След това предупреждение приех спокойно развоя на събитията. Съдията — около петдесетгодишен мъж с буйни мустаци — ме слушаше внимателно, докато описвах злополуката с Бил, но прояви много по-малък интерес към теорията ми за жицата. Лодж даде показания, че ме е придружил до хиподрума, за да провери сведенията, получени от мен, но нищо не е открил там.
Жокеят, който яздеше зад мен, също беше призован. Той се състезаваше в категорията на аматьорите и живееше доста далеч оттук — в Йоркшър. Поглеждайки извинително към мен, в показанията си каза, че не е забелязал нищо подозрително край препятствието и по негово мнение става въпрос за обикновена злополука — малко неочаквана може би, но не и загадъчна. Всичко у него създаваше впечатление, че е трезв и здравомислещ човек.
Споменал ли е господин Йорк, запита съдията с изпълнен със съмнение глас, за предполагаемото наличие на метална жица пред когото и да било в деня на състезанието? Господин Йорк го беше направил.
Като взе предвид всички факти, предоставени му от полицията, медицинските лица, както и останалите доказателства, съдията постанови, че майор Дейвидсън е починал от травми, причинени от падането на коня му по време на състезание. Той каза, че не съществуват убедителни основания да се смята, че падането е нещо повече от нещастен случай.
Поради недоразумение относно началния час на заседанието местният вестник не беше успял да изпрати кореспондент и събитието бе отразено без подробности, само с кратко съобщение във вечерното и в сутрешното издание. Думата „жица“ изобщо не се споменаваше в него. На мен това ми беше напълно безразлично, но Сила изпита облекчение. Нямало да издържи, ако всички вземат да я отрупват с въпроси, било то приятели или още по-лошо — репортери.
В петък погребахме Бил на местното гробище. Присъстваха само роднини и близки приятели. Докато носех единия край на ковчега и се сбогувах мислено с Бил, почувствах, че няма да намеря покой, ако не отмъстя за смъртта му. Нямах представа как ще стане и, странно, не изпитвах усещането, че трябва да го направя час по-скоро. Ала един ден, обещах му аз, когато му дойде времето, ще се погрижа възмездието да сполети когото трябва.
Сестрата на Сила беше пристигнала за погребението и щеше да остане с нея още ден-два, затова, като пропуснах обяда, съобразявайки се с определеното ми тегло за състезанието на следващия ден, отидох в Лондон, където се заех с отдавна очакващите ме дела по застраховката и митническите такси на няколко пратки мед.
Служителите в кантората бяха много добри специалисти. Моята работа се състоеше в това да обсъдя с Хюс, заместника си, някои текущи въпроси, да взема някои решения, да одобря съставените вече от него планове и да подпиша купища документи и писма. Тези занимания рядко ми отнемаха повече от три дни в седмицата. В неделя имах задачата да пиша на баща си. Подозирах, че той прескача синовните встъпления и разказите за постиженията ми в конния спорт и острият му ум се съсредоточава направо върху седмичния отчет за сделките и прогнозите ми за бъдещото развитие.
Тези неделни отчети вече десет години се бяха превърнали в част от живота ми. Домашните могат да почакат, обикновено казваше той. Много по-важно за мен било да познавам всяка подробност от империята, която един ден ще наследя, и по тази причина ме караше непрекъснато да изучавам документите, които носеше от офиса вкъщи. Когато завърших гимназия, вече можех на секундата да преценя как ще ни се отразят колебанията в цените на суровините по световните пазари, въпреки че хабер си нямах в коя година е обезглавен Чарлз I.
В петък вечер с нетърпение очаквах вечерята с Кейт. Без дебелото палто и ботушите, които носеше в Плъмптън, тя беше още по-изумително красива. Беше облечена в лъскава червена рокля, проста и съблазнителна, а черната й коса се стелеше по рамената й. Излъчваше някаква вътрешна светлина, произтичаща от кипящата й жизненост. Прекарахме много весела и приятна, поне за мен, вечер. Хапнахме, потанцувахме и си поприказвахме.
Докато се поклащахме бавно на дансинга под звуците на романтичен блус, Кейт внесе единствената сериозна нотка в нашата вечер:
— Видях в сутрешния вестник бележката за съдебното разследване по повод смъртта на твоя приятел — каза тя.
