Денят на трифидите - Уиндем Джон Паркс Лукас Бейнон Харрис 14 стр.


— Колко си груба понякога. Знаеше ли за това предварително?

— Не, но не съм чак толкова загубена. Освен това, докато те нямаше, някой докара един автобус, пълен с тези слепи момичета. Всички са от някакъв пансион. И тогава се запитах защо е трябвало да ги докарват чак оттам, когато само съседните няколко улици са пълни с хиляди като тях. Очевидно отговорът е, че: първо — това че са били слепи от преди, означава, че са обучени да вършат някаква работа, и второ — всички са девойки. Не беше кой знае колко трудно да си направя съответния извод.

— Хм — казах аз, — предполагам, че зависи кой как гледа на нещата. Трябва да призная, че не бих се сетил. Ти…?

— Ш-ш-ш-ш-т — каза Джозела. В залата отново се беше възцарила тишина.

Беше се изправила висока тъмнокоса жена, с младолико, но решително изражение. Преди да заговори, имах чувството, че устата й не е създадена да се отваря, но след малко установих, че съм се лъгал.

— Трябва ли да разбирам — запита тя, използвайки за целта някакъв особен металически глас, — трябва ли да разбирам, че последният оратор проповядва свободната любов?

И седна с непоклатима решителност.

Докато я наблюдаваше, доктор Ворлъс приглаждаше косата си.

— Мисля, че дамата би трябвало да е наясно, че аз изобщо не съм споменавал думата „любов“ — свободна, купена или заменена. Ще бъде ли така любезна да зададе въпроса си по-ясно?

Жената отново се изправи.

— Струва ми се, че ораторът добре ме е разбрал. Въпросът ми е, дали ни предлага премахване на закона за брака?

— Законите, които познавахме досега, бяха премахнати от обстоятелствата. Сега ние сами трябва да създадем закони, отговарящи на новите условия, и ако се наложи — да ги приложим насила.

— Да, но все още съществуват божият закон и законите на благоприличието.

— Госпожо, Соломон е имал триста — или май бяха петстотин жени? — но очевидно бог не е имал нищо против този факт. Всеки мюсюлманин смята, че спазва най-строга порядъчност, като има по три жени. Това е въпрос на местни обичаи. Какви ще бъдат нашите закони по тези и по други въпроси, ще решим по-късно, но така, че решението да е от максимална полза за обществото.

Старият професор продължи:

— След дълги разисквания комитетът реши, че ако ще трябва да строим нов порядък, без да изпаднем във варваризъм — а такава опасност реално съществува, — то тези, които желаят да се присъединят към нас, трябва да поемат известни задължения.

Никой от нас не може да си възвърне условията, които загубихме. Това, което предлагаме, е живот, изпълнен с труд в най-добрите условия, които можем да създадем, и щастието, което ще дойде след победата в неравната борба с трудностите. В замяна искаме само сътрудничество и плодотворна дейност. Но никого не насилваме. Сами имате право на избор. Тези, на които не се нрави предложението ни, имат пълната свобода да отидат другаде и образуват своя община, на начала по техен вкус.

Но аз бих ви замолил да си помислите много внимателно притежавате ли, или не разрешително от бога да лишите всяка една жена от щастието да изпълни естествената си функция.

Последва несвързана дискусия, в която често се стигаше до подробности и хипотези, на които все още не можеше да се даде отговор. Но никой не направи опит да я прекъсне. Колкото повече я обсъждаха, толкова по-малко странна щеше да им се струва идеята.

Ние с Джозела се приближихме до масата, където сестра Бер беше разположила принадлежностите си. След като ни убодоха по няколко пъти, върнахме се отново да слушаме препирните.

— Колко от тях мислиш, че ще решат да дойдат с нас? — попитах аз.

— До сутринта почти всички — отговори Джозела.

Съмнявах се. Прекалено много се питаше и възразяваше. Тя каза:

— Ако ти беше жена и трябваше да прекараш тази вечер час-два, преди да заспиш, в размисъл дали да избереш между това да имаш деца и една организация, която да се грижи за теб, или да останеш верен на някакъв принцип, който най-вероятно означава никакви деца и никой, който да се грижи за теб, смятам, че нямаше много дълго да се двоумиш. В края на краищата повечето жени, така или иначе, искат да имат деца. Съпругът е просто нещо, което доктор Ворлъс би нарекъл локалното средство за целта.

