Улових се, че отново мисля за Майкъл Бийдли и групата му. Преди знаех, че те разсъждават логично, сега започнах да мисля, че тяхната хуманност е по-истинска. Те бяха разбрали, че е безнадеждно да се опитват да спасяват другите, освен може би отделни единици. Да се подхранват напразните надежди на останалите беше малко повече от жестоко.
Освен това оставаше въпросът за нас. Ако изобщо в нещо имаше смисъл, то за какво бяхме оцелели? Във всеки случай не за да се похабим за една загубена кауза…
Реших на другия ден да тръгна да търся Джозела и заедно да решим какво да правим…
Бравата на вратата изщрака. После самата врата бавно се отвори.
— Кой е там? — попитах.
— О, вие сте тук — каза млад женски глас.
Тя влезе и затвори вратата след себе си.
— Какво искате?
Беше висока и стройна. Според мен още нямаше двайсет години. Косата й беше леко къдрава. С цвят на кестен. Мълчеше, но човек не можеше да не я забележи — формите й, цялата й структура го налагаше. По гласа и движението ми беше разбрала къде се намирам. Златистокафявите й очи гледаха малко над лявото ми рамо, иначе бих се заклел, че ме изучава.
Тя не отговори веднага. Тази несигурност никак не подхождаше на всичко останало у нея. Седях и чаках да заговори. Някаква буца заседна в гърлото ми. Виждате ли, тя беше млада и красива. За нея животът сега трябваше да започва. Може би прекрасен живот… А нима младостта и красотата не се свързват винаги с нещо мъничко тъжно…?
— Вие ще си отидете оттук? — каза тя. Наполовина въпросително, наполовина уверено, тихо и малко плахо.
— Никога не съм казвал подобно нещо — възпротивих се аз.
— Да — съгласи се тя, — но така говорят останалите — и те са прави, нали?
Нищо не отговорих. Тя продължи:
— Вие не можете да го направите. Не можете да ги оставите просто така. Те имат нужда от вас.
— От мен тук няма никаква полза. Всички надежди са напразни.
— Но представете си, окаже се, че не са напразни?
— Не е възможно. Вече не. Ако нещо можеше да се случи, досега трябваше да се е случило.
— Но ако все пак, въпреки всичко нещо… а вие просто сте си тръгнали?
— Не смятате ли, че съм мислил за това? От мен тук няма никаква полза, казвам ви. Моята помощ е като лекарствата, които инжектират на болния, за да продължат още малко живота му. Никаква лечебна стойност. Просто едно отлагане.
Няколко секунди момичето мълча. После промълви несигурно;
— Животът е много ценен… даже и така. — Самообладанието й почти я напусна.
Нищо не можех да й отговоря. Тя се посъвзе.
— Вие можете да ни помогнете да оживеем. Винаги съществува възможност — някоя мъничка възможност нещо да се случи. Даже сега.
Вече бях казал какво мисля по въпроса. Не го повторих.
— Толкова е трудно — промълви тя като че на себе си. — Само ако можех да ви видя… Но тогава, разбира се, ако можех… Млад ли сте? По гласа ви разбирам, че сте млад.
— Под трийсетте съм и съвсем обикновен на вид.
— Аз съм на осемнайсет. Това беше рожденият ми ден — денят, в който падна кометата.
На това не можеше да се каже нищо, което да не прозвучи жестоко. Продължавахме да мълчим. Забелязах, че здраво стиска ръцете си. После ги отпусна покрай тялото си. Кокалчетата й бяха съвсем побелели. Момичето като че понечи да заговори, но се отказа.
— Какво има? — попитах я. — Какво мога да направя аз, освен да продължа всичко това още малко.
Тя захапа устни. После поде:
— Те… те казаха, че може би сте самотен. Помислих си, че ако… — гласът й потрепера и кокалчетата й побеляха още повече… — може би, ако имахте някой… Искам да кажа, някой тук… вие… вие може би нямаше да искате да ни напускате. Може би бихте останали с нас.
— О, господи — тихо изстенах аз.
