— Предвид факта, че е най-непопулярният британски премиер за последните трийсет години, се държи доста добре. И за разнообразие успяхме да му съобщим малко добри новини.
— За какво?
— Познай.
— Хайде, Греъм. — Габриел погледна към фасадата на абатството. — Ние двамата имаме общи спомени.
За момент Сиймор не каза нищо.
— Ужасен кървав ден, нали? Не съм сигурен дали някога ще мога да изтрия от ума си картината, когато ти…
— Спомням си я, Греъм. Бях там.
Сиймор подпъхна краищата на вълнения си шал под ревера на палтото си.
— Докато говорим, служители от лондонската полиция провеждат акции в Източен Лондон.
— В Източен Лондон? Предполагам, че не арестуват руснаци.
— Група на Ал Кайда, която наблюдаваме от известно време. Те са реалното нещо. Бяха на последния етап от планираните атентати над няколко финансови и туристически цели. Човешките жертви щяха да бъдат значителни.
— Кога ще оповестите арестите?
— Министър-председателят има намерение да направи публично изявление по-късно тази вечер, точно в „Новини в десет“. Съветниците му се надяват на така необходимия по-висок рейтинг в проучванията на общественото мнение. — Сиймор се надигна. — Трябва да се връщам в Темс Хаус. Повърви с мен.
Двамата мъже се изправиха едновременно и тръгнаха през площада към сградата на Парламента. Бяха контрастна двойка. Габриел бе облечен с джинси и кожено яке, Сиймор — с шит по поръчка костюм и палто.
— Моите почитания, Габриел. По твоя препоръка се поровихме малко повече и открихме някои нови записи от системата за видеонаблюдение на околните улици. Двойката, която прекоси моста на Уестборн Теръс Роуд в шест часа и три минути, се е качила в кола, чакаща в една тиха улица. Автомобилът ги е откарал до Еджуеър Роуд, където е слязла само жената. По пътя тя е сменила палтото си. — Сиймор хвърли изпълнен с възхищение поглед към Алон. — Може ли да попитам какво те накара да я заподозреш?
— Чадърът й.
— Но тя няма такъв.
— Именно. Тогава валеше слаб дъжд, но жената не носеше чадър. Нужно е било ръцете й да са свободни. — Габриел изгледа косо събеседника си. — Хора като мен не носят чадър, Греъм.
— Имаш предвид — убийците?
Алон не му отговори директно.
— Ако Григорий не се бе качил в колата по собствено желание, жената вероятно е щяла да го убие на място. Предполагам, че той е решил да поеме риска. По-добре да си липсващ, отколкото мъртъв дезертьор.
— Какво друго забеляза в нея?
— Не си е направила труда да смени обувките си. Предполагам, че не е имала време.
— Какво ли не бих направил да имам очите ти.
— Това е професионална деформация.
— На чия професия?
Габриел само се усмихна. Бяха стигнали до южния край на Парламента и сега вървяха край парка Виктория Тауър. Пред тях се извисяваше мрачната сива фасада на Темс Хаус. Сиймор като че ли внезапно загуби интерес да се върне бързо в своя офис.
— Твоето откритие ме изправя пред очевидна дилема. Ако го направя достояние на моя генерален директор, това ще предизвика война в Службата за сигурност. Мен пък ще ме обявят за еретик. А ти знаеш как се постъпва с еретиците.
— Не искам да казваш нищо, Греъм. — Габриел замълча за миг, после добави: — Не и преди да съм говорил с Олга.
— Опасявам се, че това е невъзможно. Генералният директор ще набучи главата ми на кол, ако узнае колко голям достъп вече съм ти дал. Твоето участие в тази история приключи. Всъщност, ако побързаш, можеш да си опаковаш багажа и да хванеш последния „Евростар“ за Париж. Той тръгва точно в 19,39 часа.
— Трябва да говоря с нея, Греъм. Само за няколко минути.
Сиймор спря да върви и се загледа в светещите прозорци на последния етаж на Темс Хаус.
— Защо ли съм сигурен, че ще съжалявам за това? — Той се обърна към Алон: — Разполагаш с двайсет и четири часа. После искам да напуснеш страната.
Габриел направи с пръст кръстен знак над сърцето си.
