— Коукър смята да ни раздели на групи и да прикрепи по един от вас към всяка група. Вие ще се грижите за завличането и един вид ще бъдете нещо като очите на останалите. Изобщо работата ви ще е да ни помогнете да оцелеем, докато някой дойде и сложи край на тоя мор.
— Разбирам — казах аз.
Алф наостри уши. Не беше вчерашен. Беше доловил в тона ми нещо, за което аз самият не предполагах.
— Мислиш, че няма да е скоро ли? — попита той.
— Не знам. Какво казва Коукър?
По всичко изглеждаше, че Коукър не се беше занимавал с подробностите. Алф обаче имаше собствено мнение по въпроса.
— Ако ме питаш мене, смятам, че никой няма да дойде. Ако е имало такъв, той да е дошъл досега. Разбирам да бяхме в някое затънтено провинциално градче, но Лондон! Близко е до акъла, че първо тук трябваше да дойдат. Не, според мен още никой не е дошъл, а това означава, че никога няма да дойде, а това значи, че няма кой да дойде. Господ да ме убие, ако някога съм предполагал, че може да се случи такова нещо.
Нищо не отговорих. Алф не беше от тия, които можеш да будалкаш с повърхностни утешения.
— Май и ти така виждаш нещата? — каза след малко той.
— Положението не е много розово — признах аз, — но все още има надежда. Може би хора от друга страна…
Той поклати глава.
— Трябваше да са дошли досега и по улиците да обикалят коли с високоговорители, за да ни казват какво да правим. Не, братко. Просто няма кой и откъде да дойде. Ето, това е положението.
Известно време мълчахме. След малко той каза:
— Ех, не беше лош животецът — докато го имаше.
После ми разказа как беше живял. Захващал се с най-различни работи и винаги успявал да се занимава с по нещо незаконно и интересно. На края Алф заключи:
— А бе, така или иначе, не живеех зле. А ти какво бачкаше?
Казах му. Професията ми не му направи никакво впечатление.
— Хм, трифиди! Проклети и гадни същества, ако питаш мен. Неестествени, както се казва.
С това разговорът приключи.
Алф си излезе и ме остави да размишлявам с помощта на един пакет от неговите цигари. Премислих положението, но не мога да кажа, че ми хареса. Чудех се как ли го възприемат останалите. Особено ме интересуваше мнението на Джозела.
Станах от леглото и се приближих до прозореца. Шансовете ми не бяха много големи. Вътрешна шахта с дълбочината на четирите етажа под мен, със стени, облицовани с бели плочки, и капак от армирано стъкло на дъното. Оттук не можех да постигна кой знае какво. Алф беше заключил вратата след себе си, но все пак я пробвах. Така, за чиста съвест. Самата стая не ми подсказваше нищо. Приличаше на стая в долнопробен хотел, с тази разлика, че всичко освен леглото беше изхвърлено навън.
Отново седнах и се замислих. Може би бих могъл даже и с вързани ръце да се справя с Алф — в случай че нямаше нож. Но най-вероятно имаше и това нямаше да е много приятно. Сляп човек, въоръжен с нож, ще се мъчи да те обезвреди. Освен това възникваше проблемът как да разбера покрай колко други трябваше да мина, преди да успея да се измъкна от сградата. И най-вече не исках да навредя на Алф. Струваше ми се по-разумно да изчакам, докато се яви удобен случай — а такъв все някога трябваше да се яви — на един виждащ сред слепци.
След един час Алф отново дойде и донесе чиния с храна, лъжица и ножове.
— Малко е грубичко — извини се той, — но забраниха всякакви вилици и ножове.
Докато се хранех, попитах го за останалите. Не можа да ми каже кой знае колко, а не знаеше и имена, но успях да разбера, че сред заловените е имало и жени. После за няколко часа останах сам и ги прекарах, опитвайки се да се отърва от главоболието си със сън.
Когато Алф отново се появи, за да ми донесе още храна и задължителното канче чай, придружаваше го и човекът, когото той беше нарекъл Коукър. Сега ми се стори много по-изморен от първия път, когато го бях видял. Под мишница носеше купчина книжа. Огледа ме изпитателно.
