— Може би, но не мога да не чувствувам, че във всяко нещо, което започва със стрелба, има нещо нередно.
— Той стреляше така, че да не улучи. А освен това много е вероятно стрелбата да е предотвратила сбиването — отбелязах.
Тълпата вече напълно се беше разпръснала. Прекрачих през оградата и помогнах на Джозела да слезе на другата страна. Един човек отвори вратата и ни пусна да влезем.
— Колко сте? — запита той.
— Само двамата. Снощи видяхме сигнала ви — отговорих аз.
— Добре, елате да намерим Полковника — каза той и ни поведе през двора.
Така нареченият „Полковник“ се беше настанил в малка стаичка недалеч от входната врата, очевидно бивша портиерна. Беше бузест мъж, току-що навършил петдесетте, със сива и гъста, но добре подстригана коса. Мустаците му идеално се съчетаваха с прическата и човек придобиваше впечатлението, че нито един косъм не би се осмелил да наруши строгия им порядък. Лицето му беше толкова розово, здраво и свежо, че би могло да принадлежи на някой младеж; в същност умът му, както установих по-късно, никога не беше излизал от тази възраст. Седеше на маса, върху която с математическа изрядност бяха подредени купчинки хартия, а точно пред него имаше едно неопетнено парче розова попивателна.
Когато влязохме, той ни огледа поред изпитателно и твърдо, като задържаше погледа си малко по-дълго от необходимото. Маниерът ми беше познат. Чрез него този, който го използва, ти внушава, че е опитен познавач на човешкия характер и бързо ти е взел мярката, а ти съответно трябва да почувствуваш, че срещу теб седи сериозен човек, на когото може да се разчита, че са те видели като на длан и нито една от слабостите ги не е останала скрита. Най-подходящата тактика в подобни случаи е да отвърнеш със същия поглед и да бъдеш преценен като „наше момче“. Това и направих. Полковникът взе писалката.
— Имената, ако обичате.
Казахме ги.
— Адресите?
— Страхувам се, че в така стеклите се обстоятелства няма да ви бъдат особено полезни. Но ако действително смятате, че е необходимо… — казахме и тях.
Той измърмори нещо за система, организация и роднини и ги записа, а след тях възраст, професия и всичко останало. После отново втренчи в нас пронизващия си поглед, написа по една забележка върху всеки лист и ги прибра в папка.
— Трябват свестни хора. Отвратително положение. А тук има много работа. Много. Мистър Бийдли ще ви обясни всичко.
Когато излязохме навън, Джозела се изкиска.
— Забрави да ни поиска препоръка в три екземпляра, но доколкото разбрах, пипнахме службичката.
Когато открихме Майкъл Бийдли, оказа се, че той е пълна противоположност на Полковника. Слаб, висок, с широки леко приведени рамене, създаващ впечатление на бивш атлет, отдал се на книгите. Когато беше спокоен, лицето му излъчваше някаква лека тъга, или поне такъв вид му придаваха големите тъмни очи. Но човек много рядко можеше да го види спокоен. Тук-там прошарената му коса малко допринасяше за определяне на възрастта му, която можеше да бъде всичко в границите на тридесет и пет и петдесет. Очевидната му умора тогава още повече затрудняваше правилното решение. Видът му говореше, че е бил на крак цяла нощ, но независимо от това той весело ни поздрави и посочи с ръка към млада жена, която още веднъж записа имената ни.
— Сандра Телмонт — представи я той. — Сандра е нашият жив справочник. Работила е като киномонтажистка и според нас провидението е проявило особена досетливост, осигурявайки присъствието й точно в този момент.
Младата жена ми кимна, а върху Джозела задържа погледа си по-дълго.
— Срещали сме се някъде — каза тя замислено.
Погледна в бележника, който лежеше на коленете й. Не след дълго лека усмивка премина по приятното й, макар и не екзотично лице.
— Ами да, разбира се — спомни си тя.
— Казах ли ти? Това чудо се е залепило за мен като муха на мухоловка — отбеляза Джозела.
— За какво става дума? — попита Майкъл Бийдли.
Обясних му. Сега той по-внимателно заоглежда Джозела.
