— Греъм ще оцелее. Винаги го прави.
— И на каква цена? — Ари зададе въпроса по-скоро на себе си. — Даунинг Стрийт и висшият ешелон на МИ5 и МИ6 вдигат врява за твоите действия. Те правят неприятни предложения да се преустанови сътрудничеството с нас по широк кръг деликатни въпроси. Точно сега се нуждаем от тях, Габриел. Ти също.
— Защо и аз?
— Може да е убягнало от вниманието ти, но моллите в Техеран са на път да произведат своята ядрена бомба. Новият ни министър-председател и аз споделяме една и съща философия. Не смятаме, че трябва да седим със скръстени ръце, докато другите планират нашето унищожение. И когато някои хора се канят да ни изтрият от лицето на земята, предпочитаме да вземем думите им на сериозно. И двамата сме изгубили семействата си при първия холокост и няма да изгубим родината си при втори такъв — или поне не и без бой.
Шамрон свали очилата си и огледа дали стъклата не са замърсени.
— Ако бъдем принудени да нападнем Иран, можем да очакваме ожесточен отпор от тяхната помощна армия в Ливан: „Хизбула“. Сигурно знаеш, че делегация на „Хизбула“ неотдавна е предприела тайно пътуване до Москва, за да попазарува. И не са търсили матрьошки и кожени шапки. Отишли са да се срещнат с твоя стар приятел Иван Харков. Говори се, че той им е продал три хиляди РПГ–3216. Очевидно им е направил чудесна отстъпка, защото е знаел, че ще използват оръжията срещу нас.
— Сигурни ли сме, че е бил Иван?
— Чухме името му да се споменава в няколко прихванати разговора. — Ари отново си сложи очилата и изгледа втренчено Алон. — С противници като Иран, „Хизбула“ и Иван Харков ние се нуждаем от приятели, където можем да ги намерим, Габриел. Ето защо имаме нужда от добри взаимоотношения с британците. — Той направи пауза. — Затова трябва да приключиш безкрайния си меден месец и да се върнеш у дома.
Алон виждаше накъде води това. Той реши да не улеснява задачата на Шамрон, като зададе насочващ въпрос. Видимо раздразнен от преднамереното му мълчание, Ари смачка цигарата си в пепелника на масичката за кафе.
— Новият ни премиер дълги години бе твой почитател. Същото не може да се каже за чувствата му към настоящия директор на Службата. Двамата с Амос са служили за кратко в Аман — израелското военно разузнаване. Омразата им е била взаимна и продължава и до ден днешен. Амос няма да оцелее дълго на този пост. Миналата седмица, по време на неофициална вечеря, министър-председателят ме попита кой искам да бъде следващият шеф на Службата. Естествено казах му твоето име.
— Достатъчно ясно дадох да се разбере, че не се интересувам от тази работа.
— Чувал съм и преди тази реч. Става досадна. Или по-точно казано, не отразява настоящата действителност. Държавата ни е изправена пред заплаха, която няма аналог в историята й. Ако не си забелязал, точно сега не сме много популярни. А иранската заплаха означава още по-голяма нестабилност и потенциално насилие в целия регион. Какво смяташ да правиш, Габриел? Да си седиш във фермата в Италия и да реставрираш картини за папата?
— Да.
— Това не е реалистично.
— Може би не и за теб, Ари, но точно това възнамерявам да правя. Дадох живота си за Службата. Изгубих сина си. Изгубих съпругата си. Пролях кръвта на други хора, както и моята. Приключих. Кажи на премиера да избере някого другиго.
— Той се нуждае от теб. Страната ни се нуждае от теб.
— Малко преувеличи, не мислиш ли?
— Не, просто бях искрен. Страната ни е изгубила вяра в потенциала на своите лидери. Обществото ни започва да се дразни. Хората се нуждаят от някой, на когото могат да вярват. Някой, на когото могат да се доверят. Някой безупречен.
— Аз бях убиец. Въобще не съм безупречен.
— Беше боец на тайния фронт. Даде справедливост на онези, които не могат сами да я потърсят.
— И през това време изгубих всичко. Едва и сам не загинах.
— Но животът ти бе реставриран точно като някоя от твоите картини. Имаш Киара. Кой знае? Може би скоро ще имаш друго дете.
— Има ли нещо, което трябва да знам, Ари?
