Предателят - Силва Даниъл 9 стр.

— С какво идваше той дотук?

— Като вас. С влака от Падингтън.

— Внимаваше ли?

— Така казваше.

— Идвал ли е в дома ви?

— Понякога.

— А другите пъти?

— Срещахме се в центъра на града, за да обядваме или да пием кафе. — Тя посочи към кулата на колежа „Магдален“. — От другата страна на улицата има чудесно кафене, наречено „Куинс Лейн“. Григорий много го харесваше.

Габриел го знаеше. „Куинс Лейн“ беше най-старото кафене в Оксфорд. В момента обаче мислите му бяха другаде. Две жени към края на средната възраст току-що бяха влезли в градината. Едната се бореше с брошура под напора на вятъра, а другата завързваше шалче под брадичката си. Алон ги огледа внимателно, после продължи да задава въпроси:

— А къде се срещахте в Лондон?

— В една отвратителна закусвалня за бързо хранене близо до станцията на метрото „Нотинг Хил Гейт“. Той я харесваше, защото беше близо до руското посолство. Доставяше му перверзно удоволствие от време на време да минава край него — просто за забавление.

Руското посолство — бяла постройка с формата на сватбена торта, заобиколена от висока ограда — се издигаше в северния край на Кенсингтън Палас Гардънс. Предния ден следобед Габриел бе минал покрай него, докато убиваше време преди срещата с Греъм Сиймор.

— Ходили ли сте някога у тях?

— Не, но описанието на дома му ме караше малко да завиждам. Жалко, че не съм била главорез от ФСБ. Щях да си поискам хубава лондонска къща заедно с новия ми британски паспорт.

— Колко време оставаше Григорий, когато идваше тук?

— Два или три часа, понякога малко повече.

— Прекарвал ли е някоя нощ тук?

— Да не би да питате дали сме били любовници?

— Просто питам.

— Не, никога не е прекарвал нощта тук.

— А бяхте ли любовници?

— Не, не бяхме. Никога не бих правила любов с мъж, който толкова много прилича на Ленин.

— Това ли е единствената причина?

— Преди е работил във ФСБ. Тези копелета си затвориха очите, когато много от приятелите ми бяха убити. Освен това, Григорий не се интересуваше от мен. Той все още обичаше жена си.

— Ирина? Според Григорий, те едва не са се избили помежду си, преди най-сетне да получат развод.

— Възгледите му сигурно са се променили от позицията на времето и пространството. Той каза, че е бил глупак, че е бил твърде погълнат от работата си. Тя се срещала с друг мъж, но все още не се била съгласила да се омъжи за него. Григорий смяташе, че би могъл да я отдели от този мъж и да я доведе в Англия. Искаше Ирина да знае колко важна личност е станал. Мислеше, че тя отново ще се влюби в него, ако може да го види в новото му амплоа и в новата му шикозна къща в Лондон.

— Той установи ли контакт с нея?

Олга кимна утвърдително.

— Тя отговори ли на новите му предложения?

— Явно да, но Григорий никога не навлизаше в подробности.

— Ако правилно си спомням, тя беше туристически агент.

— Ирина работи за туристическа агенция, наречена „Галактика“, чийто офис е на улица „Тверская“ в Москва. Тя урежда полети и резервации за хотел за руснаци, пътуващи до Западна Европа. „Галактика“ обслужва клиентела от висшето общество. Новите руснаци — добави Олга с подчертано презрение. — Онези руснаци, които обичат да прекарват зимата в Куршевел, а лятото — в Сен Тропе.

Младата жена измъкна кутия цигари от джоба на палтото си.

— Подозирам, че в момента бизнесът на агенция „Галактика“ е доста замрял. Глобалната рецесия удари Русия изключително зле. — Тя не направи опит да прикрие удоволствието, което й доставяше това развитие на нещата. — Но това бе предвидимо. Икономиките, които зависят от природни ресурси, винаги са уязвими от неизбежния цикъл на подеми и спадове. Човек се пита как ли ще реагира режимът на тази нова реалност.