Погледнах я. Стоеше неестествено изправена. Устните й леко потрепваха. Тя щеше да има обожатели, готови на всичко за една нейна усмивка. Щеше да бъде щастлива и безразлична, а после — щастлива, че обича. За нея животът щеше да е очарователен, а любовта много сладка…
— Ще бъдете мил с мен, нали? Виждате ли, аз никога…
— Спрете! Спрете! — извиках. — Не трябва да ми казвате тези неща. Вървете си, моля ви.
Но тя не си тръгна. Остана загледана право в мен с очи, които не ме виждаха.
— Вървете си! — повторих аз.
Не можех да издържам на упрека й. Това не беше просто тя, това бяха хиляди и хиляди погубени млади живота.
Момичето се приближи.
— Но вие май плачете — каза то.
— Вървете си! За бога, вървете си!
Тя се поколеба, после се обърна и пипнешком намери пътя до вратата.
— Можете да им предадете, че оставам — казах след нея аз.
Първото нещо, което ми направи впечатление на следващата сутрин, беше миризмата. От време на време бях усещал този дъх и преди, но за щастие времето беше студено. А сега открих, че съм спал доста до късно в един вече топъл ден. Няма да описвам с подробности тази миризма; тези, които я познават, никога няма да я забравят за останалите — тя не се поддава на описание. Излъчваше се от всеки град и всяко село от седмици наред и се разнасяше с всеки полъх на вятъра. И когато тази сутрин се събудих, за да я усетя осезателно, това окончателно ме убеди, че краят е дошъл. Смъртта е просто един шокиращ свършек на жизнеността. Разложението обаче е окончателният, истинският край.
Останах известно време в леглото, потънал в размисъл. Единственото, което можех да направя сега, беше да натоваря групата си на камиони и на смени да ги закарам някъде в провинцията. А всички провизии, които бяхме събрали? Те също трябваше да се натоварят и да се превозят — а аз бях единственият способен да шофира… Това щеше да ни отнеме дни… ако имахме дни…
Освен това започвах да се чудя какво става из сградата. Хотелът беше странно тих. Заслушах се и успях да доловя нечии стонове, долитащи от съседната стая, и освен тях нищо друго. Скочих от леглото и бързо се заобличах, обхванат от силно безпокойство. Излязох от стаята и отново се заослушвах. Из къщата не се чуваха никакви стъпки. Внезапно изпитах отвратителното усещане, че историята се повтаря и аз отново съм в болницата.
— Хей! Има ли някой тук? — извиках силно.
Отговориха ми няколко гласа. Отворих близката врата. Вътре имаше един мъж. Изглеждаше много зле и бълнуваше. Нищо не можех да направя. Отново затворих вратата.
Стъпките ми силно отекваха по дървените стълби. На следващия етаж ме повика женски глас: „Бил, Бил.“
На леглото в една малка стаичка лежеше момичето, което ме беше посетило снощи. Когато влязох, обърна главата си към мен. Разбрах, че и тя също беше болна.
— Не се приближавайте. Вие ли сте, Бил?
— Да.
— Така си и мислех. Вие все още можете да ходите; те трябва да пълзят. Радвам се, Бил. Казах им, че няма да си отидете просто така, но те решиха, че сте си отишли. Сигурно вече всички са си отишли, всички, които можеха.
— Бях заспал — казах аз. — Какво се е случило?
— Все повече и повече хора се разболяват. Уплашиха се…
— Какво мога да направя за вас? — попитах безпомощно. — Мога ли нещо да ви донеса?
Лицето й се изкриви. Тя обви тялото си с ръце и се сгърчи. Когато спазмата премина, по челото й се стичаха капки пот.
— Моля ви, Бил. Аз не съм много смела. Ще ми дадете ли нещо, за да се свърши по-бързо?
— Да — казах. — Това мога да направя.
След десет минути се върнах от аптеката. Подадох й чашата с вода и пъхнах хапчето в другата й ръка. Тя го подържа малко. После каза:
— Толкова безсмислено — а би могло да бъде съвсем различно. Сбогом, Бил. И благодаря ви, че се опитахте…
Гледах я как лежи на леглото и си мислех, че има нещо, което прави всичко още по-безсмислено — чудех се колко ли щяха да кажат: „Вземи ме със себе си“, докато тя беше казала: „Остани с нас.“
А аз даже не научих името й.
Евакуация
Споменът за червенокосия младеж, който беше стрелял по нас, изигра основна роля в избора ми на път до Уестминстър.