Запалката на Шамрон отново проблесна. Следващите му думи бяха казани не на Алон, а на осветения купол на „Сакре Кьор“.
— Върни се у дома, Габриел. Поеми ръководството на Службата. За това си роден. Бъдещето ти е било предопределено, когато майка ти те е нарекла Габриел.
— Каза същото, когато ме вербува за операцията „Божи гняв“.
— Така ли? — Стареца се усмихна слабо при спомена. — Нищо чудно, че тогава ми отговори с „да“.
Шамрон бе намеквал за този сценарий години наред, но никога преди не бе го заявявал толкова недвусмислено. Габриел знаеше твърде добре как ще прекара остатъка от живота си, ако бъде достатъчно глупав да приеме предложението. Не трябваше да търси друг пример освен човека, стоящ пред него. Ръководенето на Службата бе съсипало здравето на Ари и бе опустошило семейството му. Страната гледаше на него като на национално богатство, но що се отнася до децата му, той бе бащата, който никога не бе бил при тях. Бащата, който бе пропускал рождени дни и годишнини. Бащата, който бе пътувал в бронирани коли, заобиколен от въоръжени мъже. Това не бе животът, който Габриел искаше, нито възнамеряваше да наложи на любимите си хора.
Ала да каже това на Шамрон сега не беше алтернатива. По-добре да му остави малка надежда и да използва положението в своя полза. Ари щеше да разбере това. Той щеше да направи същото, ако ролите им бяха разменени.
— С колко време ще разполагам, преди да поема ръководството?
— Това означава ли, че ще приемеш работата?
— Не, означава, че ще обмисля предложението… при две условия.
— Не обичам ултиматумите. ООП научиха това по трудния начин.
— Искаш ли да чуеш условията ми?
— Ако настояваш.
— Първото е да довърша картината.
Шамрон затвори очи и кимна в знак на съгласие.
— А второто?
— Ще изведа Григорий Булганов от Русия, преди Иван да го убие.
— Опасявах се, че ще кажеш това. — Ари си дръпна за последно от цигарата и бавно я остави в пепелника. — Виж дали има някакво кафе на това място. Знаеш, че не съм способен да обсъждам операция без кафе.
22. Монмартър, Париж
Габриел сипа кафе в кафеварката и информира подробно Шамрон, докато чакаше водата да заври. Ари седеше неподвижно по риза до малката масичка, подпрял брадичка на покритите си със старчески петна ръце. Раздвижи се за първи път, за да прочете писмото, което Григорий бе оставил на Олга Сухова в Оксфорд, а после и за да поеме първата си чаша кафе. Сипваше захар в него, когато съобщи решението си:
— Ясно е, че Иван планира да издири и убие всички, които участваха в операцията срещу него. Първо е потърсил Григорий. После Олга. Но човекът, когото наистина иска да докопа, си ти.
— И какво искаш да направя? Да прекарам остатъка от живота си в криене? — Алон поклати отрицателно глава. — И за да цитирам великия Ари Шамрон, не смятам да седя със скръстени ръце, докато другите планират моето унищожение. Струва ми се, че имаме избор. Можем да живеем в страх. Или можем да отвърнем на удара.
— И как предлагаш да го направим?
— Като се отнасяме към Иван и неговите хора като към терористи. Като ги изхвърлим от играта, преди да са погнали някого другиго. И ако имаме късмет, може да успеем да върнем Григорий.
— Откъде смяташ да започнеш?
Алон отвори ципа на страничното отделение на пътната си чанта и извади уголемена снимка на мерцедес седан с двама души на задната седалка. Шамрон си сложи на носа очукани очила за четене и разгледа фотографията. После Габриел сложи друга пред него: снимката, която бе прикачена към писмото от Оксфорд. Григорий и Ирина в едни по-щастливи времена…
— Предполагам, знаем как са го накарали да се качи в колата толкова кротко — каза Ари. — Сподели ли това с нашите британски приятели?
— Може да ми е изчезнало от ума, докато бягах от страната, на крачка пред руския ударен отряд.
— Придружен от бегълката на Греъм Сиймор. — Шамрон разгледа внимателно снимката. — Кажи ми какво имаш предвид, синко.
— Дадох обещание на Григорий в нощта, когато спаси живота ми. Смятам да го удържа.
— Григорий Булганов имаше британски паспорт. Това го прави проблем на британците.