— Тя се крие в Оксфорд, от другата страна на моста Магдален. На Ректъри Роуд № 24. Представя се с името Марина Чесникова. Намерихме й работа като преподавател по руски език на студентите в университета.
— Каква е сигурността й?
— Като на Григорий. Ползваше охрана през първите няколко месеца, после ни помоли да я махнем. Има надзорник и ежедневна проверка по телефона. Подслушваме телефонните й разговори и от време на време я следим, за да се уверим, че не е под нечие наблюдение и че се държи естествено.
— Ще съм ти благодарен, ако утре не я следите. Нито мен.
— Ти дори не си тук. Колкото до госпожица Чесникова, ще й кажа да те очаква. Не ме разочаровай. — Той потупа напомнящо Габриел по рамото и тръгна сам по Хорсфери Роуд.
— Каква е била колата?
Сиймор се обърна.
— Коя кола?
— Която е откарала жената от Мейда Вейл до Еджуеър Роуд.
— „Воксхол Инсигния“.
— Цвят?
— Мисля, че го наричат тъмносин металик.
— Хечбек?
— Всъщност е седан. И не забравяй. Искам утре вечер да се качиш на последния влак за Париж.
— В седем часа и тридесет и девет минути. Нито минута по-късно.
16. Оксфорд
Вятърът задуха от северозапад, премина над Вейл Ившам и се спусна по склоновете на Котсуолд Хилс. Профуча край магазините на Корнмаркет Стрийт, завъртя се из вътрешния двор на „Църквата на Христос“ и обсади флотилията от плоскодънни лодки, завързани под моста Магдален. Габриел се спря да погледа този емблематичен образ на една Англия, която отдавна бе умряла, после тръгна през кръговото движение към Каули Роуд.
От последното си посещение помнеше, че Оксфорд не е само един град, а два: академичната цитадела от построени от варовик колежи и кули на западния бряг на река Черуел и тухленият индустриален град на изток. Точно в квартала Каули младият производител на велосипеди Уилям Морис бе построил първата си автомобилна фабрика през 1913 година, превръщайки веднага Оксфорд във важен център на британското манифактурно производство. Въпреки че районът бе останал верен на наследството си от английската работническа класа, той бе преобразен в бохемски квартал с колоритни магазини, кафенета и нощни клубове. Студенти и преподаватели от университета живееха на квартира в тесните къщи редом с имигранти от Пакистан, Китай, Карибите и Африка. Кварталът подслоняваше и значително население от новопристигнали имигранти от бившите комунистически страни на Източна Европа. И наистина, докато минаваше край един зеленчуков магазин, Алон чу две жени, които спореха на руски, докато си избираха от купчина домати.
На ъгъла на Джун Стрийт възрастна жена полагаше напълно безплодни усилия да помете предния двор на Методистката църква, а краищата на шала й се развяваха като знамена на вятъра. До входа имаше синьо-бяла табела, на която пишеше: „Земята е на Бог: тя е наша, за да й се радваме, наша е, за да я обработваме и защитаваме“. Габриел стигна до следващата пресечка и зави по Ректъри Роуд.
Улицата се спускаше рязко и завиваше наляво дотолкова, че не можеше да се види другият й край. Алон мина по цялото й протежение, търсейки признаци дали не е следен. Като не откри такива, той се върна до къщата с номер 24. Край тротоара имаше ниска тухлена стена, във фугите на която бяха поникнали бурени. Зад стената на малък участък земя, настлан с бял чакъл, имаше голям зелен контейнер за боклук. На него бе подпрян велосипед, на който липсваше предното колело, а седалката му бе покрита с найлонова пазарска торбичка. Пътеката бе дълга около метър. Тя водеше до олющена дървена врата в дъното на ниша. Очевидно звънецът не работеше, защото нищо не се случи, когато Габриел натисна с палец бутона му. Той почука енергично три пъти и чу във фоайето потропването на дамски токчета, а после и женски глас, който попита на английски с изразен руски акцент:
— Кой е?
— Натан Голани. Седяхме един до друг на една вечеря миналото лято в резиденцията на израелското посолство. Поговорихме малко на терасата, когато излязохте да изпушите една цигара. Казахте ми, че руснаците не могат да живеят като нормални хора и никога няма да могат.
