— О, господи! — нервно възкликнах аз.
— Не ставай глупак — раздразнено каза Джозела. — Ела виж тази светлина.
А светлина наистина имаше. Като гледах от нейния прозорец, като че ли в североизточна посока виждах ярък лъч, като от прожектор, който неподвижно сочеше право нагоре.
— Това трябва да означава, че там има някой друг, който вижда — каза тя.
— Сигурно — съгласих се.
Опитах се да определя местоположението на източника, но в околната тъмнина това беше невъзможно. Не много далеч, в това бях сигурен, и като че избликваше някак си сред въздуха — което най-вероятно означаваше, че е качен върху някоя висока сграда. Поколебах се.
— Най-добре да го оставим за утре — реших аз.
Идеята да тръгнем да търсим светлината из тъмните улици съвсем не ме привличаше. Освен това съществуваше известна възможност — съвсем невероятно, но все пак съществуваше — това да е капан. Даже и сляп човек, който е достатъчно умен и отчаян, би могъл да направи това с електрическо фенерче.
Намерих някаква пила за нокти и приклекнах така, че погледът ми да е на едно ниво с перваза на прозореца. С върха на пилата внимателно издълбах в боята линия, точно в посоката на лъча. После се върнах в стаята си.
Лежах буден повече от час. Нощта подсилваше тишината на града и правеше звуците, които я разкъсваха, още по-безнадеждни. От време на време от улицата се чуваха гласове, които бяха на ръба на истерията. Веднъж се разнесе смразяващ писък, който като че ли с ужасяващо наслаждение приветствуваше лудостта. Някъде не много далеч някой хлипаше отчаяно, без прекъсване. На два пъти чух острия пукот на самотни изстрели… Отправих горещи благодарности към съдбата, която ми беше изпратила Джозела за другар.
Пълната самота беше най-страшното състояние, което можех да си представя в този момент. Сам човек не би струвал нищо. Другарят означаваше цел, а целта не позволяваше на отчаянието и страха да те победят.
Опитвах се да изолирам звуците, като си мислех за всички неща, които трябваше да свърша на другия ден, на следващия и през всички идващи дни; или мъчех се да отгатна какво означава този лъч светлина и как би могъл да ни засегне. Но хлипането продължаваше безспир и ми напомняше за нещата, които бях видял през деня и които щях да видя утре…
Отварянето на вратата ме накара уплашено да седна в леглото. Беше Джозела със запалена свещ в ръка. Очите й бяха потъмнели и широко разтворени. Беше плакала.
— Не мога да спя — каза тя. — Страх ме е, ужасно ме е страх. Чуваш ли ги — всички тези нещастници? Не мога да издържам…
Дойде при мен като дете да я успокоя. А и аз самият имах нужда от това.
Джозела заспа първа, отпуснала глава върху рамото ми.
Спомените от случилото се през деня все още не ми даваха покой. Но в края на краищата човек заспива. Последното, за което си спомних, беше хубавият тъжен глас на момичето, което пееше:
Среща
Когато се събудих, чух Джозела, която вече се движеше из кухнята. Часовникът ми показваше почти седем часа. Докато се обръсна с неприятната студена вода и облека, из апартамента вече се разнасяше миризмата на препечен хляб и кафе. Заварих я до примуса с тиган в ръка. От нея се излъчваше такова самообладание, че ми беше трудно да повярвам, че това е уплашената фигура от предната нощ. Освен това и държанието й беше съвсем практично.
— Страхувам се, че млякото ни ще бъде от консерва. Хладилникът е спрял. Но всичко друго е в добро състояние.
За момент ми беше трудно да си представя, че така подходящо облечената фигура пред мен е имала нещо общо с балното привидение от снощи. Беше се спряла на тъмносин скиорски костюм и бели вълнени чорапи, навити над здрави обувки. На тъмен кожен колан беше закачила красиво изработен ловджийски нож, а не посредственото оръжие, което бях й намерил предния ден. Не бях мислил как ли ще бъде облечена, но практичността на избора й далеч не беше единственото нещо, което ми направи впечатление, когато я видях.
— Мислиш ли, че е подходящо? — попита тя.
