Знаеш ли какво правим с предателите, Габриел? Отвеждаме ги в малка стая и ги караме да коленичат. После ги застрелваме в тила с едрокалибрен пистолет. Уверяваме се, че куршумът е излязъл през лицето, така че да не е останало нищо, което семейството да разпознае. След това захвърляме трупа в неизвестен гроб. След падането на комунизма много неща се промениха в Русия, но наказанието за предателство си остана същото. Обещай ми едно нещо, Габриел. Обещай ми, че няма да свърша в неизвестен гроб.
Алон чу внезапно шумолене на криле, вдигна очи и видя ято полски врани тревожно да кръжат около римската камбанария на площада. След това чу гласа на Навот:
— Можеш да бъдеш сигурен в едно нещо, Габриел. Единственият човек, когото Иван Харков иска да види мъртъв повече от Григорий, си ти. И кой би могъл да го вини? Първо открадна тайните му. После открадна жена му и децата му.
— Нищо не съм откраднал. Елена предложи да избяга. Аз просто й помогнах.
— Съмнявам се, че Иван вижда нещата по този начин. Нито пък мемунехът. Стареца смята, че Харков се е върнал в бизнеса. Мисли, че той е направил първия ход.
Габриел остана мълчалив. Узи вдигна яката на палтото си.
— Може би си спомняш, че миналата есен прихванахме съобщения, че Иван е създал специално подразделение в рамките на собствената си охранителна служба. На това подразделение е била дадена една-единствена задача. Да открие Елена, да върне децата и да убие всички, които участваха в операцията срещу него. Позволихме да ни приспи мисълта, че Харков се е успокоил. Изчезването на Григорий подсказва друго нещо.
— Иван никога няма да ме намери, Узи. Не и тук.
— Готов ли си да заложиш живота си на това?
— Само петима души знаят, че съм в страната: италианският министър-председател, шефовете на службата за сигурност и на разузнаването, папата и неговият личен секретар.
— Петима души са твърде много. — Навот сложи ръка върху рамото на Алон. — Искам да ме чуеш много внимателно. Дали Григорий Булганов е напуснал Лондон доброволно или под дулото на руски пистолет, няма почти никакво значение. Ти си изложен на риск, Габриел. И заминаваш оттук тази вечер.
— Бил съм изложен на риск и преди. Освен това Булганов не знае моето прикритие, нито къде живея. Той не може да ме предаде и Шамрон го знае. Използва изчезването на Григорий като предлог да ме върне в Израел. А щом се озова там, ще ме заключи в строг тъмничен затвор. Сигурен съм, че когато съпротивата ми намалее, ще ми предложи изход. Аз ще бъда директорът, а ти ще завеждаш „Специални операции“. Тогава Ари ще може най-сетне спокойно да умре, знаейки, че двамата му любими синове най-накрая контролират любимата му Служба.
— Това може да е цялостната му стратегия, но в момента се притеснява само за твоята безопасност. Няма скрити мотиви.
— Самият Шамрон е скрит персонифициран мотив. И ти си същият.
Навот свали ръката си от рамото на Алон.
— Опасявам се, че това не подлежи на обсъждане, Габриел. Един ден можеш да станеш шеф, но засега аз ти нареждам да напуснеш Италия и да се върнеш у дома. Нали няма пак да нарушиш заповед?
Алон не отговори.
— Имаш твърде много врагове, за да останеш сам, Габриел. Може да си мислиш, че твоят приятел папата ще се погрижи за теб, но грешиш. Нуждаеш се от нас повече, отколкото ние се нуждаем от теб. Освен това ние сме единственото семейство, което имаш.
Узи се усмихна хитро. Безкрайните часове, които бе прекарал в директорските конферентни зали на булевард „Цар Саул“, бяха увеличили значително уменията му да води спор. Сега беше страхотен противник, с когото трябваше да се отнасят внимателно.
— Работя върху една картина — каза Алон. — Не мога да тръгна, докато не я завърша.
— Колко време ти е необходимо?
Три месеца — помисли си Габриел, но отговори:
— Три дни.