— Ясна ли ви е идеята?
— Това, което Алф ми каза — отговорих.
— Добре тогава — той хвърли книжата на леглото, изтегли най-горната диплянка и я разтвори. Беше карта на Голям Лондон. Посочи ми един район, дебело очертан със син молив, включващ част от „Хемпстед“ и „Суис Котидж“.
— Това е вашият участък. Групата ви ще работи в този район и в ничий друг. Не може всички да са на едно място. Задачата ви е да откриете храната в този район и да се погрижите хората ви да я получат — нея и всичко друго, от което имат нужда. Ясно ли е?
— В противен случай? — казах аз, като го гледах.
— В противен случай те ще изгладнеят. А като изгладнеят, това няма да е никак добре за вас. Някои от момчетата си ги бива, а и никой от нас не го прави за развлечение. Така че внимавайте. Утре сутринта ще ви превозим до участъка с камиони. След това вие трябва да се грижите за съществованието им, докато някой дойде да оправи нещата.
— А ако никой не дойде?
— Трябва да дойде — отговори мрачно той. — Както и да е. Това са вашите задължения и още веднъж ви напомням, придържайте се само в собствения си район.
Спрях го, когато вече се канеше да излезе от стаята.
— Има ли тук едно момиче — мис Плейтън?
— Не знам никакви имена.
— Руса, висока около шест фута и шест-седем инча, със сивосини очи.
— Има едно момиче горе-долу толкова високо и русо. Само че не съм й гледал очите. Имам по-важна работа в момента — каза той и излезе.
Разгледах картата. Не бях много възторжен от определения ми район. Част от него действително беше едно доста здравословно предградие, но при така стеклите се обстоятелства място, включващо докове и складове, щеше да ни свърши много повече работа. Съмнявах се, че там изобщо имаше някои по-големи складове, но: „Всички не могат да вземат наградата“ — без колебание би казал Алф, а освен това нямах никакви намерения да се задържам там повече от необходимото.
Когато Алф отново се появи, попитах го дали ще занесе на Джозела една бележка. Той поклати глава.
— Съжалявам, братко, забранено е.
Обещах му, че ще бъде съвсем безобидна, но той остана непреклонен. Не можех да го обвинявам. Нямаше никакви причини да ми вярва, а и не можеше да прочете бележката, за да разбере дали е толкова безобидна, колкото твърдях. Както и да е, и без това нямах нито лист, нито молив, така че се отказах от тази идея. След известно настояване обаче той се съгласи да я уведоми, че съм тук, и да разбере района, в който я изпращаха. Не му се искаше да прави чак толкова много, но трябваше да признае, че ако действително по някакъв начин положението се оправеше, за мен щеше да е много по-лесно да я открия отново, ако знам откъде да започна търсенето.
След това за известно време компания ми правеха единствено собствените ми мисли.
Бедата беше в това, че не бях напълно убеден в правотата на нито един вариант. Човек притежава тази дяволска способност да вижда нещата и от двете им страни. Знаех, че разумът и далновидността подкрепяха Майкъл Бийдли и групата му. Ако те бяха тръгнали, несъмнено и ние с Джозела щяхме да отидем с тях и да работим с тях — и все пак, убеден съм, че нямаше да се чувствувам добре. Никога нямаше да съм съвсем сигурен, че нищо не е могло да се направи за потъващия кораб, никога нямаше да се отърва от съмнението, че не съм обявил за разумни собствените си предпочитания. Ако действително нямаше никаква възможност за организирано спасяване, тогава техният вариант да се спаси поне това, което е възможно, беше по-разумен. Но за съжаление разумът далеч не е единственото нещо, от което е изтъкан човекът. Противопоставих се точно на този начин на мислене, за който старият професор беше казал, че е толкова трудно да се промени. И той беше неоспоримо прав, когато казваше колко трудно се възприемат нови принципи. Ако например станеше чудо и неочаквано се появеше някакъв начин за спасение, много добре знаех каква гадина щях да се чувствувам за това, че съм се измъкнал, независимо от подбудите, и как щях да презирам и себе си, и другите за това, че не бяхме останали тук в Лондон да помагаме дотогава, докато е възможно.