— Във висша степен — уверих я. После се огледах. — Ще ми се и аз да бях проявил такава предвидливост. Мъжкият всекидневен костюм не е най-подходящият тоалет за нашето положение.
— Да, би могъл да се справиш и по-добре — съгласи се тя, като хвърли откровен поглед върху измачкания ми костюм.
— Тази светлина снощи — продължи Джозела — идваше от кулата на Университета — или поне съм почти сигурна, че е оттам. Точно на същата линия не се забелязва нищо друго. Освен това ми се струва, че и разстоянието съвпада.
Огледах пуктината, която бях направил върху перваза. И тя действително, както казваше Джозела, сочеше право към кулата. Освен това забелязах и още нещо. Върху кулата от един и същи пилон се развяваха две знамена. Едното би могло да е забравено, но две — това беше съзнателна сигнализация. Дневният заместител на светлината. Докато закусвахме, решихме, че ще отложим за известно време изпълнението на нашата програма и че проучването на кулата ще е първата ни работа за деня.
След около половин час напуснахме апартамента. Както и очаквах, намерихме пикапа непокътнат. Паркиран по средата на улицата, той не беше привлякъл ничие внимание. Без да губим повече време, оставихме куфарите, които Джозела беше намерила, отзад при противотрифидните съоръжения и потеглихме.
По улиците имаше много малко хора. Вероятно умората и хладният въздух им бяха подсказали, че нощта е паднала, и те все още не се бяха измъкнали от нощните си убежища. А тези, които бяха останали, вече не се придържаха до фасадите на къщите, а до водосточните канали и повечето носеха тояжки или някакви дървета, с които, почуквайки по бордюра, осигуряваха пътя си. Това значително улесняваше придвижването им, за разлика от фасадите, където всеки вход или издатина беше препятствие, а почукването намаляваше броя на сблъскванията.
Ние с лекота следвахме пътя си и не след дълго завихме в „Стоър стрийт“, в дъното на която се издигаше университетската кула.
— Внимавай — каза Джозела, когато тръгнахме по празната улица. — Струва ми се, че нещо става около вратите.
Беше права. Когато наближихме, забелязахме, че в края на улицата се е събрала немалка тълпа. От предния ден изпитвахме отвращение към тълпите, затова завих в дясно по „Гауър стрийт“, изминах петдесетина метра и спрях.
— Какво, мислиш, става там? Да се опитаме ли да разберем, или да изчезваме? — запитах.
— Ще ми се да разберем — бързо отговори Джозела.
— Чудесно. И на мен — съгласих се аз.
— Познавам мястото — добави тя. — Зад тези къщи има градинка. Ако успеем да стигнем до нея, ще можем да разберем какво става, без да ни забележат.
Слязохме от колата и с надежда занадничахме по приземните етажи на близките сгради. В третата открихме отворена врата. Един коридор пресичаше къщата и излизаше право в градинката. Тя беше обща за около дузина къщи и с доста странно разположение. По-голямата й част беше на нивото на сутерените и следователно — под нивото на околните улици. Но в далечния си край, този, който беше най-близо до сградата на Университета, тя се издигаше в нещо като тераса, която се отделяше от улицата с висока желязна врата и ниска ограда. От другата страна се чуваше шумът на тълпата, който представляваше някакво сложно бръмчене. Пресякохме тревната площ, изкачихме се по стръмна, посипана с едър пясък пътека и си намерихме място зад параван от храсти, откъдето можехме да наблюдаваме.
Тълпата на улицата край вратите на Университета трябва да наброяваше няколкостотин мъже и жени. Тя беше значително по-голяма, отколкото си я представяхме, съдейки по шума. Тогава за пръв път осъзнах колко по-тиха и неподвижна е една тълпа от слепци в сравнение със същия брой виждащи. Това, разбира се, е съвсем естествено, защото те разчитат почти изцяло на слуха си, за да разберат какво става, така че мълчанието на всеки един е в полза на всички останали, но до този миг никога не се бях сещал за това.
