— Какво ти става, Узи? Не ми казвай, че Бела отново те е поставила на диета.
— Какво те кара да мислиш, че изобщо съм преставал да я спазвам?
— Увеличената обиколка на талията ти.
— Всички не сме благословени с твоята стегната фигура и бърз метаболизъм, Габриел. Моите предци са били закръглени австрийски евреи.
— Тогава защо се бориш с природата си? Вземи си един, Узи, ако не за друго, поне заради прикритието ти.
Изборът на Навот — рогче, пълно със сметана — изчезна в устата му на две хапки. Той се поколеба, после си взе едно, пълно със сладък бадемов крем. То изчезна, докато Алон успее да сипе пакетче захар в капучиното си.
— В самолета не успях да ям — каза Узи смутено. — Поръчай ми кафе.
Габриел поръча още едно капучино, после погледна към Навот. Той отново гледаше сладкишите.
— Давай, Узи. Бела няма да разбере.
— Така си мислиш. Тя узнава всичко.
Бела бе работила като анализатор към сирийската централа на Службата, преди да стане преподавател по близкоизточна история в университета „Бен Гурион“. Навот, действащ агент ветеран и таен оперативен работник, обучен в изкуството на манипулацията, не бе способен да я разочарова.
— Верен ли е слухът? — попита Алон.
— Кой слух?
— Че ти и Бела сте се оженили. Слухът за скромна сватба край морето в Кесария, на която са присъствали само шепа близки приятели и семейството. И Стареца, разбира се. Няма начин шефът на „Специални операции“ да се ожени без благословията на Шамрон.
„Специални операции“ беше тъмната страна на една тайна служба. Хората от този отдел вършеха работата, която никой друг не искаше или не смееше да свърши. Бяха екзекутори и похитители, измамници и изнудвачи, интелигентни и находчиви хора с по-големи престъпни наклонности от самите престъпници, полиглоти и хамелеони, които се чувстваха у дома си в най-изисканите хотели и аристократични салони в Европа, както и в най-долнопробните задни улички на Бейрут и Багдад. Навот никога не бе успял да превъзмогне факта, че му е поверено командването на този отдел, защото Габриел бе отказал да го поеме. Той бе компетентността срещу блестящата интелигентност на Алон, предпазливостта срещу неговата безразсъдност. В друга служба, във всяка друга страна, Узи щеше да е звезда. Но Службата винаги бе ценила агенти като Габриел, творчески личности, неподвластни на общоприетото. Навот бе първият, който признаваше, че е просто редови агент, и бе прекарал цялата си кариера в сянката на Алон.
— Бела искаше хората от Службата да бъдат сведени до минимум. — Думите на Узи прозвучаха неубедително. — Не желаеше приемът да изглежда като шпионско събрание.
— Затова ли не бях поканен?
Навот посвети няколко минути на задачата да събере няколко трохички на малка купчинка. Габриел си го отбеляза наум. Поведенческите психиатри от Службата наричаха тактиката на подобно очевидно протакане изместване на дейността.
— Хайде, Узи. Няма да нараниш чувствата ми.
— Не беше поканен на сватбата ми, защото не исках да присъстваш. Не и след номера, който извъртя в Москва.
Девойката сложи кафето пред Навот и усещайки напрежението, се оттегли зад стъклената си барикада. Габриел се взря през прозореца в трима старци, дебело облечени срещу острия студ, които бавно се тътреха по тротоара. Мислите му обаче бяха насочени към една дъждовна августовска вечер в Москва. Той стоеше на малкото площадче срещу извисяващата се сталинска жилищна сграда, известна като „Дом на набережной“. Узи стискаше здраво ръката му, говорейки тихо в ухото му. Той казваше, че операцията за открадването на личния архив на руския оръжеен трафикант Иван Харков се е провалила, че техният наставник и шеф Ари Шамрон е наредил да се оттеглят на летище Шереметево и да се качат на очакващия ги самолет за Тел Авив, че Габриел няма избор и трябва да остави своя агент — съпругата на Иван — да посрещне смъртта.
— Трябваше да остана, Узи. Това бе единственият начин да върна Елена жива.