— Това ми звучи доста цинично.

— Ако действително смяташ, че това е цинично, изглежда, си много сантиментален. Аз ти говоря за истинските жени, а не тези от измисления свят на фото-киномоделите.

— О — казах аз.

Джозела поседя замислено известно време и постепенно се намръщи. На края каза:

— Това, което ме вълнува, е по колко ли очакват? Аз, разбира се, обичам децата, но естествено трябва да има някаква граница.

Разискванията, които хаотично продължаваха вече повече от час, постепенно започваха да затихват. Майкъл помоли всички, които желаят да се присъединят към този план, да оставят имената си до десет часа на другия ден в кабинета му. Полковникът каза всички, които умеят да карат камион, да му се обадят до 7:00, и събранието приключи.

Ние с Джозела излязохме навън. Вечерта беше мека. Прожекторът на кулата отново с упование пробождаше небето. Луната току-що беше излязла иззад покрива на музея. Намерихме някаква ниска ограда, седнахме на нея и се загледахме в сенките на „Скуеър гардън“, заслушани в лекото шумолене на вятъра в клоните на дърветата. Почти безмълвно всеки пушеше цигарата си. Когато свърших моята, хвърлих я настрани и дълбоко поех въздух.

— Джозела — казах аз.

— М-м? — отговори тя все още потънала в собствените си мисли.

— Джозела — отново започнах аз, — ъ-ъ-ъ, тези деца. Аз ъ-ъ-ъ ще съм ужасно горд и щастлив, ако те са не само твои, но и мои.

За миг тя остана неподвижна и безмълвна. После обърна главата си към мен. Русите й коси искряха на лунната светлина, но лицето и очите й бяха в сянка. Чаках, а сърцето така лудо биеше в гърдите ми, че почти ми прилошаваше. С учудващо спокойствие тя отговори:

— Благодаря ти, Бил, скъпи, за мен това също ще бъде щастие.

Въздъхнах. Сърцето ми обаче не се беше успокоило кой знае колко, защото забелязах, че ръката ми трепереше, когато поемах нейната. В този момент не можех да кажа нищо повече. Джозела обаче можеше:

— Но сега това вече не е толкова просто.

Стреснах се.

— Какво искаш да кажеш?

Джозела отговори, обмисляйки думите си:

— Според мен, ако аз бях на мястото на тези хора — тя кимна по посока на кулата, — щях да въведа правило. Щях да разделя жените на групи и да задължа всеки мъж, когато се ожени за момиче, което вижда, да взима и по две слепи момичета. Съвсем сигурна съм, че точно това щях да направя.

Взрях се в лицето й, скрито в сянката.

— Мисля, че не говориш сериозно — запротестирах аз.

— Боя се, че съм съвсем сериозна, Бил.

— Но виж какво…

— Не смяташ ли, че може би и те имат някаква подобна идея — от това, което казаха?

— Нищо чудно — съгласих се. — Но ако те въведат правилото — това е едно, а аз не мога да разбера…

— Искаш да кажеш, че не ме обичаш достатъчно, за да вземеш още две жени?

Преглътнах. После и аз възнегодувах.

— Слушай, всичко това е налудничаво. Не е естествено. Това, което предлагаш.

Джозела вдигна ръка, за да млъкна.

— Изслушай ме, Бил. Знам, че отначало звучи малко шокиращо, но в това няма нищо налудничаво. Всичко е съвсем ясно — но не е много просто. Всичко това — тя посочи с ръка наоколо — ме промени. Като че ли изведнъж започнах да виждам нещата различно. И едно от нещата, което мисля, че виждам, е, че тези от нас, които оцелеят, ще са много по-свързани един с друг, много по-зависими един от друг, по-скоро нещо като… като племе.

През целия ден, докато обикаляхме, виждах нещастни хора, които ще умрат много скоро. И непрекъснато си повтарях: „Господи, какъв късмет!“ А после си казах: „Но това е чудо! Аз с нищо не съм заслужила повече от тези хора. Но то се случи. И ето, аз съм жива и трябва да го оправдая.“ Някак си това ме накара да се почувствувам толкова близо до хората, както никога преди. И оттогава непрестанно се чудя какво мога да направя, за да помогна на някои от тях.