— Моля ви, забравете го. Вече се уморих да отговарям за грешките си.
Това като че ли доста го учуди.
— Добре — каза той и приключи въпроса с кимване на глава. — Да си продължим работата. Видяхте ли Джейкс?
— Ако това е Полковника, който си играе на гражданска отбрана, видяхме го — отговорих аз.
Майкъл се усмихна.
— Трябва да сме наясно с положението. Доникъде няма да стигнем, ако не си знаем силите — каза той, доста сполучливо имитирайки Полковника. — Това обаче е съвсем вярно. Но по-добре накратко да ви разясня нещата. До този момент сме около тридесет и пет души. Има всякакви. Надяваме се и очакваме, че днес ще пристигнат още. От тези тук двадесет и осем могат да виждат. Другите са съпруги или съпрузи, а има и две-три деца. Те са слепи. Основната идея в момента е утре по някое време да се изнесем оттук, ако успеем да смогнем. Някъде, където ще сме в безопасност, разбирате ли?
Кимнах с глава.
— Ние бяхме решили да се изнесем още тази вечер по същата причина.
— С какъв транспорт разполагате?
Обясних му къде се намираше пикапът.
— Днес щяхме да се оборудваме — добавих. — До този момент практически нямаме нищо освен известно количество противотрифидно снаряжение.
Майкъл повдигна вежди. Сандра също ме изгледа с любопитство.
— Странен избор на вещи от първа необходимост — забеляза той.
Обясних им причините. Вероятно не съм бил много убедителен, защото и двамата не се впечатлиха особено. Майкъл кимна небрежно и продължи:
— Добре, ако идвате с нас, ето какво ви предлагам. Докарайте колата си тук, стоварете си вещите, а после идете да я замените с някой голям хубав камион. След това… О! Някой от вас разбира ли нещо от медицина? — внезапно попита той.
Поклатихме отрицателно глави.
Майкъл се намръщи:
— Жалко. Досега няма нито един, който разбира. Не бих се учудил, ако скоро ни потрябва лекар — а освен това необходимо е всички да бъдем имунизирани… Както и да е. Няма обаче никакъв смисъл и двамата да ви пращам да плячкосвате аптеките. Какво ще кажете да пообиколите хранителните стоки и домашните потреби? Това устройва ли ви?
Той прехвърли няколко листа, закачени с кламерче, измъкна един от купчината и ми го подаде. Отгоре пишеше №15 и вътре беше напечатан списък на консервирани храни, тенджери, тигани и завивки.
— Не ги спазвайте стриктно, но гледайте да се придържате към него в границите на разумното и така ще избегнем дублиране. Избирайте само най-доброто. При храната гледайте да е качествена, а не обемна — в смисъл, даже юфката да е страстта на живота ви, забравете за нея. Предлагам ви да се придържате към складове и магазини за продажба на едро. — Той взе листа и записа един-два адреса. — Консервите и пакетите са вашият контингент. Не се увличайте по чували с брашно например. На този фронт работи друга група. — После замислено огледа Джозела. — Страхувам се, че ще ви бъде тежичко, но това е най-полезното нещо, което мога да ви предложа в момента. Гледайте да свършите колкото се може повече работа, преди да се е мръкнало. Към девет и трийсет тази вечер ще има общо събрание, на което ще обсъдим положението.
Отправихме се към вратата.
— Имате ли пистолет? — запита Майкъл.
— Не бях се сетил — признах аз.
— Добре е да имате — в случай на нужда. Само един изстрел във въздуха има голям ефект.
Извади два пистолета от чекмеджето на масата и ги побутна към нас.
— По-чисто е от това — добави той и посочи красивия нож на Джозела. — Приятно плячкосване.
Когато разтоварихме пикапа и се отправихме на път, установихме, че сега хората по улиците са по-малко даже и от предния ден и че при шума от колата те по-скоро проявяваха желание да се качат на тротоара, отколкото да ни тормозят.
Първият камион, на който хвърлихме око, се оказа неизползваем, защото беше пълен с прекалено тежки дървени каси, които не можахме да свалим. Следващата ни находка беше по-щастлива. Почти нов петтонник и при това празен. Прехвърлихме се на него и изоставихме пикапа на произвола на съдбата.
