Когато вратите на самолета се отвориха, Ирина отново бе във вихъра си; тя се насочи към гишето за паспортен контрол с наперена походка и предизвикателно вирната брадичка. Както повечето руснаци, Булганова се страхуваше от контактите си с униформени мъже и подаде пътническите си документи, сякаш готова за битка. След като незабавно бе допусната в Италия, тя се насочи към залата за пристигащи, където Киара държеше табела с надпис: СИТА приветства с добре дошла Ирина Булганова от туристическа агенция „Галактика“. Лиор и Моти, постоянните телохранители на Киара, се разтакаваха пред близкото гише за информация, без да откъсват очи от своята подопечна.
Никой като че ли не забеляза Дина, когато тя излезе от зоната за извозване на пътниците, където Габриел, облечен в черен шофьорски костюм и със слънчеви очила, бе застанал до вратата на взет под наем луксозен микробус. През две коли от него, Яков седеше зад волана на ланча седан, правейки се, че чете спортните страници на „Кориере дела Сера“. Дина се настани на предната пасажерска седалка и оттам наблюдаваше как Ирина се качи в микробуса. След като набързо провери чантите й за проследяващи устройства, Габриел ги натовари в багажника.
С кола пътят се изминаваше за час и половина. Бяха го минавали няколко пъти и тази сутрин вече можеха да го направят и със затворени очи. От летището те се насочиха на североизток, прекосявайки редица градчета и села, за да стигнат до град Комо. Ако „Грандхотел Вила Сербелони“ бе истинската им дестинация, трябваше да се отправят направо към Беладжо, който се намираше близо до пресечната точка на трите ръкава на езерото. Вместо това, те продължиха по най-западната брегова линия до Тремецо и спряха на един частен пристан. Там чакаше моторна лодка — Лиор стоеше на руля, а Моти — на кърмата. Тя откара Киара и Ирина през спокойните води на тесния ръкав до голямата червеникавооранжева вила, издигаща се в края на собственото си полуостровче. В просторното фоайе ги очакваше мъж с очи с цвят на глетчер и бледо лице с фини черти.
— Добре дошли в Италия — каза той на Ирина на отличен руски език. — Може ли да видя паспорта ви?
25. Лаго ди Комо, Италия
Има аудиозапис на случилото се след това. Той трае една минута и дванадесет секунди и се пази до ден днешен в архивите на булевард „Цар Саул“, където се счита, че е необходимо да се прослушва, за да служи като урок по конспирация и в немалка степен — заради чисто развлекателната му стойност. Габриел ги беше предупредил за характера на Ирина, но нищо не бе ги подготвило за свирепостта на нейния отговор. Библейският археолог Ели Лавон по-късно щеше да го опише като една от най-епичните битки в историята на еврейския народ.
Алон не присъстваше на него. В този момент той плаваше по ръкава към вилата и слушаше разискванията с миниатюрна слушалка. Като чу звука, който взе за трясък от разбиването на кристална ваза, Габриел се втурна във вилата и надзърна във всекидневната. Дотогава схватката бе приключила и бе обявено временно прекратяване на военните действия. Ирина седеше до правоъгълната маса, като дишаше тежко от усилието, а Яков и Римона я държаха за ръцете. Йоси стоеше от едната страна с разкъсана риза и четири успоредни драскотини на опакото на едната му ръка. Дина бе застанала до него; лявата й буза пламтеше, сякаш наскоро е била зашлевена, което бе и станало. Михаил се бе разположил точно срещу Ирина, като лицето му бе напълно безизразно. До него седеше Лавон — по-мил и от ангел, и бе свел очи към малките си длани, сякаш намираше цялото печално зрелище за дълбоко смущаващо.
Габриел се промъкна тихо в библиотеката, където Олга Сухова — бивш разследващ журналист и настоящ равноправен член на екипа — седеше пред видеоекран със слушалки на ушите. Алон се настани до нея и си сложи втори чифт слушалки, после погледна към екрана. Сега Михаил с бюрократична арогантност бавно прелистваше паспорта на Булганова. Той остави паспорта на масата и се взря в Ирина, преди отново да заговори на руски. Габриел дръпна едната слушалка от ухото си, за да чува превода на Олга на започналия разпит.
— Вие сте Ирина Йосифовна Булганова, родена в Москва през декември 1965 година?
— Точно така.
— Ирина Йосифовна Булганова, бивша съпруга на дезертьора от Руската федерална служба за сигурност Григорий Николаевич Булганов?
— Точно така.
