Но тогава, докато стоях до прозореца, сърцето все още отказваше да приеме доводите на разума. Струваше ми се, че всичко това е прекалено голямо, прекалено неестествено, за да се случи в действителност. И все пак знаех, че подобно нещо не се случва за първи път. Останките на други велики градове лежат погребани из пустините или скрити в джунглите на Азия. Някои са загинали толкова отдавна, че са отнесли със себе си и имената си. Но на техните жители този край се е струвал точно толкова невъзможен и невероятен, колкото на мен ми изглеждаше гибелта на огромния модерен град…
Може би, мислех си аз, най-трайната и успокоителна халюцинация на човешкия род е, че „това не може да се случи тук“, че краткото му временце и малкото му местенце на този свят са обезпечени срещу катаклизми. А сега всичко това ставаше тук. И ако не станеше някакво чудо, то в момента аз наблюдавах началото на гибелта на Лондон — както най-вероятно други хора като мен наблюдаваха началото на гибелта на Ню Йорк, Париж, Сан Франциско, Буенос Айрес, Бомбай и всички останали градове, на които е било писано да споделят съдбата на онези другите, в джунглите.
Все още гледах навън, когато чух стъпки зад гърба си. Обърнах се и видях, че Джозела беше влязла в стаята. Беше облякла красива дълга рокля от най-бледосин жоржет и пелеринка от бяла кожа. Върху медальона на врата й проблясваха няколко синьобели диаманта, а камъните, които искряха върху клипсовете й, бяха по-малки, но със същия прекрасен цвят. А гледайки лицето и прическата й, имах чувството, че току-що е излязла от козметичен салон. Докато прекосяваше стаята, зърнах фината мрежа на чорапите й и отблясъците върху сребърните й пантофки. В резултат на изумения ми поглед леката усмивка постепенно изчезна от устните й.
— Не ме ли харесвате? — попита тя с детско разочарование в гласа.
— Прекрасно е… толкова сте красива. Аз… аз просто не очаквах такова нещо…
Чувствувах, че трябва да кажа още нещо, защото знаех, че този жест не беше предназначен за мен.
— Сбогувате ли се?
Очите й промениха израза си.
— Значи вие разбрахте. Надявах се, че ще разберете.
— Мисля, че разбирам. Чудесно е, че го направихте. Ще остане един прекрасен спомен.
Хванах ръката й и я заведох до прозореца.
— Аз също се сбогувах — с всичко това.
Какви мисли минаваха през главата й, докато стояхме там един до друг, ще си остане нейна тайна. В моята целият този живот, чийто край наблюдавахме, се въртеше като в калейдоскоп, или не, по-скоро имах чувството, че прелиствам страниците на огромен албум със снимки, с вездесъщото: „Помниш ли?“
Дълго стояхме така, всеки потънал в мислите си. После Джозела въздъхна. Погледна роклята си и погали нежната коприна.
— Глупаво е, нали? Рим гори. — промълви тя с тъжна усмивка.
— Не, скъпа, благодаря ти, че го направи. Този жест ми припомни, че въпреки всичките му недостатъци на този свят имаше толкова много красота. Ти не можеше да направиш… да изглеждаш… по-прекрасна…
Тъгата изчезна от усмивката й.
— Благоваря ти, Бил. — Помълча малко и после добави. — Досега не бях ли ти благодарила? Мисля, че не съм. Ако не ми беше помогнал тогава…
— А ако не беше ти — казах аз, — най-вероятно сега щях да се търкалям сълзлив и къркан в някой бар. Така че аз имам не по-малко причини да ти благодаря. Сега не е време за сам човек. — След това, за да променя насоката на разговора, добавих: — Като стана въпрос за пиене, та се сетих, че тук намерих прекрасно амонтилядо и разни други чудесни неща. И изобщо сме си избрали превъзходен апартамент.
Налях шерито и вдигнахме чаши.
— За здраве, сили и… късмет — казах аз.
Тя кимна. После пихме.
— А какво — попита Джозела, докато опитвахме от някакъв скъп пастет, — какво ще стане, ако собственикът на всичко това изведнъж се върне?