На първия адрес от моя списък кепенците на склада бяха спуснати, но с помощта на един лост от съседния магазин сравнително лесно ги вдигнахме. Вътре открихме истинска находка. Три камиона, единият от които догоре натоварен с каси с консервирано месо.
— Ще можеш ли да караш това чудо? — попитах Джозела.
Тя го огледа.
— Какво пък, не виждам защо не. Принципът, предполагам, е същият. А уличното движение в момента не е проблем.
За този камион решихме да се върнем после, а с празната кола се отправихме към следващия склад, откъдето се натоварихме с одеяла, дюшеци и юргани, а от следващия се сдобихме с една доста шумна сбирщина от тенджери, тигани, гърнета и чайници. Когато камионът беше пълен догоре, решихме, че сме свършили добра работа за сутринта, и то работа, която се оказа значително по-тежка, отколкото предполагахме. В едно непипнато барче задоволихме и възбудилия се от трудовата дейност апетит.
Атмосферата, която цареше из деловите и търговски квартали, беше мрачна, но мрачна все още в стила на един обикновен неделен ден или национален празник, а не на бедствие. Тук хора почти не можеха да се видят. Ако катастрофата беше станала през деня, а не през нощта, когато всички вече се бяха прибрали от работа, гледката щеше да бъде далеч по-ужасна.
След като се нахранихме, изкарахме вече натоварения камион от хранителния склад и бавно и безаварийно закарахме колите до Университета. Паркирахме ги в двора и отново излязохме. Около шест и половина, с чувство на добре изпълнен дълг, докарахме още два добре натоварени камиона.
Майкъл Бийдли излезе от сградата да разгледа приноса ни. Одобри всичко с изключение на половин дузина сандъци, които бях донесъл с втория си курс.
— Какво има в тях? — попита той.
— Противотрифидни пушки и стрели.
Той ме погледна замислено.
— А, да, вие пристигнахте с доста противотрифидни съоръжения.
— Струва ми се, че има голяма вероятност да ни потрябват.
Майкъл се замисли. Усетих го, че вече ме е обявил за леко чалнат по въпроса за трифидите. Положително го отдаваше на професионално одефектяване, подсилено от фобия, получена в резултат на скорошното ми ужилване, и вече се чудеше дали това не включва в себе си и други, може би по-безобидни мании.
— Вижте какво — предложих му аз, — само ние двамата сме докарали четири пълни камиона. Единственото, което искам, е малко място в един от тях за тези сандъци. Ако смятате, че няма да бъде възможно, ще отида да си потърся ремарке или друг камион.
— Не, оставете ги там, където са. Те не заемат кой знае колко място — реши той.
Влязохме в сградата и пихме по един чай в импровизираното кафене, което приятна жена на средна възраст с вещина беше стъкмила.
— Той си мисли — казах на Джозела, — че съм откачил на тема трифиди.
— Боя се, че скоро ще узнае всичко. Странното е, че като че ли никой друг не ги е видял наоколо.
— Няма нищо странно, защото всички тези хора са се придържали близо до центъра. В края на краищата ние самите не видяхме нито един днес.
— Мислиш ли, че ще дойдат тук, из улиците?
— Не мога да ти кажа. Може би някои, които са се изгубили.
— Според теб как са се освободили? — попита тя.
— Ако опъват кола, на който са вързани, достатъчно дълго и достатъчно силно, в края на краищата той обикновено излиза. Бягствата, които понякога ставаха в нашите ферми, се дължаха на следната тактика: струпваха се всички върху някой участък от оградата, докато той се поддаде.
— А не можехте ли да направите по-здрави огради?
— Можехме, но не искахме те да бъдат постоянно фиксирани на едно място. Освен това подобни бягства не се случваха много често, а когато се случваха, растенията просто се прехвърляха от една нива в друга, затова само трябваше да ги върнем обратно и отново да вдигнем оградата. Смятам, че няма целенасочено да се отправят насам. От трифидна гледна точка, градът сигурно е нещо като пустиня, затова по-скоро мисля, че ще се отправят навън, в откритото поле. Ти някога стреляла ли си с противотрифидна пушка?
