Същото се отнасяше и за новото попълнение към този прославен екип от оперативни агенти — Олга Сухова. Те естествено я познаваха по име и реноме, но никой от тях не бе срещал на живо известната руска журналистка. Габриел се зае с представянето им с умишлената уклончивост, която владееше само един ветеран от тайния свят. Той каза на Олга малките им имена, но не спомена настоящите им длъжности, нито миналите им професионални подвизи. Колкото до Алон, за него шестимата гости бяха като табула раза — инструменти, предоставени му от по-висша сила.
Те се приближаваха до нея по двойки и внимателно се здрависваха. Жените — Римона и Дина — дойдоха първи. Римона бе около тридесет и пет годишна, с дълга до раменете коса с цвета на йерусалимския варовик18. Майор от Цахал — израелските въоръжени сили, тя бе работила няколко години като аналитик към Аман, преди да се прехвърли в Службата, където сега бе част от специалното звено, занимаващо се с Иран. Дина, дребна и тъмнокоса, работеше в Службата като специалист по въпросите на тероризма, чиито ужаси лично бе преживяла. Един октомврийски ден на 1994 година тя бе стояла на телавивския площад „Дизенгоф“, когато един атентатор самоубиец от „Хамас“ бе взривил бомба, закачена на колана му, в автобус № 5. Онзи ден бяха загинали двадесет и един души, сред които майката и двете сестри на Дина. Самата тя бе тежко ранена в крака и още леко накуцваше.
След това се приближиха двама четиридесетгодишни мъже — Йоси и Яков. Висок и оплешивяващ, Йоси понастоящем бе прехвърлен в „Руското бюро за научни изследвания“, както Службата наричаше сега своя аналитичен отдел. Той бе изучавал антична литература в оксфордския колеж „Ол Соулс“ и говореше с подчертан английски акцент. Яков, набит здравеняк с черна коса и сипаничаво лице, имаше вид на човек, който не се занимава с книги и учение. В продължение на много години той бе работил в Отдела по арабските въпроси към израелската служба за вътрешна сигурност Шабак, вербувайки шпиони и информатори на Западния бряг и Ивицата Газа. Също като Римона, той наскоро се бе прехвърлил в Службата и сега внедряваше агенти в Ливан.
После дойде странна двойка от противоположни на вид мъже, които обаче имаха една обща характеристика. И двамата говореха свободно руски език. Първият беше Ели Лавон. С дребна фигура, рядка прошарена коса и интелигентни кафяви очи, той бе смятан за най-добрия проследяващ агент, който Службата някога бе подготвяла. Ели бе работил рамо до рамо с Габриел в безброй операции и бе най-близкото нещо до представата на Алон за брат. Също както при Габриел, връзките на Лавон със Службата бяха доста слаби. Професор по библейска археология в Йерусалимския еврейски университет, той често можеше да бъде открит да пресява пръст и да отделя артефакти от древното минало на Израел в дълбоки до пояс изкопи на някои археологически разкопки. Два пъти годишно Лавон преподаваше техника на проследяването в Академията и постоянно отлагаше пенсионирането си заради Габриел, който никога не се чувстваше истински спокоен на терен, ако легендарният Ели Лавон не му пазеше гърба.
Мъжът, застанал до Ели, имаше очи с цвят на глетчер и бледо лице с фини черти. Роден в Москва, в семейството на еврейски учени дисиденти, Михаил Абрамов бе дошъл в Израел като тийнейджър седмици след разпада на Съветския съюз. Наречен някога от Шамрон „версия на Габриел без съвест“, Михаил се бе присъединил към Службата, след като бе служил в специалните войски Саярет Маткал, през което време бе елиминирал няколко от висшите ръководители на терористичните организации „Хамас“ и „Палестински ислямски джихад“. Дарбите му обаче не се изчерпваха с боравенето с оръжие; предишното лято в Сен Тропе той се бе внедрил в антуража на Иван Харков заедно с агентката от ЦРУ Сара Банкрофт. От всички, събрани във вилата край езерото, само Михаил бе имал рядкото неудоволствие да сподели трапезата с Иван. След това той призна, че това е било най-ужасяващото преживяване в неговия професионален живот — признание на човек, който бе преследвал терористи из безплодните земи на Окупираните територии.