— Ти не се подчини на заповед на Шамрон, както и на мен — твоя пряк висшестоящ офицер, и изложи на опасност живота на целия екип, в това число и този на жена ти. Как смяташ, че ме накара да изглеждам пред останалата част от отдела?
— Като разумен началник, който запазва присъствие на духа, докато една операция отива по дяволите.
— Не, Габриел. Накара ме да изглеждам като страхливец, който е готов да остави един агент да загине, вместо да рискува своя живот и кариера. — Навот сипа три пакетчета захар в капучиното си и го разбърка ядно само веднъж с малката сребърна лъжичка. — И знаеш ли какво? Ще бъдат прави да го кажат. Всичко останало… без това, че съм страхливец. Не съм страхливец.
— Никой никога няма да те обвини, че бягаш от битка, Узи.
— Обаче трябва да призная, че имам доста изострен инстинкт за оцеляване. Така и трябва при този тип работа — не само на терен, но и на булевард „Цар Саул“. Не всички сме благословени с твоите дарби. Някои от нас действително се нуждаят от работа. Някои дори се стремят към повишение.
Навот чукна лъжичката в ръба на чашата и я сложи в чинийката.
— Попаднах в истински ураган, когато се върнах в Тел Авив онази нощ. Взеха ни от летището и ни откараха направо на булевард „Цар Саул“. Докато пристигнем, ти вече бе в неизвестност от няколко часа. От кабинета на премиера звъняха по телефона през няколко минути за новини, а Шамрон определено бе готов да убие някого. Добре че беше в Лондон, иначе щеше да ме удуши с голи ръце. Работната хипотеза бе, че си мъртъв. И аз бях този, който бе позволил това да се случи. Седяхме там часове наред и чакахме някаква вест. Беше тежка нощ, Габриел; не искам никога да преживявам втора такава.
— Нито пък аз, Узи.
— Не се и съмнявам. — Навот погледна към белега близо до дясното око на Алон. — На зазоряване всички те бяхме отписали. Тогава в стаята на оперативния екип се втурна един свързочник и каза, че се обаждаш по спешната линия — не откъде да е, а от Украйна. Като чухме гласа ти, настъпи хаос. Не само че бе напуснал жив Русия с най-тъмните тайни на Иван Харков, но и бе довел куп бегълци, в това число полковник Григорий Булганов — най-висшестоящия офицер от ФСБ, който някога е преминавал желязната завеса. Не беше зле за една вечер работа. Москва бе един от звездните ти мигове. Но за мен тя ще е постоянно петно в иначе чистото ми досие. И ти го сложи там, Габриел. Ето защо не беше поканен на сватбата ми.
— Съжалявам, Узи.
— За какво?
— Че съм те поставил в трудно положение.
— А не защото не се подчини на пряка заповед?
Алон не отвърна нищо. Навот бавно поклати глава.
— Ти си едно самодоволно копеле, Габриел. Трябваше да ти счупя ръката в Москва и да те завлека в колата.
— Какво искаш да ти кажа, Узи?
— Искам да ми кажеш, че това никога няма да се повтори.
— А ако се повтори?
— Първо ще ти счупя ръката. После ще си подам оставката като шеф на „Специални операции“, което ще ги лиши от друга възможност, освен да дадат поста на теб. А аз знам колко много искаш това.
Алон вдигна дясната си ръка.
— Няма да се повтори никога, Узи — нито на терен, нито някъде другаде.
— Кажи го!
— Съжалявам за това, което се случи между нас в Москва. Никога няма да наруша друга твоя пряка заповед.
На лицето на Навот веднага се изписа облекчение. Личната конфронтация никога не бе била силната му страна.
— Това ли е всичко, Узи? Изминал си целия път до Умбрия, защото искаше извинение?
— И обещание, Габриел. Не забравяй обещанието.
— Не съм го забравил.
— Добре. — Навот подпря лакти на масата и се наведе напред. — Защото искам да ме слушаш внимателно. Сега ще отидем в твоята вила на цветята5 и ти ще си стегнеш багажа. После ще заминем за Рим, където ще пренощуваме в посолството. Утре сутрин, когато самолетът за Тел Авив излети в десет часа, ние ще бъдем в него, на втория ред в първа класа, един до друг.