Докоснах с устни косата й. Миришеше много хубаво.
— Смърт при злополука — измърморих отнесено, — но не смятам така.
Кейт възкликна леко и ме погледна.
— Ще ти разкажа цялата история, когато узная всичко — поясних, наслаждавайки се на извивката на шията й. Странно, помислих си, как е възможно да изпитваш едновременно две силни чувства. Удоволствието да се отдадеш на магията на танца с Кейт и пробождащото съчувствие към Сила, която се опитваше да се примири със самотата на стотина километра оттук, сред ветровитите хълмове на Котсуолдс.
— Разкажи ми сега — заинтригувано каза Кейт. — Ако не е злополука, какво е станало?
Поколебах се. Не исках действителността да се вмъкне и да измести магията на вечерта.
— Хайде, хайде — усмихнато ме подтикна тя, — не можеш да спреш дотук. Умирам от любопитство.
И така й разказах за жицата. Тя беше толкова изненадана, че спря да танцува и двамата останахме неподвижни на дансинга сред другите двойки, които се разминаваха и бутаха в нас.
— Боже господи — възкликна тя, — колко е… зловещо.
Накара ме да й обясня защо съдът е стигнал до това заключение и след като й обясних, че поради изчезването на жицата не са останали никакви доказателства, тя каза:
— Не мога да понеса мисълта, че някой ще се измъкне безнаказано след подобно отвратително деяние.
— Аз също, но ти обещавам, че доколкото зависи от мен, няма да позволя да стане.
— Точно така — сериозно произнесе тя. После отново влезе в ритъма на музиката, сложих ръце на тялото й и продължихме танца си. Повече не стана дума за Бил.
В онази вечер през по-голямата част от времето ми се струваше, че краката ми не докосват земята, а в колената си усещах някаква странна слабост. Кейт като че ли не го забелязваше, беше дружелюбна, в добро настроение, преливаща от оживление, без да изпада нито за миг в сантиментални чувства.
Когато й отворих вратата, за да седне в колата, изпратена от чичо Джордж да я прибере у дома, в Съсекс, бях открил колко болезнено е да си влюбен. Бях превъзбуден като изопната струна. И същевременно ме гризеше усещането, че тя навярно не изпитва подобни чувства към мен.
Вече знаех със сигурност, че искам да се оженя за Кейт. Мисълта, че тя може би не ме иска, ме изпълваше с горчивина.
На следващия ден се състезавах в Кемптън парк. В стаята с теглилките попаднах на Дейн. Разменихме общи приказки за това-онова, за времето, новите планове на Пит за нас и конете ни. Обичайните приказки между жокеи. После Дейн каза:
— Излизал си вчера с Кейт, нали?
— Да.
— И къде ходихте?
— В Речния клуб. А ти къде я води?
— Тя не ти ли каза? — попита Дейн.
— Каза да питам теб.
— В Речния клуб.
— По дяволите — изругах аз, но не се сдържах и се разсмях.
— Наравно сме — пошегува се и Дейн.
— Тя покани ли те на гости у чичо Джордж? — попитах подозрително аз.
— Отивам днес, след състезанията — усмихна се той. — А ти?
— Следващата събота — отвърнах разочаровано. — Знаеш ли, Дейн, тя ни подлага на ужасни изпитания.
— На мен не ми пречи — той ме потупа по рамото. — Недей да гледаш така нещастно, може нищо да не се получи.
— Точно това ме притеснява — въздъхнах. Той се засмя и отиде да се претегли.
Следобедът премина без особени събития. Участвах с черната си кобила в състезанието за дебютанти и Дейн ме победи с две дължини. След края на надбягванията се запътихме заедно към колите си.
— Как понася скръбта си госпожа Дейвидсън? — поинтересува се Дейн.
— Сравнително добре, като се има предвид, че изведнъж изгуби опора под краката си.
— Стигна я кошмарът на всички жокейски съпруги.
— Така е.
— Подобни неща те карат да се позамислиш, преди да предложиш на някое момиче да прекара живота си в непрестанна тревога — каза угрижено Дейн.
— На Кейт ли? — попитах аз.
Той се извърна рязко и се засмя.