Разбираш ли, Бил, ние трябва да направим нещо, за да оправдаем чудото. Аз можех да бъда едно от тези слепи момичета: ти можеше да бъдеш един от тези блуждаещи мъже. Ние не сме в състояние да направим нищо голямо. Но ако се опитаме да се грижим за няколко от тях и ги направим щастливи според силите си, може би малко ще се отблагодарим — ще заплатим една нищожна частичка от дълга си. Разбираш какво искам да кажа, нали, Бил?

Премислях думите й минута, а може и повече.

— Смятам, че това е най-странният аргумент, който чух днес, не, може би, който изобщо съм чувал. И все пак…

— И все пак съм права, нали. Бил? Знам, че съм права. Опитах се да се поставя на мястото на едно от тези слепи момичета и знам. Ние държим техния шанс за максимално пълноценен живот, поне на някои от тях. Ще им го дадем ли като част от нашата благодарност, или ще им го отнемем заради предразсъдъците, с които сме били възпитани? Ето докъде се свежда всичко.

Мълчах известно време. Нито за момент не се съмнявах, че Джозела е убедена във всяка дума, която каза. Спомних си как действуват такива решителни жени като Флорънс Найтингейл14 и Елизабет Фрай15. С такива жени нищо не можеш да направиш — и много често се оказва, че разрушителните им идеи, в крайна сметка, са били правилни.

— Добре — промълвих най-после. — Ако смяташ, че така трябва да бъде. Надявам се обаче…

Тя ме прекъсна.

— О, Бил, знаех, че ще разбереш. О, как се радвам, толкова се радвам. Направи ме толкова щастлива.

След известно време.

— Надявам се — започнах отново аз.

Джозела ме потупа по ръката.

— Изобщо не бива да се тревожиш, мили. Аз ще избера две хубави, разумни момичета.

— О — казах аз.

Седяхме на стената, хванати за ръце, и гледахме изпъстрените със сенки дървета — но почти не ги забелязвахме или поне аз не ги забелязвах. После в сградата зад нас някой пусна грамофон. Разнесоха се звуците на Щраусов валс. Музиката изпълни празния двор с болезнена носталгия. За миг улицата пред нас се превърна във въображаема бална зала. Вихър от цветове и призрачна луна вместо кристален полилей.

Джозела се плъзна по земята. С протегнати ръце, с потрепващи пръсти и китки, с люлеещо се тяло, тя танцуваше лека като перушинка в голям кръг от лунна светлина. Приближи се до мен. Очите й искряха. Ръцете й ме канеха.

И ние танцувахме на ръба на едно неизвестно бъдеще, под звуците от ехото на едно изчезнало минало.

Провал

Вървях през непознат изоставен град, някаква камбана биеше печално и един гробовен безплътен глас се носеше из празното пространство: „Зверът избяга! Внимание! Зверът избяга!“ Събудих се и разбрах, че наистина се звънеше. Беше ръчен звънец, от който се раздаваше такова двойно медно дрънчене, че за момент, стреснат от острия му рязък звук, не можех да си спомня къде се намирам. След малко, докато все още седях замаян, до мен долетяха викове: „Пожар! Пожар!“ Изскочих от одеялата и така, както си бях, изтичах в коридора. Там миришеше на дим, чуваше се шум от забързани стъпки, блъскаха се врати. Като че ли най-силният шум идваше някъде отдясно, където звънецът продължаваше да звъни и уплашени гласове да викат, затова се обърнах и се затичах в тази посока. Слаба лунна светлина се процеждаше през високите прозорци в дъното на коридора, като осветяваше пътя ми дотолкова, че да мога да се движа в средата и да избягвам хората, които пипнешком вървяха покрай стените.