— В такъв случай ще му обясним и той или тя даже ще бъдат много благодарни, че ще има някой, който да им казва в коя бутилка какво има и т.н., но това не ми се струва много вероятно.
— Не — каза тя замислено. — Не. Страхувам се, че не е много вероятно. Мисля си… — огледа стаята. Погледът й се спря върху бяла колона. — Опита ли радиото? Предполагам, че това нещо е радио, нали?
— И радио, и телевизор. Но не работи. Няма ток.
— Разбира се. Бях забравила. Сигурно още дълго време ще забравяме подобни неща.
— Когато бях навън обаче, изпробвах едно радио. С батерии. Нищо. Всички станции — неми като гробове.
— Това значи ли, че навсякъде е така?
— Страхувам се, че е така. На 42 метра пиукаше някакъв морз. Иначе нищо. Интересно кой е този нещастник и къде се намира?
— Ще бъде… ще бъде доста тежко, нали, Бил?
— Ще бъде… Но нямам намерение да си развалям хубавата вечеря. Първо удоволствието, после работата — а това, което ни очаква в бъдеще, съвсем определено е работа. Да говорим за нещо интересно, като например колко любовни авантюри си имала и защо отдавна някой не се е омъжил за тебе? Или може би е? Виждаш ли колко малко знам. Житейската ви история, моля.
— Добре — каза Джозела, — родила съм се на около три мили оттук. Нещо, което тогава силно раздразнило майка ми.
Повдигнах въпросително вежди.
— Работата е там, че тя твърдо била решила, че ще съм американка. Само че когато колата дошла да я закара на летището, вече било твърде късно. Беше пълна с гениални хрумвания, майка ми де, мисля, че съм наследила част от тях.
Тя продължи да бърбори. Нямаше нищо забележително в ранните й години, но мисля, че тази равносметка я забавляваше и откъсваше мисълта й от сегашното ни положение. На мен пък ми доставяше удоволствие да слушам за познати и забавни неща — всички изчезнали от този свят. С лекота преминахме детството, ученическите години и „навлизането й в света“ — доколкото терминът все още означаваше нещо.
— Когато бях на деветнадесет години, за малко щях да се омъжа — призна тя. — И добре, че не го направих. Но тогава съвсем не мислех така. Имахме страхотен скандал с татко, който развали цялата работа, защото от самото начало беше разбрал какъв плазмодник е Лайнел и…
— Какъв? — прекъснах я аз.
— Плазмодник. Някаква кръстоска между негодник и плазмодий — абсолютен паразит. Тогава прекъснах връзките си с родителите и отидох да живея при едно момиче, което имаше апартамент. Родителите ми пък прекъснаха издръжката ми, което беше много глупаво, защото това можеше да има съвсем обратен на очаквания от тях ефект. В случая обаче не стана така, но всички мои познати момичета, които живееха по този начин, според мен водеха един много отегчителен живот. Почти никакво удоволствие, страхотна ревност през цялото време и толкова много пресмятане. Никога не би повярвал колко много предвидливост е нужна, за да си запази човек една-две запасни възможности или двама-трима резервни партньори — тя се замисли.
— Няма значение — казах аз. — Основната идея ми е ясна. Ти просто изобщо не си желаела партньорите.
— Досетлив си. Както и да е. Не можех повече да живея на гърба на момичето, чийто беше апартаментът. Действително, трябваше да намеря някакви пари и затова написах книгата.
— Преписала си някаква книга? — предположих аз.
— Написах книгата — тя ме погледна и се усмихна. — Сигурно видът ми е страшно глупав, защото точно така ме гледаха всички, когато им казвах, че пиша книга. Имай пред вид, че книгата не беше много хубава — в смисъл, не като тези на Алдъс, Чарлз или хора като тях, но свърши работа.
Въздържах се да попитам за кой точно Чарлз става дума, а просто се осведомих:
— Искаш да кажеш, че я публикуваха?
— О, да, и ми донесе доста пари. Само правата за екранизация…
— Как се казва книгата? — запитах с любопитство.
— „Сексът е моето приключение“.
Ококорих се, а после се плеснах по челото.