Но, от друга страна, ако не дойдеше помощ, как щях да се чувствувам за това, че съм си изгубил времето и прахосал напразно усилията, докато по-решителни хора са се заели със спасяването на това, което е било възможно.
Знаех, че трябва да реша веднъж завинаги коя е правилната кауза и да й остана верен. Но не можех. Люшках се. И няколко часа по-късно, когато вече заспивах, аз все още се люшках.
Нямаше начин да разбера какво беше решила Джозела. Нямах никакво лично съобщение от нея. Но Алф беше подал главата си веднъж тази вечер. Съобщението му беше кратко:
— Уестминстър — каза той. — Господи! Не виждам каква кльопачка ще намерят в Парламента.
Рано на другата сутрин Алф влезе и ме събуди. Придружаваше го едър мъжага с неспокойни очи, който попипваше касапския си нож с ненужна показност. Алф се приближи и хвърли един пакет дрехи на леглото. Другарят му затвори вратата и се облегна на нея, като ме наблюдаваше с опитно око и си играеше с ножа.
— Дай си лапите, братко — каза Алф.
Протегнах ръцете си към него. Той напипа жиците върху китките ми и ги преряза с клещи.
— А сега облечи тази премяна — каза и отстъпи назад.
Докато се обличах, специалистът с ножа наблюдаваше всяко мое движение като ястреб. Когато бях готов, Алф извади чифт белезници.
— Трябва да сложиш и тези — каза той.
Поколебах се. Човекът до вратата престана да се обляга върху нея и насочи ножа си към мен. Очевидно за него това беше най-интересният момент. Реших, че може би не е сега времето за каквито и да било опити, и протегнах ръцете си. Алф напипа китките ми и щракна белезниците. После отиде и ми донесе закуската.
След около два часа другият отново се появи. Ножът му беше на видно място.
— Айде — каза той.
Това беше единствената дума, която изобщо го чух да произнася.
Изпитвайки неприятното усещане от постоянното присъствие на ножа зад гърба си, слязох по стълбите и пресякох преддверието. На улицата ни чакаха два натоварени камиона. Коукър с още двама стоеше до задния капак на единия. Направи ми знак да се приближа. Без да промълви нито дума, прекара една верига през ръцете ми. На двата края на веригата имаше по един каиш. Единият вече беше омотан около лявата китка на як сляп мъж, който стоеше до него, другия той омота около дясната китка на друг с не по-малко бандитска физиономия, така че аз бях между тях. Нямаха намерение да се подлагат на какъвто и да било риск.
— На ваше място не бих опитвал никакви глупости — посъветва ме Коукър. — Вие се дръжте добре с тях и те ще се държат добре с вас.
Тримата непохватно се покатерихме отзад в камиона и двете коли потеглиха.
Спряхме някъде около „Суис Котидж“ и се изсипахме на улицата. Виждаха се около двадесетина души, които очевидно безцелно блуждаеха около канавките. При шума от моторите всички до един се обърнаха към нас. С недоверчиво изражение на лицата, като че бяха части от един-единствен механизъм, започнаха с надежда да се приближават, като от време на време викаха. Шофьорите ни извикаха да се отместим. Върнаха назад, обърнаха колите и изтрополиха натам, откъдето бяхме дошли. Приближаващите се спряха. Един-двама изкрещяха след камионите, повечето отчаяно и безмълвно се върнаха към предишното си блуждаене. На около петдесетина метра имаше една жена, тя изпадна в истерия и заблъска главата си в стената. Доповръща ми се.
Обърнах се към групата си:
— Е, казвайте какво искате най-напред?
— Квартира — отговори един от тях. — Трябва да имаме някакво място, където ще нощуваме.
Реших, че поне това трябва да им намеря. Не можех просто да се измъкна и да ги зарежа така захвърлени на улицата. Като сме стигнали дотук, поне да им намеря някакъв център, нещо като главна квартира, за да могат да стъпят на краката си. Трябваше ни място, където нещата можеха да се докарват и складират, хората да се хранят и да живеят заедно. Преброих ги. Бяха петдесет и двама, четиринайсет от които жени. Най-доброто разрешение щеше да бъде някой хотел. Него поне нямаше да снабдяваме с легла и завивки.