По коридорите и в конферентните зали на булевард „Цар Саул“ тези шест души бяха известни под кодовото име „Варак“ — еврейската дума за светкавица — заради способността им да се събират и да нанасят мълниеносни удари. Те бяха действали заедно, често в условията на непоносим стрес, на тайни бойни полета, простиращи се от Москва до Марсилия и до изключителния карибски остров Сен Бартелеми. Обикновено се държаха много професионално, с малки прояви на егоизъм и дребнавост. Понякога привидно тривиални въпроси, например разпределението на спалните, предизвикваха изблици на детински сръдни и раздразнителност. Като не можеха сами да разрешат спора, те се обръщаха към Габриел — мъдрия ръководител, — който уреждаше нещата с разпореждане, което някак си не бе в полза на никого, но те в крайна сметка го приемаха за справедливо.
След като обезпечиха защитен канал за свръзка с булевард „Цар Саул“, всички се събраха на работна вечеря. Хранеха се като едно семейство, каквото бяха в много отношения, макар че разговорът им бе по-предпазлив от обикновено, което се дължеше на присъствието на външния човек. От любопитството, изписано по лицата им, Алон разбра, че са чули някои слухове в Тел Авив. Слухове, че дните на Амос са преброени. Слухове, че Габриел скоро ще заеме полагащото му се място в директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Само Римона, племенница на съпругата на Шамрон, се осмели да попита дали това е вярно. Тя го направи шепнешком и на иврит, така че Олга да не разбере. Когато Алон се престори, че не я е чул, Римона скришом го срита в глезена — отмъщение, което само един родственик на Ари можеше да дръзне да извърши.
След вечерята отидоха в голямата зала и там, застанал пред припукващия в камината огън, Габриел проведе първото официално съвещание за операцията. Григорий Булганов — руският дезертьор, който на два пъти бе спасил живота на Алон — бил отвлечен от Иван Харков и отведен в Русия, където по всяка вероятност бил подложен на жестоки разпити, които щели да завършат с неговата екзекуция. Те щели да го върнат, каза Габриел, и да изхвърлят от бизнеса агентите на Иван. Търсенето им щяло да започне с организирано от тях самите отвличане и разпит.
В друга страна и в друга разузнавателна служба такъв план можеше да бъде посрещнат с проява на недоверие или дори с насмешка. Но не и в Службата. Тя си имаше дума за подобно необичайно мислене: мешуга, или на иврит — „побъркано“. В Службата нито една идея не бе мешуга. Понякога колкото повече мешуга имаше, толкова по-добре. Това бе начин на мислене. Именно то правеше Службата велика.
Имаше и нещо друго, което я отличаваше от другите служби: свободата, която чувстваха по-нисшите служители да правят предложения и дори да оспорват предположенията на висшестоящите. Габриел не се засегна, когато екипът му започна безкомпромисна критика на плана. Въпреки че бяха еклектична смесица — всъщност повечето никога не бяха възнамерявали да стават полеви агенти, — те бяха осъществили някои от най-дръзките и опасни операции в историята на Службата. Бяха убивали и отвличали, бяха извършвали актове на измама, кражба и фалшифициране. Бяха вторите очи на Алон. Неговата обезопасителна мрежа.
Обсъждането продължи един час. По-голямата част от него бе проведена на английски заради Олга, но от време на време те преминаваха на иврит от съображения за сигурност или защото мисълта им не можеше да бъде изразена на никакъв друг език. Имаше спорадични изблици на гняв или на случайни обиди, но през повечето време тонът беше любезен. Когато бе разрешен и последният въпрос, Габриел приключи съвещанието и раздели екипа на групи. Яков и Йоси щяха да осигурят превозни средства и да обезопасят пътищата. Дина, Римона и Киара щяха да създадат фалшива организация и да изготвят всички необходими уебсайтове, брошури и покани. Говорещите руски Михаил и Ели Лавон щяха да се занимават със самия разпит, като Олга щеше да им бъде консултант. Габриел нямаше друга конкретна задача, освен да контролира и да се притеснява. Така и се полага, помисли си той, защото това бе ролята, която Шамрон бе играл толкова пъти преди.
В полунощ, когато масата бе почистена и съдовете — измити, всички се качиха по стаите си, за да поспят няколко часа. В техния шефски апартамент Габриел и Киара тихо се любиха. След това двамата легнаха един до друг в тъмнината. Той гледаше в тавана, а тя го галеше с пръст по бузата.