Каквито и събития да се развиваха, те ставаха точно пред нас. Успяхме да си намерим по-висока могилка, откъдето можехме да виждаме вратите над главите на хората. Някакъв мъж с шапка разпалено говореше нещо през коловете на градинската ограда. Доколкото разбирах, нямаше голям успех, защото мъжът от вътрешната страна участвуваше в разговора предимно с отрицателни поклащания на главата.
— Какво става? — шепнешком попита Джозела.
Помогнах й да се качи при мен. Говорещият се обърна така, че успяхме да видим профила му. Според мен беше около тридесетгодишен, с прав, тесен нос и доста кокалесто лице. Косата му, тази, която се виждаше, беше тъмна, но по-забележителна от вида му беше силата, която се излъчваше от държанието му.
Тъй като от спора нямаше никакъв резултат, гласът му се усили и стана по-отчетлив, но без видим ефект върху другия. Нямаше съмнение, че мъжът от вътрешната страна на оградата виждаше, защото през цялото време внимателно наблюдаваше наоколо през очила с рогови рамки. На няколко ярда зад него стояха на групичка още трима мъже, в чиито способности да виждат също нямах никакво съмнение. Те също много внимателно наблюдаваха тълпата и нейния водач. Човекът отвън се разгорещи още повече. Той повиши глас, като че ли вече говореше не само на тези зад оградата, но и на тълпата.
— Вижте какво — викаше той ядосано, — дявол ви взел, та тези хора имат точно толкова право на живот, колкото и вие, нали? Те не са виновни за това, че са слепи, нали? Никой не е виновен. Но вие ще бъдете виновни, ако умрат от глад, и много добре го знаете.
Езикът му беше едновременно груб и образован, така че ми беше трудно да определя общественото му положение — и двата стила му бяха някак си чужди.
— Аз им показвах откъде да си намират храна. Правех за тях всичко, каквото мога, но, Исусе Христе, аз съм един-единствен, а те са хиляди. Вие също бихте могли да им показвате откъде да си взимат храна — но правите ли го? Как не! Какво правите вие? Майната им на другите — ето това правите. Грижите се за собствените си мръсни кожички. И друг път съм виждал такива като вас. „Майната ти, Джек, аз съм си добре“ — това е вашто мото.
Той плю с презрение и вдигна дългата си ръка в ораторски жест.
— Ето там — жестът му обхвана цял Лондон, — ето там има хиляди нещастници, които искат само някой да им покаже как да вземат храната, която си стои и чака да бъде взета. И вие бихте могли да бъдете този някой. От вас се иска само едно — да им покажете. Но правите ли го? Правите ли го, мръсници такива? Не-е-е. Вие сте се затворили тук и ги чакате да умрат от глад, когато всеки един от вас би могьл да спаси живота на хиляди само като излезе и им покаже къде е кльопачката. Боже господи, а бе вие не сте ли хора?
Мъжът се задъхваше от ярост. Той знаеше в какво обвинява и обвиняваше страстно. Почувствувах как Джозела несъзнателно стисна ръката ми. Сложих моята върху нейната. Мъжът от вътрешната страна каза нещо, което не можахме да чуем.
— За колко време? — извика този откъм нас. — Как, по дяволите, мога да знам за колко време ще стигне храната? Това, което знам, е, че ако копелета като вас не се притекат на помощ, докато дойдат да оправят тази бъркотия, няма да са останали много живи. — Той млъкна за миг, като хвърляше заплашителни погледи наоколо. — Истината е, че ви е страх. Страх ви е да им покажете къде е храната. А защо? Защото колкото повече храна намерят тези нещастници, толкова по-малко ще има за вас. Не е ли така? Ето, това е истината, ако имате смелост да я признаете.
Отново не успяхме да чуем отговора на другия, но какъвто и да е бил, той въобще не подействува успокоително на говорещия. За момент той мрачно погледна пред себе си. После каза:
— Добре, щом искате по този начин!
Със светкавична бързина той бръкна през коловете на оградата и докопа ръката на другия. С бързо движение я измъкна навън и я изви. Грабна ръката на един от слепците, стоящи до него, и я постави върху ръката на опонента си.
— Дръж се тука, братле — каза му той и с един скок се озова пред главната ключалка на вратата.