Навот въздъхна. Той ръководеше отдел, състоящ се от няколкостотин висококвалифицирани агенти, но само един, чиито действия се диктуваха от променливия ритъм на реставрирането на картини от стари майстори.
— Да разбирам ли, че жена ти е още във Венеция?
— Връща се тази вечер.
— Трябваше да ми каже, че отива във Венеция, преди да тръгне. Ти може да си на свободна практика, но съпругата ти е служител на трудов договор в „Специални операции“. Като такъв, тя е длъжна да държи в течение своя ръководител, тоест мен, за всичките си лични и професионални действия. Може би ще бъдеш така добър да й напомниш този факт.
— Ще се опитам, Узи, но тя никога не слуша какво й казвам.
Навот погледна часовника си. Голям, от неръждаема стомана, той бе всичко друго, но не и точен. Беше нова версия на часовника, който носеше Шамрон, и това бе основната причина Навот да го купи.
— Имам малко работа в Париж и Брюксел. Ще се върна след три дни, за да те взема заедно с Киара. Ще заминем заедно за Израел.
— Сигурен съм, че можем и сами да намерим летището, Узи. И двамата сме добре обучени.
— Точно това ме притеснява. — Навот се обърна и погледна към бодигардовете. — Между другото те ще останат тук с теб. Мисли за тях като за тежковъоръжени гости.
— Нямам нужда от тях.
— Нямаш избор — отвърна Узи.
— Предполагам, че не говорят италиански.
— Те са заселници от Юдея и Самария. Едва говорят английски.
— Тогава как да ги представя на прислугата?
— Това не е мой проблем. — Навот вдигна три от дебелите си пръсти пред лицето на Габриел. — Имаш три дни да завършиш онази проклета картина. Три дни. После двамата със съпругата ти се прибирате у дома.
7. Вила дей Фиори, Умбрия
Ателието на Габриел тънеше в полумрак, олтарната картина бе обвита в тъмнина. Опита се да мине покрай нея, но не можа — както винаги, притегателната сила на незавършената творба бе твърде силна. Като включи едната халогенна лампа, той се вгледа в бледата ръка, протегната към горния край на картината. За миг тя не принадлежеше на свети Петър, а на Григорий Булганов. И се протягаше не към Бог, а към Габриел.
Обещай ми едно нещо, Габриел. Обещай ми, че няма да свърша в неизвестен гроб.
Видението изчезна, прогонено от долетяла песен. Алон изключи лампата и тръгна по каменните стъпала към спалнята. Леглото, което бе неоправено, когато тръгна, сега изглеждаше така, сякаш бе приготвено за фотосесия от професионален стилист. Киара тъкмо дооправяше двете декоративни възглавнички — две безполезни кръгли възглавнички, гарнирани с бяла дантела, които Габриел винаги хвърляше на пода, преди да се мушне между чаршафите. В долния край на леглото стоеше пътна чанта редом с деветмилиметрова берета. Алон сложи оръжието в най-горното чекмедже на нощното шкафче и намали звука на радиото.
Киара вдигна поглед, сякаш изненадана от присъствието му. Носеше избелели дънки, бежов пуловер и велурени ботуши с токчета, които добавяха пет сантиметра към и бездруго високия й ръст. Пищната й тъмна коса бе прихваната с шнола на тила и бе преметната през едното й рамо. Очите й с цвят на карамел бяха с една нотка по-тъмни от обикновено. Това не беше добър знак. Очите на Киара бяха надежден барометър за настроението й.
— Не чух колата ти да пристига.
— Може би не трябва да пускаш радиото толкова високо.
— Маргерита защо не е оправила леглото?
— Казах й да не влиза тук, докато те няма.
— А ти естествено не можеше да си направиш този труд.
— Не успях да открия инструкциите.
Тя поклати бавно глава, за да му покаже разочарованието си.
— Щом можеш да реставрираш картина на велик художник, Габриел, значи можеш да оправиш и едно легло. Какво си правил като малък?
— Майка ми се опита да ме принуди да го правя.
— И?
— Спях върху покривката.
— Нищо чудно, че Шамрон те е вербувал.
— Всъщност психолозите на Службата сметнаха това за показателно. Казаха, че разкрива независим дух и способност за разрешаване на проблеми.