Алон чу дрънченето на верига и видя как вратата бавно се отвори. Жената, стояща в малкото антре, притискаше в ръцете си сиамска котка с блестящи сини очи, които бяха напълно подобни на нейните. Носеше прилепнал по тялото черен пуловер, графитеносиви панталони и елегантни черни ботуши. Някога дългата й лененоруса коса сега бе късо подстригана и тъмна. Лицето й обаче бе същото. То бе едно от най-красивите, които Габриел бе виждал: решително, уязвимо, непорочно. Лице на оживяла руска икона. Лице на самата Русия.
Допреди шест месеца Олга Сухова бе упражнявала една от най-опасните професии в света: руска журналистика. От своя пост в разследващия седмичник „Московская газета“ тя бе разобличила зверствата на Червената армия в Чечня, бе разкрила корупция в най-високите етажи на Кремъл и бе критикувала смело посегателството на руския президент над демокрацията. Работата й бе изградила у нея песимистично отношение към нейната страна и бъдещето й, но нищо не я бе подготвило за най-важното разкритие в кариерата й — подготовката на руския олигарх и трафикант на оръжие Иван Харков да продаде някои от най-модерните руски оръжия на терористи от Ал Кайда. Макар да не бе публикувана в „Газета“, историята бе довела до убийството на двама колеги на Олга. Първият от тях — Александър Лубин, бе убит с нож в хотелска стая във френския ски курорт Куршевел. Вторият — редакторът Борис Островски, бе умрял в ръцете на Алон на пода в базиликата „Свети Петър“ вследствие на отравяне. Ако не бяха Габриел и Григорий Булганов, Олга Сухова със сигурност също щеше да бъде убита.
Опасното естество на работата на Олга и постоянните заплахи срещу живота й бяха развили у нея тънък усет на опитен разузнавач. Също като Алон, тя допускаше, че всички стаи, дори и в собствения й дом, се подслушват. По-добре беше важните разговори да се водят на обществени места. Това обясняваше защо пет минути след пристигането на Габриел двамата крачеха по ветровития тротоар на Сейнт Клемънтс Стрийт. Алон слушаше потропването на ботушите й по плочника и си мислеше за облачния следобед в Москва, когато бяха вървели по алеите на Новодевичето гробище, следени от сменящи се екипи на руското разузнаване. Може би сега трябва да ме целунете, господин Голани. По-добре е ФСБ да останат с впечатлението, че възнамеряваме да станем любовници.
— Липсва ли ви? — попита той.
— Москва? — Тя се усмихна тъжно. — Много ми липсва. Шумът. Миризмите. Ужасният уличен трафик. Понякога откривам, че ми липсва даже и снегът. Вече е почти краят на януари, а няма дори една снежинка. Синоптичката от Би Би Си нарича това кратко застудяване. А в Москва го наричаме пролетно време. — Тя погледна към него. — В Оксфорд вали ли изобщо сняг?
— Дори и да вали, няма да е като в родината ви.
— Нищо не е като у дома. Оксфорд е прекрасен град, но трябва да призная, че го намирам за доста скучен. Москва има много проблеми, но поне никога не е скучна. Може да ви се стори трудно за разбиране, но отчаяно ми липсва професията на руски журналист.
— Веднъж една много мъдра и красива жена ми каза, че в Русия няма журналистика — или поне не истинска журналистика.
— Вярно е. Политическият режим успя да накара критиците му в пресата да замлъкнат не с открита цензура, а чрез убийства, сплашване и насилствена смяна на собствениците на изданията. Сега „Газета“ е само един скандален таблоид, пълен с истории за поп звезди, извънземни и върколаци, живеещи в горите край Москва. Сигурно ще се зарадвате да узнаете, че тиражът му е по-голям от когато и да било.
— Поне никого не убиват.
— Така е. Горкият Борис бе последната жертва.
Олга тъжно стисна ръката на Габриел.
— Миналия месец се натъкнах в сайта на „Газета“ на материал за Иван. Беше присъствал на вечерно парти по случай откриването на нов ресторант в Москва. Новата му съпруга — Екатерина, беше очарователна, както винаги. Самият Иван изглеждаше доста добре. Всъщност имаше слънчев загар. — Тя сбърчи чело. — Къде според вас е успял да придобие тен в Русия посред зима? В някой солариум? Не, не мисля. Иван не е от хората, които подлагат кожата си на изкуствено лъчение. Той е свикнал да придобива тен в Сен Тропе. Може да се е промъкнал с фалшив паспорт в Куршевел, за да покара малко ски по Коледа. Или пък е посетил някое от своите стари убежища в Африка.