— Къде си? — попита го Киара.
— В Москва — отвърна й.
— Какво правиш?
— Наблюдавам Ирина.
— Какво виждаш?
— Още не съм съвсем сигурен.
Тя помълча известно време.
— Никога не си толкова щастлив, колкото когато те са наоколо. Може би Узи е прав. Може би Службата е единственото семейство, което имаш.
— Ти си моето семейство, Киара.
— Сигурен ли си, че искаш да ги напуснеш?
— Да.
— Чух, че Шамрон има други планове.
— Обикновено е така.
— Кога ще му кажеш, че няма да приемеш работата?
— Веднага щом измъкна Григорий от ръцете на руснаците.
— Обещай ми едно нещо, Габриел. Обещай ми, че няма да се приближаваш твърде много до Иван. — Целуна го по устните. — Той обича да унищожава хубавите неща.
24. Беладжо, Италия
Северноиталианската туристическа асоциация, или СИТА, се помещаваше в апартамент с мънички офиси, който се намираше на тясна пешеходна улица в градчето Беладжо — или поне така твърдеше тя. Нейната заявена мисия беше да насърчава туризма в Северна Италия, като агресивно рекламираше несравнимата красота и начин на живот в областта, особено на туристически агенции и пътеписци от други държави. Уебсайтът на асоциацията се появи скоро след като екипът на Габриел се събра във Вила Тереза на отсрещния бряг на езерото. Същото се отнасяше и за красивата брошура, отпечатана не в Италия, а в Тел Авив, заедно с покана за третия годишен зимен семинар и изложението на рекламни материали в „Грандхотел Вила Сербелони“ — странно, тъй като никой в хотела нямаше да си спомни първия годишен семинар и изложение, пък даже и втория.
Само три дни преди началото на семинара организаторите с изумление научиха за анулиране на резервации в последния момент и започнаха да търсят други участници. Името Ирина Булганова от туристическа агенция „Галактика“, на улица „Тверская“ в Москва, веднага изникна в ума им. Ако СИТА беше обикновена туристическа асоциация, щяха да възникнат някои въпроси, като дали госпожа Булганова ще може да дойде в Италия за такъв кратък срок. Обаче СИТА притежаваше средства и методи, с които не разполагаха и най-модерните организации. Те хакнаха компютъра й и провериха календара й за срещи. Четяха имейлите й и подслушваха телефонните й разговори. Техните колеги в Москва следваха госпожа Булганова, където и да отидеше, и дори надникнаха в паспорта й, за да се уверят, че е валиден.
Проучванията им разкриха повече за обърканото положение на личните й дела. Те узнаха например, че неотдавна госпожа Булганова е спряла да се среща със своя любовник по неясни причини. Научиха, че нощем имала проблеми със съня и предпочитала да слуша музика пред гледането на телевизия. Узнаха също, че неотдавна се е обаждала по телефона в централата на ФСБ, за да иска информация за местонахождението на бившия си съпруг — въпрос, посрещнат с грубо отклоняване на отговора. Като разгледаха всички обстоятелства, решиха, че жена в положението на госпожа Булганова може да бъде привлечена от възможността да направи едно посещение в Италия с всички платени разходи. А и кой московчанин не би го направил? В деня, в който бе изпратена поканата, прогнозата за времето предвещаваше силен снеговалеж и вероятно понижение на температурите с шест градуса.
Тя бе изпратена по електронната поща и бе подписана не от някой друг, а лично от Вероника Ричи, изпълнителен директор на СИТА. Започваше с извинение, че е предложение в последния момент, и завършваше с обещанието за полет в първа класа, настаняване в луксозен хотел и изискана италианска кухня. Ако госпожа Булганова решала да присъства — за което от СИТА искрено се надявали, — щели да й изпратят информационен пакет, самолетни билети и подарък по случай пристигането. Обаче в имейла не бе отбелязано, че гореспоменатите материали вече бяха в Москва и щяха да бъдат доставени чрез куриерска компания, която не съществуваше. Нито бе споменат фактът, че госпожа Булганова щеше да остане под наблюдение, за да се уверят, че не е следена от агенти на Иван Харков. Беше поставено само едно изискване: да отговори колкото е възможно по-бързо, за да могат да бъдат направени други уговорки, ако тя не може да присъства.