— Затова ли отказваш да го правиш и сега? Защото искаш да демонстрираш независимостта си?
Отговори й с целувка. Устните й бяха много топли.
— Как беше във Венеция?
— Почти поносимо. Когато времето е студено и дъждовно, донякъде е възможно да си представиш, че Венеция още е реален град. Естествено площад „Сан Марко“ бе пълен с туристи. Пият капучиното си за десет евро и позират за снимка с онези ужасни гълъби. Кажи ми, Габриел, що за почивка е това?
— Мислех, че кметът изгони оттам продавачите на зърно за птиците.
— Въпреки това туристите ги хранят. Щом толкова обичат гълъбите, може би трябва да си ги носят вкъщи като сувенири. Знаеш ли колко туристи са посетили Венеция тази година?
— Двайсет милиона.
— Точно така. Ако всеки човек вземе по една от тези гадни птици, проблемът ще се реши за няколко месеца.
Беше странно да чуе Киара да говори толкова грубо за Венеция. А имаше време, и то не бе много отдавна, когато тя не можеше да си представи живота без живописните канали и тесните улички на своя роден град. Дъщеря на главния равин на града, тя бе прекарала детството си в изолирания свят на старото гето, напускайки го колкото да вземе магистърска степен по история в университета в Падуа. След като бе завършила следването си, се бе върнала във Венеция и бе започнала работа в малкия еврейски музей в Кампо дел Гето Нуово; и можеше да си остане там завинаги, ако не беше забелязана от вербовчик на Службата при едно нейно посещение в Израел. Вербовчикът се бе представил на Киара в едно кафене в Тел Авив и я бе попитал дали би искала да направи повече за еврейския народ от това да работи в музея на едно умиращо гето. Тя бе отговорила утвърдително и бе погълната от програмата за обучение на Службата.
Година по-късно се бе върнала към предишния си живот, но този път като таен агент на израелското разузнаване. Една от първите й задачи бе да пази гърба на своенравния екзекутор на Службата Габриел Алон, който бе дошъл във Венеция да реставрира олтарна картина на Белини в църквата „Сан Дзакария“. Тя му се разкри малко по-късно в Рим след един инцидент, в който бе намесена стрелба и италианската полиция. Затворен сам с нея в една безопасна квартира, Габриел отчаяно бе искал да я докосне. Бе изчакал, докато случаят бъде разрешен и двамата се върнат във Венеция. Там, в една къща край канала в квартала Канареджо, те се любиха за първи път в легло, постлано с чисти чаршафи. Габриел бе изпитал чувството, че се люби с образ, излязъл изпод ръката на Веронезе. Сега същият този образ се намръщи, когато той си съблече коженото яке и го метна върху облегалката на стола. Киара демонстративно го закачи в гардероба, после отвори ципа на пътната си чанта и започна да изважда съдържанието й. Всичките й дрехи бяха чисти и старателно сгънати.
— Майка настоя да ги изпере, преди да тръгна.
— Да не мисли, че си нямаме перална машина?
— Тя е венецианка, Габриел. Не смята, че е подходящо за едно момиче да живее във ферма. Пасищата и добитъкът я безпокоят. — Киара започна да подрежда дрехите си в чекмеджетата на скрина. — А теб защо те нямаше, когато пристигнах?
— Имах среща.
— Среща? С кого?
Алон й каза.
— Мислех, че двамата не си говорите.
— Решихме да забравим лошото.
— Колко мило — каза хладно Киара. — Говорихте ли за мен?
— Узи ти е сърдит, задето не си уведомила Службата, че ще ходиш във Венеция.
— Беше пътуване от личен характер.
— Знаеш, че лични неща не съществуват, когато работиш за Службата.
— Защо вземаш неговата страна?
— Не вземам ничия страна. Беше просто констатация.
— Откога ти пука за правилника на Службата? Ти правиш каквото си искаш, когато си поискаш и никой не смее да те пипне с пръст.
— И Узи ти прави много отстъпки, защото си омъжена за мен.
— Все още съм му ядосана, задето те изостави в Москва.