От шестнайсетгодишна възраст интересът ми към оръжията беше силно намалял, но в условия, които ни връщаха към дивачеството, излизаше, че човек трябва да е готов да се държи малко или повече като дивак, или най-вероятно не след дълго да престане да се държи по какъвто и да било начин. На улица „Сейнт Джеймс“ имаше няколко магазина, където с най-голяма изтънченост можеха да ви продадат всякакви смъртоносни съоръжения — от пушка за стреляне по гарги до пушки за слонове.
Излязох от магазина със смесени усещания. От една страна, се чувствувах подсигурен, от друга — малко нещо бандит. Отново се бях снабдил с полезен ловджийски нож. В джоба ми се намираше пистолет с прецизната изработка на лабораторен уред. На седалката до мен лежаха дванайсеткалибрена заредена пушка и кутия с патрони. Бях предпочел ловната пушка пред карабината — трясъкът й е не по-малко убедителен и освен това обезглавява трифид с прецизност, която рядко може да се постигне с куршум. А сега вече трифиди можеха да се видят и в самия център на Лондон. Те все още като че избягваха улиците, когато можеха, но бях забелязал няколко да се клатушкат из „Хайд парк“ и други в „Грийн парк“. Най-вероятно това бяха обезвредени декоративни екземпляри — но от друга страна, може и да не бяха.
И така стигнах до Уестминстър.
Смъртта, краят на всичко, тук най-ясно биеше на очи. По улиците цареше обичайният безпорядък на захвърлени автомобили. Виждаха се много малко хора. Срещнах само трима, които се движеха. Двама почукваха с тояжките си из канавките на „Уайтхол“, третият беше на площада пред Парламента. Седеше недалеч от статуята на Линкълн и стискаше най-ценното си притежание — пушен свински бут, от който с усилие режеше разръфано парче с помощта на някакъв тъп нож.
И над всичко това се извисяваше Парламентът. Стрелките на часовника му бяха спрели на шест часа и три минути. Трудно беше да се повярва, че всичко това вече нищо не означаваше, че сега то беше само една претенциозна купчина от несигурни камъни, които можеха да се разпадат и в мир. Нека се сипят рушащите се купички върху терасата — вече няма да има възмутени членове, които да се оплакват, че рискуват безценния си живот. В тези зали, чието ехо на добри намерения и тъжна целесъобразност на времето беше отеквало по света, таваните също можеха да паднат, когато им дойдеше времето — нито ще има кой да ги спре, нито някой ще го интересува. И покрай всичко това Темза невъзмутимо продължаваше да си тече. И така щеше да си тече, докато дигите се срутят, водата се разлее и Уестминстър отново се превърне в предишния мочурлив остров.
Превъзходно изваяно върху чистото небе се издигаше Абатството, сребристосиво. Извисяваше се сред мимолетните израстъци наоколо, уединено в спокойствието на столетията. Основите му солидно бяха впити назад във вековете, предопределени може би още стотици години да съхраняват надгробните паметници на тези, чиито дела сега бяха напълно разрушени.
Не се бавих дълго там. Вярвах, че в годините занапред хора, обзети от романтична меланхолия, щяха да идват и да гледат старото Абатство. Но подобна романтика е сплав на трагедията и спомена, а за мен всичко това беше настояще.
Освен това ме обземаше и някакво ново чувство — страхът от самотата. Не бях оставал сам, откакто излязох от болницата и тръгнах по „Пикадили“, но тогава съществуваше зашеметяващата новост на всичко, което виждах. Сега за пръв път започвах да изпитвам ужаса, който истинската самота крие за по природа стадните видове. Чувствувах се разголен, изложен на всички страхове, които пъплеха…
Насилих се да подкарам колата по „Виктория стрийт“. Самият звук на двигателя ме плашеше с екота си. Инстинктът ми подсказваше да я оставя и тихо да се промъквам пеша, търсейки безопасност в хитростта, като звяр в джунглата. Наложи се да впрегна цялата сила на волята си, за да продължа да действувам според плана си. Защото знаех какво щях да направя, ако аз бях разпределен в този район — щях да търся провизии в най-големия му универсален магазин.
Разбира се, продоволственият отдел за армията и флота вече беше оголен, но сега там нямаше никой.