— Джозела Плейтън, ама разбира се. През цялото време се мъчех да се сетя откъде ми е известно това име. И ти написа това нещо? — добавих недоверчиво.
Просто не можех да разбера как не се бях сетил по-рано. Снимката й можеше да се види навсякъде — между другото, доста слаба в сравнение с оригинала, който сега седеше срещу мен, — а книгата беше заляла книжарниците. Две големи обществени библиотеки я забраниха, предполагам, само заради заглавието. След това успехът й беше осигурен и броят на продадените екземпляри нарастваше с космическа скорост. Джозела хихикаше. Радвах се да чуя смеха й.
— Божичко — каза тя. — В момента приличаш на роднините ми.
— Не мога да ги виня.
— Ти чете ли я?
Поклатих глава. Тя въздъхна.
— Колко смешни са хората. Вие знаете само заглавието и рекламата и вече сте шокирани. А в действителност това е едно съвсем безобидно книжле. Смесица от псевдожитейска опитност и розов романтизъм, подправен тук-там с изчервяванията на ученичка. Но заглавието беше добра идея.
— Зависи какво разбираш под „добра“. И ти постави под него истинското си име?
— Това — съгласи се тя — беше грешка. Издателите ме убеждаваха, че така ще бъде много по-добре за рекламата. За себе си, разбира се, те бяха прави. За известно време станах доста популярна — да знаеш как се смеех вътрешно, като гледах как по ресторанти и други обществени места хората замислено ме наблюдаваха — толкова трудно им беше да вържат това, което виждаха, с това, което си бяха представяли. Много хора, от които въобще не се интересувах, започнаха редовно да се отбиват в апартамента и за да се отърва от тях, и защото вече бях доказала, че не съм принудена да се прибирам, върнах се у дома. И все пак книгата поразвали живота ми. Защо хората така буквално приемат заглавието? Струва ми се, оттогава си изработих едно поведение на самоотбрана към личности, които не харесвам, а тези, които исках да харесвам, бяха или уплашени, или шокирани. Но най-досадното е, че книгата даже не беше порочна — тя просто беше шокиращо глупава и разумните хора трябваше да го разберат.
Тя замълча и се замисли. Хрумна ми, че разумните сигурно са решили, че и авторката на „Сексът е моето приключение“ е шокиращо глупава, но се въздържах от изказвания. Всеки е правил младежки щуротии, за които по-късно го е срам да си спомня, но хората някак си отказват да прощават младежките щуротии, които са се превърнали във финансов успех.
— Като че всичко се обърна срещу мен — оплака се Джозела. — Започнах да пиша друга книга, с която смятах да балансирам нещата, но се радвам, че никога няма да я завърша — много е остра.
— С не по-малко смущаващо заглавие? — запитах аз.
Тя поклати глава.
— Щеше да се нарича „Тук изоставената“.
— Да, съвсем очевидно, това не притежава пикантността на първото. Цитат ли е?
— Да — кимна Джозела. — Мистър Конгрийв. „Тук изоставената Дева си отдъхва от любов.“
— О… ъ-ъ-ъ — казах аз и за известно време останах замислен. — А сега — предложих — мисля, че е крайно време да нахвърляме някакъв план за действие. Какво ще кажеш първо да споделя някои свои наблюдения?
Излегнахме се в две супер удобни кресла. Машината за кафе и двете чаши бяха между нас, поставени върху ниската масичка. В малката имаше cointreau8. Тя беше на Джозела. Плутократски скъпото стъклено кълбо с безценния коняк на дъното беше мое. Джозела изпусна струйка дим, отпи от чашата си и наслаждавайки се на аромата, каза:
— Чудя се, дали отново някога ще вкуся пресни портокали?… О’кей, казвай.
— Няма смисъл да си затваряме очите пред фактите. Трябва да изчезваме в най-скоро време. Ако не утре, то най-късно в други ден. Вече сама можеш да видиш какво ще стане тук. Засега в резервоарите все още има вода. Но скоро тя ще се свърши. Целият град ще завони като помийна яма. По улиците вече има доста трупове. С всеки изминал ден те ще се увеличават. — Забелязах как Джозела потрепера. Разглеждайки нещата в общ план, за момент забравих, че в случая тя беше лично засегната. Побързах да продължа: — Това означава тиф, холера и един господ знае още какво. Непременно трябва да се измъкнем, преди да е избухнало нещо подобно.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Така, следващият по важност въпрос, изглежда, е къде да отидем? Имаш ли някакви идеи? — попитах я аз.