Олга извади цигара от кутията и я мушна между устните си. Когато Габриел й напомни, че пушенето в градината е забранено, тя отговори, като все пак си запали цигарата:

— Сега може и да имам британски паспорт, но все още съм рускиня. Табелите „Пушенето забранено“ не означават нищо за нас.

— И се чудите защо руснаците умират на петдесет и осем години.

— Само мъжете. Ние, жените, живеем по-дълго.

Олга издуха облак дим, който вятърът отнесе право в лицето на Алон. Тя се извини и си смени мястото с него.

— Спомням си нощта, когато всички избягахме заедно — четиримата, натъпкани в онази малка волга, обикалящи по затънтените пътища на Русия. Григорий и аз пушехме като комини. Вие, с превръзка на окото, се бяхте облегнали на прозореца и ни молехте да спрем. Обаче ние не можехме. Бяхме ужасени. Но също така бяхме развълнувани от мисълта какво ни очаква занапред. Двамата с Григорий имахме толкова големи надежди. Щяхме да променим Русия. Надеждите на Елена бяха по-скромни. Тя просто искаше отново да види децата си. — Олга издуха дима през рамо и го погледна. — Виждали ли сте я?

— Елена ли? — Алон поклати отрицателно глава.

— Говорили ли сте с нея?

— Нито дума.

— Изобщо не сте контактували?

— Тя ми написа писмо. Нарисувах една картина за нея.

Габриел я помоли да хвърли цигарата. Докато тя скриваше фаса между чакъла в краката си, той видя група от четирима туристи да влиза в градината.

— Какво си помислихте, когато Григорий стана знаменитост?

— Възхитих се на смелостта му, но си помислих, че е глупаво да води толкова открит живот. Казах му да стои в сянка. Предупредих го, че ще си навлече неприятности. Той не ме послуша. Беше попаднал под влиянието на Виктор.

— Виктор?

— Виктор Орлов.

Габриел естествено си спомни името. Виктор Орлов бе един от първите руски олигарси — малка група дръзки капиталисти, които си бяха присвоили ценните активи на бившата съветска държава и бяха натрупали милиарди. Докато обикновените руснаци се бореха да оцелеят, Виктор бе спечелил много пари от търговия с петрол и стомана. Накрая бе влязъл в конфликт с управниците след Елцин и бе избягал във Великобритания, изпреварвайки заповедта за ареста му. Сега бе един от най-гръмогласните, макар и ненадеждни критици на режима. Той рядко позволяваше на тривиални неща като фактите да попречат на непристойните обвинения, които редовно отправяше срещу руския президент и неговите близки приятели в Кремъл.

— Имали ли сте вземане-даване с него? — попита Алон.

— С Виктор? — Олга предпазливо се усмихна. — Веднъж, преди сто години, в Москва. Беше точно след като Елцин напусна поста. Новите господари на Кремъл искаха Орлов доброволно да продаде бизнеса си обратно на държавата — естествено на съвсем ниски цени. По разбираеми причини той не бе заинтересован от предложението. После нещата загрубяха, но пък то винаги става така. В Кремъл се заговори за хайки и конфискация на имоти. Ето как постъпва Кремъл, когато иска нещо. Използва силата на държавата.

— И Виктор си е помислил, че вие можете да му помогнете?

— Покани ме на обяд. Каза, че имал изключителна новина за мен: човек, чиято работа била да осигурява млади жени за личните развлечения на президента. Твърде млади жени, Габриел. Когато му казах, че няма да се занимавам с историята, той се ядоса. След месец избяга от страната. Официално руснаците искат той да се върне, за да му бъдат повдигнати обвинения за неплатени данъци и измами.

— А неофициално?

— Кремъл иска Виктор да му отстъпи мажоритарния си дял в гигантската сибирска енергийна компания „Русойл“. Стойността на дела му възлиза на много милиарди американски долари.

— Какво искаше Орлов от Григорий?

— Мотивите на Виктор за противопоставяне на Кремъл бяха ужасно прозрачни и никак не бяха възвишени. Григорий му даде нещо, което той никога не е имал.