Излязох от един страничен изход. Някаква котка душеше нещо върху паважа, което приличаше на вързоп, но не беше. Плеснах с ръце. Тя изфуча и бавно се отдалечи.
Иззад ъгъла се показа човек. Върху лицето му беше изписано злорадо тържество и той упорито търкаляше голяма пита кашкавал по средата на улицата. Когато чу стъпките ми, спря питата, седна върху нея и свирепо заразмахва тоягата си. Върнах се обратно в колата, която бях оставил на главната улица.
Най-вероятно беше Джозела също да избере някой хотел за главна квартира. Спомних си, че имаше няколко около гара „Виктория“, и подкарах натам. Оказа се обаче, че хотелите бяха много повече, отколкото си мислех. След като бях пребродил двайсетина и повече, без да намеря никакви следи от организирано запасяване с провизии, започна да ме обзема отчаяние.
Затърсих някого, когото бих могъл да попитам. Съществуваше възможност някой все още жив да го дължи на нея. Откакто пристигнах в района, бях видял не повече от шест души, способни да се движат. Но тук като че ли нямаше никой. И все пак най-после се натъкнах на една старица, сгушена върху стълбите на някаква къща на „Бъкингъм Пелъс роуд“.
Тя драскаше с изпочупените си нокти върху една консервена кутия, като ту ругаеше, ту хлипаше. Отидох до едно съседно магазинче и върху най-горната лавица открих половин дузина забравени бобени консерви. Намерих и отварачка и се върнах при старицата. Тя все още безрезултатно дращеше по кутията си.
— Това по-добре го хвърлете. Кафе е — казах й. Пъхнах отварачката в ръцете й и й подадох една от консервите.
— Слушайте, знаете ли нещо за едно момиче, което трябва да се намира някъде наоколо? Момиче, което вижда? Би трябвало да се грижи за някаква група.
Нямах големи надежди, но нещо трябва да е помогнало на старицата да оцелее по-дълго от останалите. Когато кимна, стори ми се прекалено хубаво, за да е истина.
— Да — каза тя и започна да отваря кутията.
— Наистина ли? Къде е тя?
Някак си и през ум не ми минаваше, че това може да не е Джозела. Бабата обаче поклати глава.
— Не знам. Бях с нейната група известно време, но ги загубих. Стара жена като мен не може да се движи с младите, така че ги загубих. Те не се спират заради някаква си бедна старица и аз вече не можах да ги намеря.
Тя продължи съсредоточено да отваря консервата.
— Къде живее? — попитах аз.
— Всички бяхме в някакъв хотел. Не знам къде е, иначе щях да го намеря.
— Не знаете ли името на хотела?
— Не. Няма никакъв смисъл да знаеш имена, когато нито ти, нито някой друг вижда, за да може да ги прочете.
— Но все пак трябва да си спомняте нещо за него.
— Не, нищо не помня.
Тя вдигна кутията и предпазливо подуши съдържанието.
— Слушайте — казах студено аз, — искате да задържите тези консерви, нали?
Бабата направи движение с ръка, за да ги събере всичките около себе си.
— Тогава най-добре ще е да ми кажете всичко, каквото можете, за този хотел — продължих аз. — Например трябва да знаете дали е голям или малък.
Тя се замисли с една ръка все още обгърнала консервите.
— Долу звучеше някак кухо — като да беше голямо. Май беше и шик — в смисъл, имаше от тия, безшумните килими, хубави легла и хубави чаршафи.
— И нищо друго?
— Не, доколкото си… А, да, спомних си още нещо. Отвън имаше две малки стъпала и една от тия врати, дето все се въртят.
— Ето, това е по-добре. Съвсем сигурна ли сте? Ако не мога да го намеря, вас винаги мога да намеря. Знаете това, нали?
— Самата божа истина, мистър. Две малки стъпала и врата, дето все се върти.
После зарови в една раздърпана чанта до нея, измъкна някаква мръсна лъжица и започна да яде от боба с такава наслада, като че той беше едно от райските блаженства.
Оказа се, че има още повече хотели, отколкото си мислех, и удивително голям брой от тях имаха въртящи се врати. Но продължавах търсенето. И когато действително го намерих, нямаше никакво съмнение, че това е мястото. Следите и миризмата ми бяха прекалено познати.