се нуждаете от чист терен. Мислех, че ако продължа с разпитванията, мога да предизвикам грешни заключения. Да карам хората да застават нащрек и да дават вече обмислени отговори — нещо такова ми се въртеше в главата. Но от това, което казвате, след като сте прекратили разследванията си, може би все пак излиза, че съм избързал — завърших с известна горчивина.
Лодж ме погледна внимателно.
— Вашето негодувание е оценено като младежко и твърде разгорещено — каза той.
— Двайсет и четири години не са съвсем младежка възраст. Доколкото си спомням, веднъж Англия е имала премиер-министър на същата възраст. И той не се е справил толкова зле.
— Това е неуважително и вие го знаете добре — каза той.
Усмихна се широко.
— Какво възнамерявате да правите сега?
— Да се прибера — отвърнах и погледнах часовника си.
— Не, имам предвид случая с майор Дейвидсън.
— Да задам толкова въпроса, колкото ми хрумнат — допълних бързо.
— Въпреки предупреждението?
— Именно заради това — казах. — Самият факт, че петима мъже са изпратени да ме сплашат, означава, че има сериозна причина да разкрия кой се крие зад всичко това. Както знаете, Бил Дейвидсън ми беше добър приятел. Не мога да оставя безнаказан този, който е причинил смъртта му. — Помислих за момент. Първо ще открия кой е собственикът на такситата, шофирани от Пийки и компания.
— Добре, неофициално ви пожелавам късмет — каза Лодж, — но се пазете.
— Разбира се — станах от стола си.
Лодж ме изпрати до външната врата на полицейския участък и ние си стиснахме ръцете.
— Дръжте ме в течение, ако откриете нещо — рече той.
— Добре, ще ви се обадя.
Вдигна ръка в приятелски жест и се прибра. Отново поех прекъснатото си пътуване към Костуолдс. Ужасно ме боляха изкълчените рамене, но като се съсредоточех върху злополуката с Бил, успявах да ги забравя.