— Почтеност.

— Точно така. Нещо повече, Булганов знаеше някои от най-страшните тайни на режима. Тайни, които Орлов можеше да използва като оръжие. Григорий беше като отговор на молитвите му и Виктор се възползва от него. Така постъпва той. Използва хората. И когато те вече не са ценни за него, ги хвърля на вълците.

— Казахте ли тези неща на Григорий?

— Разбира се, но без особено голям успех. Булганов смяташе, че може да се грижи за себе си, и не му харесваше журналист да му казва да си отваря очите на четири. Беше като възрастен мъж, влюбен в красиво момиче. Не мислеше нормално. Харесваше му да бъде край Виктор: колите, празненствата, къщите, скъпите вина. Това беше като дрога за него. Григорий беше пристрастен.

— Кога го видяхте за последен път?

— Преди две седмици. Беше много развълнуван. Въодушевен. Както изглеждаше, Ирина мислеше сериозно да дойде в Лондон. Ала в същото време беше и нервен.

— Заради Ирина?

— Не, за сигурността си. Беше убеден, че е следен.

— От кого?

— Не навлезе в подробности. Даде ми новите страници от ръкописа си. После ми връчи едно писмо. Каза ми, че ако някога с него се случи нещо, един приятел ще го потърси. Беше убеден, че в крайна сметка този мъж ще дойде в Оксфорд, за да ме види. Григорий харесваше този мъж и много го уважаваше. Очевидно двамата бяха сключили някакво споразумение по време на едно дълго пътуване през руската провинция. — Тя мушна писмото в ръката на Габриел и си запали нова цигара. — Трябва да призная, че не си спомням да съм го чула. По онова време сигурно съм спяла.

18. Оксфорд

— Не го ли прочетохте? — попита Алон.

— Не.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Защо?

— Защото някога бяхте най-известната разследваща журналистка в Русия.

— И?

— Разследващите журналисти са любопитни по природа.

— Като шпионите?

— Да, като шпионите.

— Не чета чужди писма. Това е непристойно.

Седяха в кафене „Куинс Лейн“ срещу решетъчния прозорец. Габриел бе с лице към улицата, а Олга — с лице към оживеното помещение. Тя държеше писмото в едната си ръка, а в другата — чаша чай.

— Мисля, че то слага край на дебата дали Григорий е дезертирал отново, или е бил отвлечен.

— И то доста убедително.

По една случайност писмото се състоеше от пет изречения, но за разлика от фалшифицираното, което обявяваше повторната измяна на Булганов, то бе написано на компютър, а не на ръка. Писмото не съдържаше обръщение, защото обръщението не бе безопасно. Габриел го взе от Олга и пак го прочете.

Към писмото бе прикачена с кламер снимка три на пет сантиметра. На нея се виждаха Григорий и бившата му съпруга, седящи до отрупана с бутилки водка маса, в едни по-щастливи времена. Ирина Булганова бе привлекателна жена с късо подстригана руса коса и стегнато тяло, което говореше за спортна младост. Алон не я беше виждал преди. Въпреки това, лицето й му се стори някак смътно познато.

— Вярвате ли на написаното? — попита Олга.

— На коя част?

— Частта за Иван. Възможно ли е той действително да е извършил толкова сложна операция?

— Харков е кагебист до мозъка на костите. Неговата мрежа за трафик на оръжие беше най-сложната, която светът е виждал. Той използваше десетки бивши и настоящи разузнавачи, в това число и самия Григорий. Булганов е получавал пари от Иван. После го предаде. В Русия цената на предателството си е все същата.

— Высшая мера — каза тихо Олга.

— Най-крайната мярка за наказание.

— Мислите ли, че е мъртъв?

— Възможно е. — Габриел направи пауза и додаде: — Обаче се съмнявам.

— Но той изчезна преди седмица!