— И защо ще го правим?
— Защото полковник Григорий Булганов го няма.
— Какво имаш предвид с това, че го няма?
— Имам предвид, че го няма, Габриел. Вече не е между нас. Изпари се. Изчезна.
5. Амелия, Умбрия
— От колко време го няма?
— От около седмица.
— Бъди по-точен, Узи.
— За последен път полковник Григорий Булганов е забелязан да се качва на задната седалка на мерцедес седан на Хароу Роуд в шест часа и дванайсет минути вечерта във вторник.
Те вървяха в светлината на залеза по тясна калдъръмена улица в стария център на Амелия. На няколко крачки зад тях ги следваха двама охранители със свиреп поглед в очите. Това бе тревожен знак. Обикновено Навот пътуваше само с една бат левейха — ескортираща агентка, — която да го охранява. Фактът, че бе довел двама тренирани убийци, показваше, че приема на сериозно заплахата срещу живота на Габриел.
— Британците кога се наканиха да ни го съобщят?
— Обадили са се на лондонската ни централа в събота следобед, четири дни след случилото се. Тъй като беше шабат, дежурният офицер е бил младок, който не е разбрал важността на онова, което са му съобщили. Той написал каблограма и я изпратил на булевард „Цар Саул“ с код „нисък приоритет“. За щастие дежурният офицер в европейската ни централа е разбрал важността и веднага е позвънил на Шамрон.
Алон поклати невярващо глава. Бяха минали години, откакто Шамрон вече не беше шеф, обаче Службата продължаваше да бъде до голяма степен негово лично владение. Тя бе пълна с агенти като Габриел и Навот — мъже, които бяха вербувани и обучени от Ари, мъже, които работеха с убеждение и даже говореха на жаргона, който той бе създал. В Израел Шамрон бе известен като мемунех — единствения, върховния шеф, и щеше да остане такъв до деня, в който най-накрая щеше да реши, че страната е в безопасност и той може да умре.
— След това, предполагам, Ари се е обадил на теб — каза Алон.
— Направи го, въпреки че в гласа му определено липсваше учтивост. Каза ми да ти изпратя съобщение. После ми нареди да взема две момчета и да се кача на самолета. Изглежда, такава ми е съдбата — да бъда покорният по-малък син, който на всеки няколко месеца е изпращан в пустошта да издирва по-големия си своенравен брат.
— Григорий бил ли е под наблюдение, когато се е качил в колата?
— Явно не.
— Тогава откъде са сигурни британците какво се е случило?
— Техните малки електронни помощници са наблюдавали.
Навот имаше предвид системата за видеонаблюдение — повсеместната мрежа от десет хиляди телевизионни камери, които даваха възможност на лондонската полиция да наблюдава дейността — криминална или друга — практически на всяка улица в британската столица. Едно неотдавнашно проучване на правителството бе заключило, че системата не е постигнала първоначалната си цел: предотвратяване на престъпността и залавяне на престъпниците. Само три процента от уличните кражби бяха разкрити чрез системата за видеонаблюдение, а престъпността в Лондон се повишаваше. Засрамени полицейски служители оправдаваха провала, изтъквайки, че престъпниците са отговорили на камерите, като са променили тактиката си — например чрез носене на маски и шапки, за да скрият своята самоличност. Очевидно нито един от отговорните фактори не бе помислил за тази възможност, преди да бъдат похарчени стотици милиони лири и да бъде нарушена неприкосновеността на личния живот на гражданите в невиждан досега мащаб. Сега поданиците на Обединеното кралство — място, където се бе зародила западната демокрация — живееха в света на Оруел, където всяко тяхно движение се наблюдаваше от очите на държавата.
— Кога британците са открили, че е изчезнал? — попита Габриел.
— Чак на следващата сутрин. Трябвало да го проверяват по телефона всяка вечер в десет часа. Когато той не се обадил във вторник, неговият надзорник не се разтревожил особено. Всеки вторник вечерта Григорий играел шах в малък клуб в Блумсбъри. Миналия вторник се провеждал годишният клубен шампионат. Очаквало се Булганов да го спечели с лекота.