— Ирина Йосифовна Булганова, предател и шпионин на враговете на Руската федерация?
— Не знам за какво говорите.
— Смятам, че знаете. Мисля, че знаете точно за какво говоря.
Олга отдели очи от екрана.
— Може би не трябва да е толкова суров към нея. Клетата жена е изплашена до смърт.
Габриел не отговори. Накрая Михаил би могъл да намали натиска, но не и сега. Първо се нуждаеха от отговор на няколко въпроса. Беше ли тя пионка на Иван, или бе негова жертва? От Бога ли им бе изпратена, или в редиците им се бе промъкнал агент на дявола?
26. Лаго ди Комо, Италия
— Кой сте вие? — попита тя.
— Ако искате да се обръщате към мен по име, можете да ме наричате Евгений.
— За кого работите?
— Това не е важно.
— Руснак ли сте?
— И това не е важно. Важен е вашият паспорт. Като гражданин на Руската федерация, на вас не ви е разрешено да влизате във Великобритания, без предварително да сте получили виза. Кажете как успяхте да влезете в страната без подобна виза в паспорта ви.
— Никога през живота си не съм била във Великобритания.
— Лъжете, Ирина Йосифовна.
— Казвам ви истината. Вие самият го казахте. Руснаците се нуждаят от виза, за да посетят Обединеното кралство. В моя паспорт няма виза. Ето защо е очевидно, че никога не съм била там.
— Но вие сте ходили в Лондон по-рано този месец, за да помогнете за отвличането на бившия ви съпруг — полковник Григорий Николаевич Булганов, от Федералната служба за сигурност на Русия.
— Това е напълно нелепо.
— Поддържали ли сте връзка с бившия си съпруг след неговото бягство в Обединеното кралство?
Ирина се поколеба, после отговори вярно:
— Да.
— Обсъждали сте възможността да възобновите любовната си връзка. Да се съберете отново. Може би да се ожените повторно.
— Това не е ваша работа.
— Всичко е моя работа. Сега отговорете на въпроса ми. Григорий искаше ли да отидете в Лондон?
— Никога не съм се съгласявала с нищо.
— Но сте говорили за това.
— Аз само слушах.
— Съпругът ви е предател, Ирина Йосифовна. Поддържането на контакти с него е акт на държавна измяна.
— Григорий се свърза с мен. Не съм направила нищо лошо.
Тя се съпротивляваше. Габриел се бе подготвил за този сценарий. Беше се подготвил за всичко. „Пришпори я — помисли си той. — Дай й да разбере, че не се шегуваш“.
Михаил сложи на масата три листа.
— Къде бяхте на десети и единадесети януари?
— Бях в Москва.
— Ще ви попитам още веднъж. Помислете внимателно, преди да отговорите. Къде бяхте на десети и единадесети януари?
Ирина остана мълчалива. Михаил посочи първия лист.
— В компютърния ви календар няма вписано нищо на тези дати. Няма срещи. Няма официални обяди. Няма планирани телефонни разговори с клиенти. Няма нищо.
— Януари винаги е слаб месец. Тази година, с рецесията…
Михаил я прекъсна с кратко махване с ръка и почука с пръст по втория лист.
— Записът на разговорите ви по мобилния телефон показва, че сте получили тридесет обаждания, но не сте отговорили на нито едно.
Посрещнат с мълчание, той постави пръста си на третия лист.
— Отчетът за имейлите ви показва същата картина: получени са много съобщения, но не е изпратено нито едно. Можете ли да обясните това?
— Не.
Михаил извади кафява папка от дипломатическото куфарче до краката си. Като отгърна корицата с траурна тържественост, той измъкна една снимка: полковник Григорий Булганов, качващ се в мерцедес седан на лондонския Хароу Роуд в шест часа и дванайсет минути вечерта на десети януари. Като я държеше внимателно в ъгълчетата, сякаш беше решаващо доказателство, което трябва да се пази, Михаил я обърна към Ирина, за да я види. Тя успя стоически да запази мълчание, но изражението й се промени. Габриел, който наблюдаваше лицето й на екрана, видя, че на него се изписа страх. Припомнен страх, помисли си той, като страха от травма в детството. Още един натиск — и щяха да я хванат. Съвсем навреме Михаил измъкна втора снимка — увеличение на първата. Изображението бе зърнисто и силно затъмнено, но не оставяше никакво съмнение за самоличността на жената, седяща най-близо до прозореца на колата.
— Това ви прави съучастница в много сериозно престъпление, извършено на британска територия.