— Ами предполагам, най-общо, някъде по-настрани. Място, снабдено с хубава вода, в която можем да бъдем сигурни — може би кладенец. А струва ми се, че ще е най-добре, ако мястото е и на разумно достъпна височина — някъде, където духа хубав, чист вятър.
— Да — казах аз, — за това с вятъра не бях се сетил, но си права. Добре снабден с вода хълм — това не се намира толкова лесно. — Помислих за момент. — Лейк Дистрикт9? Не, твърде е далеч. Може би Уейлс? Или пък Ексмуур, или Дартмуур? Или направо в Корнуол? В Лендз Енд ще имаме югозападния вятър, който идва чист и незаразен направо от Атлантическия океан. Но това също е много далеч. Ние ще сме зависими от градовете, когато ще стане безопасно да ги посещаваме отново.
— Какво ще кажеш за Съсекските възвишения? — предложи Джозела. — Знам една чудесна стара ферма от северната страна, която се намира точно срещу Пулбъро. Не е на върха на някой хълм, но е доста нависоко. Има водна помпа и доколкото знам, сами си произвеждат и електричество. Всичко е подновено и модернизирано.
— Това действително е едно примамливо убежище. Но е доста близо до населените места. Не смяташ ли, че трябва да се държим по-надалеч?
— Хм, мисля си, след колко ли време ще бъде безопасно отново да се върнем в града?
— Нямам никаква реална представа — признах аз. — Но струва ми се, някъде около година. Според мен това е един доста разумен срок.
— Разбирам. Но ако отидем твърде далеч, по-късно няма да е никак лесно да се снабдяваме с необходимите ни неща.
— Това наистина е сериозен аргумент — съгласих се.
За момента изоставихме проблема за местонахождението на нашето убежище и се захванахме с подробностите около преместването. Решихме, че първото нещо, с което трябва да се снабдим сутринта, е камион — камион с голяма вместимост, — и направихме списък на най-необходимите неща, които трябваше да сложим в него. Ако успеехме да се снабдим с всичко, щяхме да тръгнем още на другата вечер, ако ли не — а списъкът нарастваше до обем, който ме караше да мисля, че това е много по-вероятно, — щяхме да рискуваме още една нощ в Лондон и да тръгнем на следващия ден.
Наближаваше полунощ, когато най-после към списъка на задължителните вещи прибавихме и списъците на своите лични нужди. В резултат се получи нещо като каталог на универсален магазин. Но трудът ни се оправдаваше, та било то и само заради факта, че тази вечер сме отвлекли мислите си от собственото си положение.
Джозела се прозина и се изправи.
— Спи ми се. А освен това ме очакват копринените чаршафи на това легло, правено само за любов.
Стори ми се, че плува над дебелия килим. С ръка върху дръжката на вратата тя се спря и тържествено се загледа в образа си в едно голямо огледало.
— И все пак имаше много приятни неща — промълви и целуна ръка на отражението си.
— Лека нощ, мило суетно видение — казах аз. Тя се обърна и с лека усмивка изчезна зад вратата, като незабелязано разпръснала се мъглица.
Налях си още една глътка от този изключителен коняк, затоплих го в дланите си и го изпих.
— Никога, никога вече няма да видиш такава гледка — казах си. — „Sic transit…“10
И преди да съм изпаднал в пълно отчаяние, се отправих към моето далеч по-скромно легло.
Тъкмо блажено потъвах в дебрите на съня, когато на вратата се почука.
— Бил — обади се гласът на Джозела. — Ела бързо. Нещо свети.
— Какво свети? — попитах, докато се измъквах от леглото.
— Навън. Ела да видиш.
Тя стоеше в коридора, обвита в дреха, която можеше да принадлежи само на собственичката на тази забележителна стая.