Стигнах стълбите. Звънецът все още дрънкаше долу във фоайето. Заслизах надолу колкото се може по-бързо сред, дим, който все повече се сгъстяваше. Някъде към края на стълбите се спънах и полетях напред. Полумракът внезапно се превърна в тъмнина, в която като облак от игли избухна някаква светлина, и това беше всичко…

Първото нещо беше болка в главата. Следващото — силният блясък, които ме блъсна в очите и ме заслепи като с прожектор. Когато обаче, вече по-предпазливо, започнах да повдигам клепачите си, оказа се, че е обикновен прозорец и при това доста мръсен. Знаех, че лежа на легло, но не се изправих да разузнавам повече, някакво бутало така блъскаше из главата ми, че ми отнемаше всякакво желание да се движа. Лежах неподвижно и изучавах тавана до мига, в който открих, че китките ми са завързани. Откритие, което моментално ме изтръгна от летаргията, независимо от бучащата ми глава. Установих, че беше работено много прецизно. Не болезнено стегнато, но абсолютно сигурно. Изолационна жица, обвита по няколко пъти около всяка китка и възел, направен там, където не бих могъл да го достигна със зъби. Изругах и се заоглеждах. Стаята беше малка и освен леглото, на което лежах, съвсем празна.

— Хей! — извиках аз. — Има ли някой тук?

След около половин минута навън се чу тътрене на крака. Вратата се отвори и се появи някаква глава. Беше малка глава с груб вълнен каскет на върха. Отдолу висеше разкривена връзка, а на лицето й се тъмнееше небръсната брада. Главата не беше обърната точно към мен, а някъде най-общо в тази посока.

— Здрасти, петле — каза тя доста дружелюбно. — Свести ли се, а? Чакай малко, сега ще ти донеса нещо съгревающо — и изчезна отново.

Инструкцията да чакам беше абсолютно излишна, но не чаках дълго. След няколко минути той се върна, като носеше едно канче с телена дръжка, в което имаше чай.

— Къде си? — попита мъжът.

— Точно срещу теб, на леглото.

Тръгна с протегната напред лява ръка, докато напипа крака на леглото, заобиколи го и ми подаде канчето.

— Заповядай, приятелче. Има малко странен вкус, щото старият Чарли му е ливнал малко ром, но мисля, че няма да имаш нищо против.

Поех канчето, като го крепях с доста усилия между завързаните си ръце. Чаят беше силен и сладък, а за рома не се бяха скъпили. Вкусът може и да беше странен, но ми подействува като самия еликсир на живота.

— Благодаря. Ти си истински вълшебник. Казвам се Бил.

Той май се казваше Алф.

— Защо е всичко това, Алф? Какво става тук?

Той седна на края на леглото и ми протегна пакет цигари и кибрит. Взех една, запалих първо неговата, после моята и му върнах пакета.

— Нещата стоят така, приятелче. Вчера сутринта в Университета стана малко сбиване — може би си бил там?

Казах му, че съм го видял.

— А, та след тая шега Коукър — това е тоя, дето приказваше — нещо се ядоса. „О’кей“ — каза той някак гадно. „Те сами си го изпросиха. Аз излязох пред тях честно и открито. Сега ще си получат заслуженото.“ Преди това се бяхме срещнали с няколко мъже и едно бабе, които също виждаха, и те се наговориха с него. Бива си го тоя Коукър!

— Искаш да кажеш, че той е организирал цялата работа? Че не е имало никакъв пожар или нещо подобно?

— Пожар! Ще пукна от смях! Само трябваше да опънат няколко жици, да запалят хартия и клечки във фоайето и да раздрънкат проклетия звънец. Предположихме, че тези, които могат да виждат, ще дойдат първи, защото все още луната не беше залязла. И точно така стана. Коукър и един друг ги обработваха, когато се спънеха, и ни ги подаваха да ги качваме на камиона. Просто като фасул.

— Хм — казах аз мрачно. — Този Коукър, изглежда, не е глупав. И колко балами се уловихме в капанчето му?

— Около две дузини — въпреки че пет-шест се оказаха слепи. Като натоварихме камиона, колкото побираше, изчезнахме и оставихме останалите да се оправят сами.

Каквото и да беше мнението на Коукър за нас, беше ясно, че Алф не изпитва никаква неприязън. Той като че гледаше на цялата работа като на спорт. Лично мен прекалено много ме болеше, за да го възприемам като спорт, но мислено свалях шапка на Алф. Бях сигурен, че на негово място нямаше да намеря сили да гледам на каквото и да било като на спорт. Допих си чая и взех още една от цигарите му.

— Каква е програмата оттук нататък? — попитах го.

Назад Дальше