За щастие такива непредвидени мерки не се оказаха нужни, защото точно седем часа и дванайсет минути след изпращането на имейла от Москва пристигна отговор. Празнуването във Вила Тереза бе шумно, но кратко. Ирина Булганова щеше да пристигне в Италия и те имаха много работа за вършене.
Шамрон обичаше да казва, че при всяка операция има критична зона. Премине ли се успешно, операцията може спокойно да плава в открити води. Ако обаче се отклони от курса, дори и с няколко градуса, може да заседне в плитчините или — по-лошо — да се разбие на парчета в скалите. За тази операция критичната зона беше самата Ирина. Защото до този момент те не знаеха дали тя е дар от Бога, или ще доведе дявола до прага им. Ако се справеха добре с нея, операцията можеше да се окаже най-успешната за екипа. Обаче ако допуснеха дори една грешка, съществуваше риск тя да стане причина всички да бъдат убити.
Хората репетираха, сякаш животът им зависеше от това. Руският на Михаил бе по-добър от този на Ели Лавон, така че независимо от младостта му, Михаил щеше да бъде водещият следовател. Лавон, надарен с добродушно лице и приветливо държане, щеше да играе ролята на добронамерения и разсъдливия. Единствената променлива величина, разбира се, бе самата Ирина. Олга им помогна да се подготвят за непредвидени ситуации. По указание на Габриел тя ту бе ужасена до смърт, ту войнствена. Ругаеше ги като кучета, избухваше в сълзи, заричаше се да мълчи, а изведнъж се нахвърляше върху тях със сляпа ярост. Последната вечер Михаил и Лавон бяха уверени, че са подготвени за всякакъв вид поведение, което Ирина можеше да им сервира. Сега единственото, от което се нуждаеха, бе звездата на шоуто.
Но дали тя бе пионка на Иван, или бе негова жертва? Това бе въпросът, който ги тревожеше от самото начало и който заемаше мислите им през последната дълга нощ на очакване. Габриел даде ясно да се разбере, че вярва в Ирина, но и първи призна, че вярата му трябва да се разглежда през призмата на неговата всеизвестна привързаност към рускините. Жените, повтаряше той отново и отново, били единствената надежда на Русия. Другите членове на екипа, особено Яков, имаха далеч по-малко оптимистични възгледи за това, което ги очакваше. Той бе виждал хората в най-лошата им светлина и се опасяваше, че са на път да допуснат в своите редици един от агентите на Харков. Фактът, че тя още била жива, изтъкваше Яков, бил доказателство за нейното вероломство. „Ако Ирина беше добра, Иван щеше да я убие — заяви той. — Точно така постъпва Харков“.
С помощта на техните хора в Москва и на булевард „Цар Саул“ екипът осъществяваше внимателно наблюдение над последните приготовления на Булганова, търсейки доказателство за предателство. Вечерта преди нейното заминаване те подслушаха два нейни телефонни разговора: единият беше с приятелка от детството й, другият — с майка й. Чуха алармата на будилника й да звъни в безбожно ранния час 2,30 през нощта и да звъни отново, когато тя беше под душа. В три часа без пет минути станаха свидетели на лошото й настроение, когато тя се обади в таксиметровата служба да попита защо колата й още не е пристигнала. Михаил, който слушаше записа на разговора по сигурната линия, отказа да го преведе на останалата част от екипа. Освен ако Ирина не била първокласна актриса, каза той, гневът й бил истински.
Както се оказа, таксито закъсня само с петнайсет минути — истинско постижение за края на януари, и тя пристигна на летище Шереметево в три часа и четиридесет и пет минути. Шмуел Пелед, полеви агент от московската централа, я зърна, когато слезе ядосано от колата и се отправи към терминала. Самолетът й — полет 606 на Австрийската авиокомпания, излетя навреме и кацна на летище Виена-Швехат в шест часа и четиридесет и седем минути местно време. Дина, която бе долетяла в австрийската столица предния ден, чакаше, когато Ирина се появи от телескопичния ръкав. Те се отправиха към изхода за заминаващи, на голямо разстояние една от друга, и заеха местата си на третия ред в кабината на първа класа: Ирина — на 3С край пътеката, Дина — на 3А до прозореца. При приземяването им в Милано тя изпрати съобщение на Габриел. Звездата бе пристигнала. Шоуто скоро щеше да започне.