— Не знаех, че играе шах.
— Предполагам, че не е имал възможност да го спомене през нощта, която сте прекарали заедно в стаята за разпит в Лубянка. Той е бил твърде зает да разбере как служител от средно ниво от израелското министерство на културата е успял да обезоръжи и убие двама чеченски убийци.
— Доколкото си спомням, Узи, нямаше да бъда на онова стълбище, ако не бяхте ти и Шамрон. Това беше една от онези дребни „чевръсти“ мисии, които вие двамата постоянно измисляте. От тези, които би трябвало да преминат гладко и в които никой не би трябвало да пострада. Но изглежда, никога не става така.
— Някои хора са велики по рождение. Други просто получават всички големи мисии от булевард „Цар Саул“.
— Мисии, които ги изпращат в килии в подземията на Лубянка. И ако не беше полковник Григорий Булганов, никога нямаше да изляза жив от онова място. Той ми спаси живота, Узи. Два пъти.
— Спомням си — отвърна саркастично Навот. — Всички си спомняме.
— Защо британците не са ни съобщили по-рано?
— Помислили са, че е възможно Григорий просто да не е спазил уговорката. Или че е отседнал с някое момиче в малък крайморски хотел. Искали са да се уверят, че е изчезнал, преди да вдигнат тревога. Няма го, Габриел. И последното място, където е видян, е онази кола. Сякаш тя е била портал към забвението.
— Сигурен съм, че е така. Вече имат ли теория?
— Имат. Обаче се опасявам, че тя няма да ти хареса. Виждаш ли, Габриел, мандарините от британското разузнаване са заключили, че полковник Григорий Булганов е дезертирал отново.
— Дезертирал отново? Не говориш сериозно.
— Напротив. Нещо повече, те са сигурни, че през цялото време той е бил двоен агент. Смятат, че е дошъл на Запад да ни пробута куп руски глупости и да събере информация за дисидентската общност в Лондон. И сега, след като е получил желаното, Григорий е отлетял и се е върнал у дома, за да бъде посрещнат като герой. И познай кого обвиняват за тази катастрофа?
— На първо място човека, който доведе Булганов на Запад.
— Точно така. Те обвиняват теб.
— Колко удобно. Обаче Григорий е толкова руски двоен агент, колкото съм и аз. Британците са измислили тази нелепа теория, за да се освободят от отговорността за изчезването му, която си е тяхна, и да я стоварят върху мен. Изобщо не трябваше да му позволяват да живее открито в Лондон. Миналата есен не можех да включа Би Би Си или Си Ен Ен Интернешънъл, без да видя лицето му.
— Според теб какво се е случило с него?
— Бил е убит, Узи. Или по-лошо.
— Какво може да е по-лошо от това да бъдеш елиминиран от руска ударна група?
— Да бъдеш отвлечен от хора на Иван Харков. — Алон спря на пустата улица и се обърна с лице към Навот. — Но ти вече го знаеш, Узи. Иначе нямаше да си тук.
6. Амелия, Умбрия
Те се изкачиха по криволичещите улички към площада, който бе най-високата точка на града, и се загледаха в светлините, блестящи като парченца топаз и гранат в дъното на долината. Двамата телохранители чакаха на отсрещната страна на площада — достатъчно далеч, за да не могат да ги чуят. Единият бе притиснал мобилен телефон до ухото си, другият тъкмо поднасяше запалка към цигарата си. Когато Габриел зърна пламъчето, в паметта му изплува картина. Той пътува на зазоряване през покритите с мъгла равнини на Западна Русия, седнал на предната пасажерска седалка на волга седан, и главата му пулсира от болка, а дясното му око е покрито с груба превръзка. Две красиви жени спят като малки деца на задната седалка. Едната е Олга Сухова — най-известната опозиционна руска журналистка. Другата е Елена Харкова, съпруга на Иван Борисович Харков — олигарх, оръжеен трафикант и убиец. Зад волана, със запалена цигара между палеца и показалеца, седи Григорий Булганов. Говори тихо, сякаш за да не събуди жените, а очите му са приковани върху безкрайния път.