— Май да. Възражения ли имаш?
— Да — опитвах се гласът ми да звучи шеговито, — имам много сериозни възражения.
Неговата кола бе по-близо от моята. Той сложи състезателните си очила и жокейската си шапка на седалката. Куфарът му беше в багажника.
— Хайде, сбогом, приятелю — каза Дейн. — Ще те уведомявам редовно.
Изчаках да тръгне и му помахах. Рядко съм завиждал на някого, но в този момент изпитвах неудържима завист към него.
Качих се в лотоса и обърнах ниската му синя предница към къщи.
Видях фургона по пътя през Мейдънхедския пущинак. Беше паркиран на отбивката от моята страна с вдигнат капак, а около него бяха разхвърляни инструменти. Предницата му сочеше към мене, сякаш се е повредил на път за Мейдънхед. Някакъв мъж разхождаше напред-назад един кон около колата.
Шофьорът стоеше пред вдигнатия капак и се почесваше и като ме видя, ми махна да спра. Отбих до него. Той заобиколи колата, за да застане до прозореца ми. Беше на средна възраст, без особени отличителни черти, с черно яке.
— Разбирате ли от двигатели, господине? — попита ме той.
— По-малко от вас предполагам — отговорих усмихнат. Ръцете му бяха изцапани с масло. Ако шофьорът на фургона не може да си открие повредата сам, едва ли на някой друг щеше да му е по-лесно. — Мога обаче, стига да искате, да ви откарам в Мейдънхед. Там сигурно ще намерите някой, който може да ви помогне.
— Много сте любезен, господине — учтиво отвърна на предложението ми той. — Много ви благодаря. Но… ъъ… имам малък проблем. — Мъжът погледна в колата и забеляза бинокъла на седалката до мен. Лицето му светна. — Случайно да разбирате от коне, господине?
— Малко. Да.
— Ами ето каква е работата. Карам тия два коня към лондонското пристанище. Ще ги изнасят зад граница. С този, значи, всичко е наред. — Той ми посочи коня, който развеждаха пред фургона. — Ама другия нещо не го бива. Избива го пот комай от един час и си хапе корема. Все се мъчи да легне. Вижда ми се болен. Конярчето е вътре с него, ама виждам, че и то се е разтревожило.
— Може да има колики — предположих. — Ако това е причината, би трябвало да изкарате и него и да го развеждате. Само така ще му олекне. Изключително е важно да им се осигурява движение, когато имат пристъп на колики.
Шофьорът ме погледна притеснено.
— Знам, че ви искам голяма услуга — умолително подхвана той, — ама ще дойдете ли да му хвърлите едно око? На мене ми дай коли, от коне разбирам само колкото да залагам на тях. А пък конярчетата не ми се виждат много кадърни. Не искам шефът да ми трие сол на главата, че не съм си свършил работата.
— Добре. Ще дойда. Но не съм ветеринарен лекар, нали разбирате.
Той се усмихна облекчено.
— Благодаря ви, господине. Поне ще ми кажете дали трябва незабавно да потърся лекар, или може да почака.
Паркирах колата зад фургона. Вратата се отвори и една ръка, предполагам на коняря, се протегна, за да ми помогне да се кача. Хвана ме за китката.
И ме сграбчи здраво.
Вътре ме чакаха трима мъже. И естествено нямаше нито болен, нито здрав кон. След леко объркване се озовах притиснат с гръб до перилото за връзване на коне. За десетина секунди очите ми привикнаха с полумрака. Вътрешността на фургона бе разделена с платна на три отсека за конете, а в дъното му беше оставено място за съпровождащите ги коняри.
Двамата от мъжете ми хванаха ръцете. Бяха застанали от двете ми страни малко зад мен и болезнено ми огъваха китките. Дунапренът, с който беше облечено перилото — във всички фургони се прави така, за да не се наранят конете, — ме драскаше по врата.
Шофьорът се качи и затвори вратата. В поведението му, въпреки че си остана все така почтително, се долавяха тържествуващи нотки. Заслужаваше си. Добре ме беше вкарал в капана.
— Много моля да ни извините, господине — възпитано каза той. Беше направо зловещо.