— Може да изглежда, че е минало много време, но не е. Иван ще иска да получи информация — всичко, което Григорий е казал на британците и американците за неговата мрежа. Подозирам, че момчетата от Лубянка също ще искат да го понатупат. Руснаците са много търпеливи, когато става дума за враждебни разпити. Наричат го изстискване до дупка на източника.

— Колко очарователно.

— Те са последователи на Дзержински, Ежов и Берия. Не са много чаровни, особено когато става дума за някого, който е разкрил тайни от кухнята на британците и американците.

— Да разбирам ли, че и вие сте правили такива неща?

— Разпити? — Габриел поклати отрицателно глава. — Честно казано, те никога не са били моя специалност.

— Колко време отнема да се проведат „както трябва“?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали субектът сътрудничи или не. Дори и да сътрудничи, може да отнеме седмици или месеци, за да се уверят следователите, че е казал всичко, което те искат да научат. Само попитайте задържаните в залива Гуантанамо. Някои от тях са били разпитвани безмилостно години наред.

— Горкият Григорий. Горкият глупав Григорий.

— Наистина беше глупав. Не трябваше да живее така открито. Освен това трябваше да си държи устата затворена. Той просто си просеше проблеми.

— Има ли някакъв начин да бъде върнат?

— Не е изключено. Но сега съм загрижен за вас.

Габриел погледна през прозореца. Слънцето се бе скрило зад покривите на колежите и сега над Хай Стрийт се бе спуснала сянка. Един автобус мина с грохот, последван от колона студенти на велосипеди.

— Вие сте контактували с него, Олга. Той знае всичко за вас. Вашата нова самоличност, адреса ви. Трябва да допуснем, че сега Иван също ги знае.

— Разполагам с телефонен номер, на който да се обадя в случай на нужда. Британците твърдят, че могат да ме приберат в рамките на няколко минути.

— Както вероятно се досещате, тези дни не съм много впечатлен от британската сигурност.

— Да не възнамерявате да ме преместите от Оксфорд, без да им кажете?

— Със сила, ако е необходимо. Къде е британският ви паспорт?

— В горното чекмедже на нощното шкафче.

— Ще ви трябва заедно с някакви дрехи и всичко друго, което не искате да изоставяте.

— Имам нужда от компютъра и документите ми. И от Касандра. Няма да тръгна без Касандра.

— Коя е Касандра?

— Моята котка.

— Ще й оставим храна и вода в изобилие. Утре ще изпратя някого да я прибере.

— Но тя е привързана към мен.

— Дори да е котка водач, не е разрешено да пътува с „Евростар“.

— „Евростар“?

— Отиваме в Париж. И трябва да побързаме, ако искаме да хванем последния влак.

— В колко часа тръгва?

„В седем и тридесет и девет — помисли си той. — Нито минута по-късно“.

19. Оксфорд

Оксфордският градски автобус № 5 тръгва от гарата, минава през района на търговския център „Темпларс Скуеър“, над моста Магдален и стига до далечния квартал Блекбърд Лейс. Габриел и Олга се качиха пред колежа „Ол Соулс“ и слязоха на първата спирка на Каули Роуд. С тях слязоха още петима пътници. Четирима от тях тръгнаха по пътя си. Петият — мъж на средна възраст, повървя малко след тях, преди да влезе в църквата на ъгъла на Джун Стрийт. От нея долетяха гласовете на молещите се.

— Всяка сряда има вечерна служба.

— Изчакайте вътре, докато взема нещата ви.

— Искам да се сбогувам с Касандра и да се уверя, че е добре.

— Не ми ли вярвате, че ще я нахраня?

— Обзалагам се, че не обичате животните.

— В действителност е точно обратното. И имам белези, с които да го докажа.

Те завиха по Ректъри Роуд и се отправиха право към вратата на Олга. Нейният велосипед още бе облегнат на казана за боклук зад ниската тухлена стена. На бравата висеше лимоненозелена диплянка, рекламираща нова индийска храна. Олга я свали, преди да мушне ключа в ключалката, но той отказа да се завърти. После някъде на притъмнялата улица забоботи автомобилен двигател. Алон усети, че тилът му пламва.