Очите на Ирина обходиха стаята, сякаш търсеха път за бягство. Михаил спокойно върна двете снимки в дипломатическото куфарче.
— Нека да започнем отначало, а? И този път ще отговорите вярно на всички мои въпроси. В паспорта си нямате входна виза, валидна или каквато и да било друга, за Обединеното кралство. Как успяхте да влезете в страната?
Отговорът й бе толкова тих, че бе почти недоловим. И наистина, Михаил и Лавон изобщо не бяха сигурни какво са чули току-що. Обаче нямаше никаква несигурност при подслушвателния пост в библиотеката, който получаваше кристалночист звук от двата свръхчувствителни микрофона, скрити под масата, на сантиметри от мястото на Булганова. Олга извърна очи към Габриел и каза:
— Спипахме я.
Михаил погледна към Ирина и я помоли да говори по-високо.
— Използвах различен паспорт — повтори тя, този път по-силно.
— Искате да кажете, че е бил с друго име?
— Точно така.
— Кой ви даде този паспорт?
— Те казаха, че са приятели на Григорий. Казаха, че трябва да използвам фалшив паспорт заради моята собствена безопасност.
— Защо не ми съобщихте това първия път?
— Те ми казаха никога да не обсъждам този въпрос с някого. Казаха, че ще ме убият. — По бузата й се търкулна самотна сълза. Тя я избърса, сякаш засрамена от слабостта си. — Заплашиха, че ще убият цялото ми семейство. Тези хора не са човешки същества. Те са животни. Моля ви, трябва да ми повярвате.
Отговори не Михаил, а мълчаливият досега мъж, седящ от лявата му страна. Любезният дребен човек с рошава коса и смачкан костюм. Добрият ангел, който сега държеше в малките си ръце писмо. Писмото, оставено от Григорий Булганов в Оксфорд две седмици преди изчезването му. Той го подаде на Ирина, сякаш подаваше сгънатия държавен флаг на съпругата на загинал в бой войник. Ръцете й затрепериха, докато го четеше.
„Опасявам се, че желанието ми да се събера отново с жена ми може да я е изложило на опасност. Ще ти бъда благодарен, ако вашите сътрудници в Москва я наглеждат от време на време.“
— Не мислим, че е мъртъв — каза Ели. — Не още. Но трябва да действаме бързо, ако искаме да го върнем.
— Кои сте вие?
— Ние сме приятели, Ирина. Можете да ни се доверите.
— Какво искате от мен?
— Да ни разкажете как го направиха. Кажете ни как отвлякоха мъжа ви. И каквото и да правите, не пропускайте нищо. Ще се изненадате, но понякога най-малките подробности са най-важни.
27. Лаго ди Комо, Италия
Тя поиска чай и позволение да пуши. Йоси и Дина се погрижиха за чая, а Лавон, самият той заклет пушач, се присъедини към нея на по цигара. След като връзката им се заздрави от споделения тютюн, Ирина извърна тялото си с няколко градуса и вдигна ръка край лицето си като наочник, изключвайки по този начин Михаил от полезрението си. Що се отнасяше до нея, той вече не съществуваше. Ето защо Михаил нямаше нужда да знае, че мъжът, който я бе излъгал да вземе участие в отвличането на съпруга й, бе осъществил първия си контакт с нея на деветнадесети декември. Спомняше си датата със сигурност, защото тогава бил рожденият й ден. Рожден ден, съвпадащ с този на Леонид Брежнев, което в детството й било голяма чест в училище.
Било понеделник, спомняше си тя, и колегите й настояли да я изведат на шампанско и суши в бара О2 на хотел „Риц-Карлтън“. Имайки предвид състоянието на руската икономика, тя си помислила, че това е доста разточително, но те се нуждаели от извинение, за да се напият, а рожденият й ден им изглеждал не по-малко добър повод от който и да е друг. Запоят приключил в осем часа и те продължили да се шляят заедно до десет, когато се озовали на улица „Тверская“ и тръгнали да търсят колите си, макар че никой от тях, в това число и Ирина Йосифовна Булганова, бивша съпруга на дезертьора Григорий Николаевич Булганов, не бил в състояние да шофира.