— Вината не беше негова, Киара. Той се опита да ме накара да тръгна, но аз не го послушах.
— И в резултат на това едва не те убиха. Щеше да си мъртъв, ако не беше Григорий. — Тя потъна за момент в мълчание, докато сгъваше отново две блузи. — Двамата ядохте ли нещо?
— Узи излапа около стотина сладкиша в „Масимо“. Аз пих кафе.
— Как е с теглото?
— Изглежда понапълнял от щастливия брачен живот.
— Ти не наддаде нито грам, след като се оженихме.
— Предполагам, това означава, че съм дълбоко нещастен.
— А така ли е?
— Не ставай глупава, Киара.
Тя мушна палеца си под колана на дънките си.
— Мисля, че съм понапълняла.
— Красива си.
Киара се намръщи.
— Не би трябвало да ми казваш, че съм красива, а да ме увериш, че не съм напълняла.
— Блузата ти стои малко по-прилепнала от обикновено.
— Заради гозбите на Ана е. Ако продължа да се храня така, ще започна да изглеждам като онези лелки в града. Може би сега трябва да си купя черна рокля и да приключа с това.
— Аз я освободих за тази вечер. Помислих си, че ще е чудесно да бъдем сами за разнообразие.
— Слава богу. Ще ти приготвя нещо за ядене. Много си слаб. — Киара затвори чекмеджето на скрина. — Е, какво е довело Узи в града?
— Прави шестмесечната си обиколка на европейските си служители. Раздава похвали. Напомня за себе си.
— Май долавям леко недоволство в гласа ти, а?
— Че защо да съм недоволен?
— Защото вместо Узи, ти трябваше да си този, който прави обиколка на своите европейски служители.
— Сега пътуването не е като някога, Киара. Освен това аз не исках тази работа.
— Обаче никога не ти е било приятно, че я дадоха на Узи, когато ти им отказа. Не смяташ, че той притежава интелекта и творческия потенциал за нея.
— Шамрон и неговите последователи на булевард „Цар Саул“ не са съгласни с това. Ако бях на твое място, Киара, бих държал страната на Узи. Един ден той вероятно ще бъде директорът на Службата.
— Не и след Москва. Според слуховете, които се носят, Узи е имал късмет, че е запазил работата си. — Тя приседна в края на леглото и направи вял опит да събуе десния си ботуш. — Помогни ми — каза, вдигайки крака си към Габриел. — Няма да мърдам.
Алон хвана ботуша за върха и за петата и той леко се изхлузи от крака й.
— Следващия път може да пробваш да го дръпнеш.
— Ти си много по-силен от мен. — Киара вдигна другия си крак. — Колко време ще ме оставиш да чакам този път?
— Преди какво?
— Преди да ми кажеш защо Узи е бил целия този път до Умбрия, за да те види. И защо двама охранители от Службата дойдоха с теб тук.
— Мислех, че не си ме чула да идвам.
— Излъгах те.
Габриел събу втория й ботуш.
— Никога не ме лъжи, Киара. Лошите неща се случват, когато хората, които се обичат, се лъжат.
8. Вила дей Фиори, Умбрия
— Може би британците са прави. Може би Григорий наистина е дезертирал повторно.
— А може би Гуидо Рени ще се появи тук по-късно тази вечер, за да ми помогне да довърша картината.
Киара извади едно яйце от картонената кутия и умело го счупи с една ръка в ръба на стъклената купа. Бе застанала до плота в средата на селската кухня на вилата. Габриел седеше на дървена табуретка в другия край с чаша умбрийско мерло в ръка.
— Ще ме умориш с тези яйца, Киара.
— Пий си виното. Ако пиеш вино, можеш да ядеш колкото си искаш.
— Това са глупости.
— Истина е. Защо според теб ние, италианците, живеем вечно?
Алон направи, както му препоръча, и отпи от виното си. Киара счупи още едно яйце в ръба на купата, но този път парченце от черупката падна в жълтъка. Раздразнена, тя внимателно го извади с върха на нокътя си и го хвърли в кошчето за боклук.
— Какво приготвяш всъщност?
— Frittata6 с картофи и лук и spaghetti alla carbonara di zucchine7.