Човекът отвътре се отърси от първоначалното си вцепенение. Със свободната си ръка той панически заудря през коловете. Един случаен удар уцели слепеца в лицето. Той изрева и се вкопчи още по-здраво в ръката. Водачът на тълпата се бореше с ключалката. В този миг изгърмя пушка. Куршумът се удари в оградата и със свистене рикошира встрани. Водачът изведнъж се спря в нерешителност. Зад гърба му избухнаха ругатни. Чуха се и един-два писъка. Тълпата се залюля колебливо напред-назад, като че ли се чудеше да бяга ли, или да напада вратите. Решението беше взето от тези в двора. Забелязах как един доста млад на пръв поглед човек измъкна нещо изпод мишницата си и аз се хвърлих на земята, увличайки и Джозела със себе си. В следващия миг се разнесе автоматична стрелба.
Очевидно беше, че той стреля във въздуха, но независимо от това звукът от стрелбата и свистенето на летящите куршуми възбуждаха страх. Само един ред беше достатъчен, за да уреди въпроса. Когато повдигнахме глави, тълпата беше загубила целостта си и членовете й пипнешком търсеха безопасни укрития в трите възможни посоки. Водачът се спря само за да извика нещо, което не разбрахме, а после също се отдалечи. Отправи се към „Мелит стрийт“, като се опитваше отново да въведе някакъв ред сред тези, които го следваха.
Седнах на земята и погледнах Джозела. Тя също ме погледна замислено, а после заби поглед в краката си. Изминаха няколко минути, преди някой от нас да проговори.
— Е? — казах на края аз.
Тя вдигна глава и погледна към улицата, където последните останки от тълпата мъчително се отдалечаваха.
— Той беше прав — каза Джозела. — Ти знаеш, че беше прав, нали?
Кимнах.
— Да, той наистина беше прав. И в същото време много грешеше. Разбираш ли, просто няма кой да дойде „да оправи тази бъркотия“ — сега вече съм съвсем сигурен в това. Тя няма да бъде оправена. Ние бихме могли да го послушаме. Бихме могли да покажем на някои, забележи, само на някои от тези хора къде има храна. Бихме могли да правим това няколко дни, може би няколко седмици, а после — какво?
— Всичко изглежда толкова ужасно, толкова безсърдечно…
— Ако погледнем фактите право в лицето, имаме само един избор. Или ще се заемем със спасяването на това, което може да бъде спасено — а тук трябва да включим и себе си, или да се посветим на идеята да удължим още малко живота на тези хора. Това е най-обективната позиция, която мога да заема. Но освен това разбирам — продължих, — че по-хуманната позиция е най-вероятно и пътят към самоубийството. Редно ли е да губим времето си, за да удължаваме страданието, когато знаем, че в края на краищата няма никаква възможност тези хора да бъдат спасени? Това ли е най-полезното, което бихме могли да извършим?
Джозела бавно кимна.
— При тази формулировка излиза, че нямаме голям избор, нали? А даже и да можехме да спасим някои, кои ще изберем? И кои сме ние, за да избираме? А и колко време би могло да продължава това?
— Въпросът е много труден. Нямам представа колко инвалида ще сме в състояние да поддържаме, когато хранителните припаси, които са ни под ръка, се изчерпят, но смятам, че няма да са много.
— Ти вече си направил своя избор — каза Джозела, гледайки ме в очите. В гласа й може би имаше, а може би нямаше нотка на обвинение.
— Скъпа — казах аз. — На мен това съвсем не ми харесва повече, отколкото на теб. Аз просто откровено ти изложих възможностите. Да помогнем на тези, които са оцелели от нещастието, да построят отново някакъв живот — или да направим морален жест, който при това положение едва ли ще се окаже повече от жест? Тези хора отсреща вероятно възнамеряват да запазят живота си.
Тя зарови ръце в земята и остави пръстта да изтече между пръстите й.
— Сигурно си прав. Но си прав също и като казваш, че не ми харесва.
— Нашите харесвания и нехаресвания в случая нямат никаква стойност на фактори, които решават нещата — напомних й аз.