— В Лондон Сиймор ми даде много ясно да разбера едно нещо. Що се отнася до британците, Григорий е мой дезертьор, не техен. И ако не се опитам да го върна, никой няма да го направи.
Ари почука по снимката.
— И мислиш, че тя може да ти помогне?
— Тя е видяла лицата им. Чула е гласовете им. Ако успеем да се доберем до нея, тя може да ни помогне.
— А какво ще стане, ако не пожелае да ти помогне? Ами ако доброволно е участвала в операцията?
— Предполагам, че всичко е възможно…
— Но?
— Силно се съмнявам в това. Основавайки се на разказаното от Григорий, Ирина е мразела ФСБ и всичко, което тя символизира. Това е била една от причините да се разпадне бракът им.
— Имало ли е и други причини?
— Срамувала се е от Григорий, задето е вземал пари от Иван Харков. Наричала ги е „кървави пари“. Не е искала да ги докосва.
— Може би Ирина е променила мнението си. Руснаците могат да бъдат много убедителни, Габриел. И ако има нещо, което съм научил в този живот, то е, че всеки си има цена.
— Може и да си прав, Ари, обаче няма да го разберем със сигурност, докато не я попитаме.
— Разговор? Това ли предлагаш?
— Нещо такова.
— Какво те кара да мислиш, че не са я убили?
— Звъннах в службата й тази сутрин. Тя вдигна телефона.
Шамрон отпи от кафето си и обмисли последствията от изявлението на Алон.
— Нека да изясним нещо още от самото начало. При никакви обстоятелства ти или някой друг от участниците в първата операция срещу Иван няма да се връща в Москва. Никога.
— Нямам намерение да ходя там.
— Тогава как ще уредиш среща с нея?
Габриел го запозна накратко със своя план. Докато слушаше, Ари въртеше запалката между пръстите си — две завъртания надясно, две завъртания наляво.
— Има един недостатък. Ти допускаш, че тя ще сътрудничи.
— Нищо не допускам.
— С нея трябва да се действа внимателно, докато не бъдеш сигурен в истинската й лоялност.
— Както и след това.
— Предполагам, че ще искаш да използваш предишния си екип.
— Спестява времето за опознаване.
— Това колко пари ще ми коства?
Габриел доля кафе в чашата на Шамрон и се усмихна. Стареца бе работил за Службата във време, когато се е броял всеки шекел17, и още действаше така, сякаш средствата за операциите идваха директно от неговия джоб.
— Сто хиляди би трябвало да стигнат.
— Сто хиляди!
— Щях да искам двеста хиляди.
— Утре сутринта ще преведа парите на твоята сметка в Цюрих. Щом уредиш база за операцията, ще изпратя екипа.
— Какво ще кажеш на Амос?
— Колкото се може по-малко.
— А на британците?
— Остави това на мен. Ще ги информирам накратко за плановете ти и ясно ще им заявя, че ще споделяме с тях всяка информация, която откриеш. — Шамрон направи пауза. — Ще я споделяш съвестно, нали, Габриел?
— Разбира се.
— Честно казано, сигурен съм, че ще им олекне, че ние ще се заемем с това. Последното нещо, което искат от Даунинг Стрийт, е още една конфронтация с руснаците — не и при британската икономика, която е на животоспасяваща терапия. Те са по-заинтересовани да се уверят, че притокът на руските пари към лондонските банки ще продължи.
— Това оставя неразрешен един проблем.
— Само един?
— Олга.
— Утре ще я върна на британците и ще си направя харакири от твое име. Донесъл съм им малък подарък — информация от интернет, която засякохме в Ливан, за възможен заговор за терористичен акт в Лондон.
— Можеш да им кажеш за информацията от Ливан, Ари, но се опасявам, че Олга няма да се върне скоро в Англия.
— Не можеш да я оставиш в Париж.
— Нямам и намерение. Ще я взема с мен. Знаеш ли, тя наистина е доста добра.
— Нещо ми подсказва, че престоят ми в Лондон няма да е приятен. — Шамрон отпи от кафето си. — По-добре поговори с Узи. Каквото и да правиш, не споменавай нашия разговор за това, че ще поемеш ръководството на Службата. Той няма да е въодушевен от перспективата да работи за теб.
— Никога не съм казвал, че ще приема работата, Ари. Казах, че ще обмисля предложението.
— Чух те още първия път. Обаче знам, че няма да ме подведеш, не и за толкова важно нещо.