Джозела поклати глава.
— Ще ми се да се преоблека и после, ако искаш да опиташ, смятам малко да потренираме — предложих аз.
Върнах се след около час, вече значително по-подходящо облечен в скиорски костюм и тежки обувки — идея, заимствувана от Джозела, — за да открия, че и тя се е преоблякла в свежозелена рокля, която много й отиваше. Взехме две пушки и отидохме в близката градинка на „Ръсел скуеър“. Вече около половин час целехме върховите издънки на храстите, когато по тревата към нас се приближи млада жена, облечена в брик-червено сако и елегантен зелен панталон, и насочи към нас малък фотоапарат.
— Коя сте вие? Представителка на печата? — запита Джозела.
— Горе-долу — отговори младата жена. — Поне аз съм официалният летописец. Елспет Кери.
— Толкова скоро! — възкликнах аз. — Тук е пипала ръката на нашия прекланящ се пред реда Полковник.
— Съвсем прав сте — съгласи се тя. После се обърна и изгледа Джозела. — А вие сте мис Плейтън. Често съм се чудела…
— Вижте какво — прекъсна я Джозела, — защо е необходимо моята репутация да е единственото непоклатимо нещо в този загиващ свят? Не можем ли да забравим за нея?
— Хм — каза мис Кери замислено. — Ъхъ. — И тя промени темата. — Каква е тази история с трифидите?
Казахме й.
— Те смятат — добави Джозела, — че Бил е или уплашен, или чалнат на тази тема.
Мис Кери ме погледна в очите. Лицето й беше по-скоро интересно, отколкото хубаво, със загар, получен от слънце, значително по-силно от нашето. Тъмнокафявите й очи гледаха прямо и всичко забелязваха.
— Това вярно ли е? — попита ме тя.
— Вижте, смятам, че когато са на свобода, те могат да създадат достатъчно неприятности, за да се гледа на тях сериозно.
Тя кимна.
— Била съм на места, където са на свобода. Съвсем прав сте. Ужасно е. Но в Англия — трудно ми е да си представя подобно нещо тук.
— Тук вече не ще има много неща, които да ги спират — забелязах аз.
Отговорът й, ако изобщо се е канела да отговаря, беше изпреварен от шума на двигател някъде над главите ни. Погледнахме нагоре и скоро видяхме въртолета, който се появи над покрива на Бритиш мюзиъм.
— Това е Айвън, — каза мис Кери. — Той се надяваше, че ще успее да намери някой въртолет. Трябва да го снимам как каца. Ще се видим по-късно. — И тя бързо се отдалечи.
Джозела легна на тревата, сложи ръце под главата си и се загледа в небесната синева. Когато моторите на въртолета спряха, възцарилата се тишина беше много по-осезаема от преди.
— Не мога да повярвам — каза тя. — Опитвам се и все пак не мога истински да повярвам. Не е възможно всичко да изчезва… изчезва… изчезва… Не, това е някакъв сън. Утре в тази градинка отново ще е шумно. Червените автобуси ще реват долу по улицата, тълпите ще препускат по тротоарите, светофарите ще проблясват… Светът не може да свърши просто така — не може — просто е невъзможно…
Аз изпитвах същото чувство. Къщите, дърветата, абсурдно грандиозният хотел от другата страна на площада бяха прекалено истински, само трябваше да ги докоснеш, за да оживеят…
— И все пак — казах — струва ми се, че ако динозаврите изобщо са могли да мислят, то те са си мислели същото. Разбираш ли, такива неща просто се случват от време на време.
— Но защо на нас? Това е също както когато четеш във вестниците за удивителните неща, които са се случили на други хора — но винаги на други. Та у нас няма нищо особено.
— Нали винаги съществува това „защо на мен“. Дали това ще бъде войникът, останал невредим, когато всичките му другари са избити, или чиновникът, който „хлътва“ за финансови далавери? Бих казал, просто обикновена сляпа случайност.
— Случайност ли е, че се случи, или че се случи именно сега?
— Сега. Трябвало е някога, по някакъв начин да се случи. Не е естествена мисълта, че едни същества винаги ще доминират над другите.
— Не разбирам защо не.