— Ако се надявате да ми вземете парите — предупредих ги аз, — трябва да ви разочаровам. Залагам по малко, а и днес не ми провървя особено. Боя се, че сте си отворили работа за някакви мизерни осем лири.
— Не ни трябват парите ви — каза той, — макар че след като сам ни ги предлагате, ще се възползваме.
Без да сваля любезната усмивка от лицето си, шофьорът бръкна и ми взе портфейла.
Ритнах го с все сила по кокалчетата, но движенията ми бяха ограничени от позата, в която се намирах. Само като усетиха, че се помръдвам, двамата веднага извиха ръцете ми още по-назад.
— На ваше място бих се въздържал от подобни действия — каза любезният шофьор, разтривайки кокалчето на крака си. Той отвори портфейла ми, извади парите, сгъна ги внимателно и ги прибра в джоба на коженото си яке. Прегледа останалите неща в портфейла, после пристъпи и го върна обратно в джоба ми. Усмихваше се леко.
Стоях неподвижно.
— Така е по-добре — каза той одобрително.
— Каква е тази работа? — попитах. Мерна ми се в главата, че възнамеряват да искат откуп за мен от някакъв далечен баща милионер. Заедно със съобщението „Пратете ни десет хиляди лири стерлинги или ще си получите обратно сина на малки парченца“. Това би означавало, че знаят добре кой съм всъщност и не са спрели просто случаен пътник в красиво изглеждаща кола само за да го оберат.
— Вие не знаете ли? — каза шофьорът.
— Нямам представа.
— Бях помолен да ви предам едно съобщение, господин Йорк.
Значи все пак знаеше кой съм. И не го бе разбрал преди минута от портфейла ми, в който имаше само банкноти, марки и чекова книжка. Едно или две неща с името ми имаше в страничното джобче на портфейла, но той не погледна там.
— Какво ви кара да мислите, че името ми е Йорк? — попитах на свой ред, като се опитвах да потисна пристъпа на гневна изненада. Не ми беше от полза.
— Господин Алън Йорк трябваше да шофира по това шосе на път от Кемптън парк към Котсуолдс в около пет и петнайсет следобед в събота, 27 февруари, в тъмносин „Лотос елит“ с номер „КАВ 890“. Трябва да ви благодаря, че ми позволихте толкова лесно да ви заловя. Може да пътувате месец по това шосе и да не видите друга кола като вашата. Щеше да ми отворите доста работа, ако карахте например форд или остин.
Тонът му все още беше светски.
— Продължете с вашето съобщение. Слушам ви — казах аз.
— Действията звучат по-силно от думите — каза с равен глас шофьорът.
Той се приближи и разкопча сакото ми, като ме гледаше с широко отворените си очи, сякаш ме предизвикваше да го сритам. Не мръднах. Отвърза връзката ми, разкопча ризата. Гледахме се в очите. Надявах се, че и моите са така безизразни като неговите. Отпуснах ръцете си и почувствах, че и двамата мъже разхлабват малко хватката си.
Шофьорът отстъпи крачка и погледна към четвъртия човек, който се бе опрял мълчаливо до стената на конския фургон.
— Целият е твой, Сони. Предай съобщението — каза той.
Сони беше млад, с дълги бакенбарди. Но аз не гледах лицето му. По-скоро наблюдавах ръцете му.
Имаше нож. Дръжката лежеше в дланта му и пръстите бяха леко свити, но не стискаха силно. Начин, по който професионалист държи ножа си.
В държанието на Сони нямаше нищо от подигравателните обноски на шофьора. Стоеше здраво стъпил срещу мен и насочи острието на ножа си към гръдната ми кост. Бодна ме леко, толкова фин беше допирът му.
О, проклетия, помислих си. Баща ми нямаше да бъде очарован, ако получеше съобщението за отвличане, подсилено от мои молби за спасение. Нямаше да мога да го преживея. Бях сигурен, че тази малка мелодрама целеше да ме докара до съответното паническо състояние на духа. Облегнах се назад, като че ли исках да се отдалеча от ножа. Устата на Сони се разтегна в усмивчица.
Като използвах перилото за своеобразен трамплин, се извих напред и с колкото сили имах, сритах Сони в слабините. После си измъкнах ръцете от отслабената хватка на мъжете.