— Моля те, направи ми още една услуга, докато си в Лондон.
— Каква?
— Трябваше да оставя котката на Олга при Джулиан Ишърууд.
Шамрон отново започна да върти запалката си.
— Мразя котките. А единственото нещо, което мразя повече от тях, е да ме лъжат.
23. Лаго ди Комо, Италия
Лаго ди Комо се намира в североизточния край на област Ломбардия, само на няколко километра от швейцарската граница. Имащо Y-образна форма, езерото е заобиколено от високи алпийски върхове и територията около него е осеяна с живописни градчета и села. Едно от най-дълбоките езера в Европа, то, за съжаление, е и едно от най-замърсените. Всъщност неотдавнашно изследване, направено от група италиански еколози, установи, че нивото на бактериите надвишава шейсет и осем пъти нормите за безопасно къпане на хората. Виновни за това са остарелите канализационни системи по крайбрежието, оттичащите се дъждовни води от близките ферми и лозя и намаляването на валежите и планинската снежна покривка, приписвано — правилно или не — на глобалното затопляне. Под натиска на местната туристическа индустрия правителството обеща да предприеме драстични действия, за да предотврати замърсяването на езерото да достигне положение, от което няма връщане. Обаче повечето италианци не затаиха дъх при това изявление. Тяхното правителство приличаше повече на очарователен мошеник — добро в обещанията, но не толкова добро в изпълнението им.
Ала когато застанеше на терасите на Вила Тереза, човек забравяше, че прекрасните води на езерото са замърсени по какъвто и да е начин. Наистина, в определени моменти на деня и при подходяща светлина и климатични условия, човек можеше да си представи, че няма такова нещо като глобално затопляне, няма войни в Ирак и Афганистан, няма световна финансова криза и няма потенциална заплаха, която да се развихри някъде отвъд пръстена от защитни планински върхове. Построена през XVIII век от богат милански търговец, вилата се издигаше на свой собствен малък полуостров. Беше триетажна, червеникавооранжева на цвят и до нея се достигаше само с плавателен съд — факт, който хер Хайнрих Кивер, главен оперативен директор на „Матрикс Текнолъджис“ в Цуг, Швейцария, намираше за много привлекателен.
Изглежда, хер Кивер търсеше уединено място, където неговите служители да могат да завършат работата по голям проект, без да бъдат разсейвани, в обстановка, вдъхновяваща за велики идеи. След кратка обиколка той заяви, че Вила Тереза е самото съвършенство. Договорът бе подписан на чаша кафе в градчето Лальо, където живееше американска филмова звезда, чието широко отразявано от медиите присъствие край Лаго ди Комо бе според мнението на много от постоянните посетители най-лошото нещо, което се е случило на езерото след изобретяването на бензиновия двигател. Хер Кивер плати целия наем със сертифициран чек, издаден от неговата банка в Цюрих. След това уведоми представителя на агенцията, че иска пълно уединение, което означаваше никакви камериерски услуги, никакви готвачи или последващи обаждания от агенцията. Ако възникнели някакви проблеми, обясни той, агентът пръв щял да научи.
Хер Кивер се настани във вилата още същия следобед заедно с две жени. Едната бе удивителна брюнетка с лице като на руска икона; другата — привлекателна италианка, придружена от двама приличащи си телохранители. Без знанието на агенцията за отдаване под наем, хер Кивер и телохранителите имаха кратък, но разгорещен спор преди провеждането на щателно претърсване на имота за скрити микрофони или друго подслушвателно оборудване. Доволни, че вилата е безопасна, те се настаниха в стаите си и зачакаха пристигането на останалите гости. Те бяха общо шест — четирима мъже и две жени, и пристигнаха не от Цуг, а от анонимна на вид административна сграда, намираща се на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Бяха пътували поотделно до Европа под фалшиви имена и с фалшиви паспорти в джоба. Трима от тях бяха кацнали в Рим и бяха продължили с кола на север, а другите трима бяха кацнали в Цюрих и бяха шофирали на юг. По някакво чудо те пристигнаха на територията на частната вила с разлика от само пет минути. Хер Кивер, който ги посрещна, заяви, че това е добър знак. Шестимата новопристигнали се въздържаха да изразят мнение. Бяха плавали и преди под ръководството на хер Кивер и знаеха, че в спокойните води често се зараждат морски бури почти или без никакво предупреждение.