Тя била оставила колата си няколко пресечки по-нататък, в тясна уличка, където от Московската градска милиция — естествено срещу разумен подкуп — позволявали на московчани да паркират през целия ден, без да се страхуват от санкции. Дежурният милиционер бил пъпчиво двайсетгодишно момче, което изглеждало замръзнало от студ. Все още усещайки влиянието на алкохола, Ирина се опитала да му даде пълна шепа рубли. Обаче момчето се отдръпнало, правейки демонстративен жест на отказ да вземе парите. Отначало тази проява й се сторила по-скоро забавна. После видяла някакъв мъж да стои до колата й. Веднага познала какъв е. Бил член на силовиките — братство, съставено от бивши или настоящи офицери от руските служби за сигурност. Ирина знаела това, защото дванайсет години била омъжена за такъв човек. Това били най-лошите години в живота й.
Тя си помислила да се измъкне, но знаела, че не е в състояние да избяга. Дори и да не била пияна, нямало начин да се укрива дълго. Не и в Русия. Така че приближила и с повече смелост, отколкото изпитвала в действителност, поискала да разбере какво толкова интересно има в колата й. Мъжът я поздравил с „добър вечер“, обръщайки се към нея по руски обичай на малкото и бащиното име, и се извинил за необичайните обстоятелства на тяхната среща. Казал й, че има важно съобщение относно съпруга й. „Бившият съпруг“ — отвърнала Ирина. „Бившият съпруг“ — поправил се той. И между другото можела да го нарича Анатолий.
— Предполагам, че не ви е показал карта за самоличност — каза Лавон с най-мекия възможен тон.
— Разбира се, че не.
— Бихте ли го описали?
— Висок, добре сложен, със солидна челюст и руса, започнала да се прошарва коса.
— Възраст?
— Над петдесетте.
— Брада или мустаци?
— Не.
— Очила?
— Тогава не, но по-късно — да.
Ели не продължи да задълбава. Поне засега.
— Какво стана после?
— Той предложи да ме заведе на вечеря. Отвърнах му, че нямам навик да вечерям с непознати. Мъжът каза, че не е непознат, бил приятел на Григорий от Лондон. Знаеше, че имам рожден ден. Каза, че имал подарък за мен.
— И вие му повярвахте, защото сте имали връзка с Григорий?
— Точно така.
— И отидохте с него?
— Да.
— Как пътувахте?
— С моята кола.
— Кой шофираше?
— Той.
— Къде отидохте?
— В „Кафе Пушкин“. Знаете ли „Кафе Пушкин“?
С почти недоловимо кимване Лавон показа, че наистина знае за прочутия ресторант „Кафе Пушкин“. Независимо от финансовата криза, все още бе почти невъзможно да направиш резервация в него. Обаче въпросният Анатолий някак си успял да осигури ценна маса за двама в уединен ъгъл на втория етаж. Поръчал шампанско — последното нещо, от което се нуждаела тя — и вдигнал тост. После й дал кутийка за бижута. Вътре имало златна гривна и бележка. Казал й, че и двете са от Григорий.
— На кутийката беше ли написано името на фирмата?
— „Булгари“. Гривната трябва да е струвала цяло състояние.
— А бележката? С почерка на Григорий ли бе написана?
— Определено приличаше на неговия.
— Какво гласеше тя?
— Той пишеше, че не иска никога повече да прекарваме рождения ми ден разделени; че иска да отида в Лондон с Анатолий. Пишеше, че всичко ще бъде уредено и платено от Виктор.
— Нямаше ли фамилно име?
— Не.
— Но вие сте знаели, че става дума за Виктор Орлов?
— Бях чела за Григорий и Виктор в интернет. Дори ги видях двамата, снимани заедно.
— Анатолий описа ли своите отношения с господин Орлов?
— Каза, че работел при него като охранител.
— Такива ли бяха точните му думи?
— Да.
— А бележката? Да приема ли, че сте се развълнували от нея?
Ирина кимна смутено.
— Всичко изглеждаше истинско.
Естествено, че е било така — помисли си Габриел, гледайки Ирина на монитора. Изглеждало е истинско, защото Анатолий, също като него, бе професионалист, добре запознат с изкуството на манипулацията и съблазняването. Така че Алон не се изненада, когато Ирина каза, че двамата с Анатолий прекарали остатъка от вечерта в приятен разговор. Говорили за много неща, преминавайки от тема на тема, с непринудеността на стари приятели. Анатолий явно знаел много неща за брака на Ирина, неща, които не би могъл да знае, освен ако Григорий не му ги е казал — или поне така си помислила тя тогава. По време на десерта той споменал, сякаш току-що му е хрумнало, че британското правителство било готово да й даде убежище, ако дойде в Лондон. Парите не били проблем, добавил. Виктор щял да се погрижи за всичко.