— Получаваме доклади, че възстановява своите стари мрежи.
— Не думайте.
— Чули ли сте подобно нещо?
— Честно казано, опитвам се да не мисля за Иван. Имам блог. Той е доста популярен тук, във Великобритания, както и в Москва. От ФСБ започнаха постоянни кибератаки срещу него. — Тя се усмихна. — Доставя ми огромно удоволствие да знам, че мога да дразня Кремъл даже от една малка къща в Каули.
— Може би ще е по-мъдро от ваша страна да…
— Да направя какво? — прекъсна го тя. — Да си трая? Хората в Русия мълчат прекалено дълго. Режимът използва това мълчание като оправдание, за да смаже всяко подобие на демокрация и да наложи форма на по-мек тоталитаризъм. Някой трябва да говори. Ако трябва да съм аз, така да бъде. Правила съм го и преди.
Бяха стигнали до другия край на моста Магдален — страната на кулите с високи шпилове, сградите от варовик и великите мисли. Олга спря на Хай Стрийт и се престори, че чете таблото за обяви.
— Трябва да призная, че не бях изненадана, когато Греъм Сиймор позвъни снощи, за да ми каже, че ще дойдете. Предполагам, че е във връзка с Григорий. Той е изчезнал, нали?
Габриел кимна утвърдително.
— Опасявах се от това, когато той не ми се обади. Никога преди не го е правил. — Олга замълча за миг, после попита: — Как пътувахте от Лондон до Оксфорд?
— С влака от Падингтън.
— Британците проследиха ли ви?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Колкото може някой да бъде сигурен.
— Ами руснаци? Проследиха ли ви руснаци?
— До този момент те като че ли не знаят за моето присъствие.
— Съмнявам се, че ще е задълго. — Тя погледна през улицата към входа на Оксфордската ботаническа градина. — Да поговорим там, а? Винаги съм харесвала градините през зимата.
17. Оксфорд
— Боже мой! — прошепна тя. — Кога ще свърши това? Ще свърши ли изобщо някога?
— Възможно ли е, Олга? Възможно ли е Григорий да се е прибрал вкъщи по собствено желание?
Тя избърса сълзите си и огледа градината.
— Били ли сте тук и преди?
Въпросът изглеждаше странен предвид това, което току-що й беше казал. Но той познаваше Олга достатъчно добре, за да разбере, че не е зададен без причина.
— Това е първото ми посещение.
— Преди сто и петдесет години един математик от Крайстчърч Колидж имал обичая да идва тук с едно момиченце и двете му сестри. Математикът бил Чарлс Латуидж Доджсън, а момиченцето — Алис Лидъл. Техните посещения му послужили като вдъхновение за книга, която написал под псевдонима Луис Карол, и тя, разбира се, е „Алиса в Страната на чудесата“. Подхожда, не мислите ли?
— И как?
— Защото теорията на англичаните за Григорий е история, достойна за Луис Карол. Неговата ненавист към режима и старата му служба беше реална. Идеята, че би се върнал доброволно в Русия, е абсурдна.
Те седнаха на една дървена пейка в средата на градината близо до фонтана. Габриел не беше казал на Олга, че е стигнал до същото заключение или че има снимково доказателство в подкрепа на него.
— Работили сте с него над книгата му.
— Така е.
— Прекарвахте ли известно време заедно?
— Повече, отколкото британците вероятно са си давали сметка.
— Колко често го виждахте?
Олга се загледа в небето, търсейки отговор.
— През две седмици.
— Къде се срещахте?
— Обикновено тук, в Оксфорд. Ходих до Лондон два-три пъти, когато имах нужда да сменя обстановката.
— Как си уговаряхте срещите?
— По телефона.
— Открито ли говорехте по телефона?
— Използвахме доста примитивен код. Григорий каза, че подслушвателните възможности на руските служби не са каквито са били преди, но все пак са достатъчно добри, за да се вземат някои разумни предпазни мерки.