Мястото, което избрахме, беше един поразкрасен пансион, състоящ се от четири свързани помежду си викториански къщи, който ни осигуряваше значително повече неща от един обикновен подслон. Когато влязохме, там вече имаше около половин дузина хора. Един господ знае какво беше станало с останалите обитатели. Тези уплашено се бяха сгушили в един от салоните — старец, възрастна жена, която, както се оказа после, беше управителката, мъж на средна възраст и три момичета. Управителката успя психически да се стегне дотолкова, че ни отправи няколко доста силно звучащи заплахи, но ледът и на най-свирепия й хотелиерски маниер беше доста тънък. Старецът се опита да я подкрепи, като се поразвика малко. Останалите не направиха нищо. Само нервно държаха лицата си обърнати към нас.
Обясних, че се заселваме в хотела. Ако не им харесва, могат да си отидат, ако, от друга страна, предпочитат да останат и делят наравно с нас всичко, което имаме, имат пълна свобода на действие. Не бяха много доволни. По реакцията им се досетих, че някъде в сградата имат таен склад с провизии, които не изгаряха от желание да делят с нас. Когато обаче до съзнанието им достигна, че имаме намерение да натрупаме по-големи запаси, отношението им видимо се промени и те се приготвиха да извлекат максимална полза от създалото се положение.
Реших, че трябва да остана още един-два дена, докато групата се установи. Подозирах, че Джозела изпитва същите чувства към нейните хора. Умен човек е този Коукър — номерът се нарича „подръж бебето“. Но след това ще се измъкна и ще отида при нея.
През следващите няколко дни системно обработвахме големите магазини в близката околност. Почти всичките бяха еднотипни и при това не много големи. Почти навсякъде преди нас бяха минали други. Витрините бяха в ужасно състояние. Прозорците бяха счупени, навсякъде бяха нахвърляни полуотворени консервени кутии и разсипани пакети, които бяха разочаровали търсещите и сега лежаха във вид на лепкава воняща маса сред отломките от счупените стъкла. По принцип загубите бяха малки, вредите повърхностни и ние винаги успявахме да открием по-големите каси вътре или зад магазините недокоснати.
Далеч не беше лесно за слепи хора да носят и маневрират с тежките каси из магазина, да ги изнасят и товарят на ръчните колички. След това трябваше да ги закарат до квартирата и да ги складират. Но с практиката хората постепенно взеха да придобиват известна сръчност.
Това, което най ги затрудняваше, беше необходимостта от моето присъствие. Много малко или нищо не можеше да се върши, ако не бях там да ги ръководя. Беше невъзможно да се действува с повече от една работна група едновременно, въпреки че бихме могли да сформираме дузина. Нито пък нещо можеше да се върши в хотела, докато бях навън със снабдителната група. Освен това времето, което трябваше да прекарвам в разузнаване и проучване на района, беше абсолютно загубено за всички останали. Двама виждащи можеха да свършат двойна работа, че и повече.
Щом започнехме веднъж, целия ден бях прекалено зает, за да мисля за нещо друго освен за конкретната работа, а нощем — прекалено уморен, за да правя нещо друго, освен да заспивам в мига, в който легнех. От време на време си казвах: „До утре вечер ще съм ги подсигурил достатъчно, е, достатъчно поне, за да изкарат още някое време. После ще изчезна оттук и ще намеря Джозела.“
Това звучеше чудесно, но всеки ден си казвах, че утре ще мога да го направя, и всеки ден ставаше все по-трудно. Част от тях бяха започнали да научават някои неща и все пак практически нищо — от тършуването из магазините до отварянето на консервите — не можеше да става без мен. Както вървяха нещата, по всичко изглеждаше, че вместо да намалява, нуждата от мен щеше непрекъснато да нараства.
И вината не беше тяхна. Точно това най-много усложняваше нещата. Някои толкова много се стараеха. И като ги гледах, ставаше ми все по-невъзможно просто така да си затворя очите и да си замина. Десетки пъти на ден проклетисвах този Коукър, че ме забърка в тая работа, но това съвсем не ми помагаше да разреша проблема: и така, продължавах да се чудя как ще свърши всичко…