Първият намек за това, въпреки че тогава не можах да се досетя, се появи на четвъртата, а може да беше и петата сутрин, тъкмо когато се канехме да тръгнем. Една жена извика от стълбите, че горе имало двама болни, и според нея били доста зле.
Това обаче не се хареса на моите кучета, които ме пазеха.
— Слушайте — казах им аз, — до гуша ми дойде тази каторжническа история с веригата. Без нея ще се справяме далеч по-добре, отколкото сега.
— Ха, та да се измъкнеш и да отидеш при старата си тайфа — обади се някой.
— Няма да ви измамя. Ако исках, досега можех да смажа тия двама любители, които си играят на горили, по всяко време на деня или нощта. И не съм го направил, защото нямам нищо против тях, освен че са двама умопомрачени душевадци…
— Ъ-ъ-ъ — запротестира едното куче.
— Но — продължих аз — ако не ме пуснат да проверя какво става с онези хора, могат да очакват, че ще ги смажа във всеки момент от тази минута насетне.
Двамата решиха, че доводът ми е сериозен, но когато влязохме в стаята, внимаваха да не се отдалечават повече от възможностите, които им даваше веригата. Болните се оказаха двама мъже — един млад и един на средна възраст. Имаха висока температура и се оплакваха от нетърпими болки в червата. Тогава все още не разбирах много от тези неща, но не беше нужно да имам чак толкова познания, за да усетя, че положението е тревожно. Не можах да измисля нищо друго освен да наредя да ги пренесат в една от празните къщи наблизо и да кажа на една от жените да се грижи за тях, доколкото може.
Това беше началото на ден, изпълнен с несполуки. Следващата, но от съвсем различно естество, ни се случи около обяд.
Бяхме преровили почти всички магазини за хранителни стоки в близост до хотела и затова реших да поразширя малко полето на действие. Доколкото си спомнях разположението на квартала, струваше ми се, че около половин миля по на север трябваше да се намира друга търговска улица и затова поведох групата си нататък. Магазина че го намерихме, намерихме го, но заварихме и нещо друго.
Тъкмо завихме зад ъгъла, и ги видях. Спрях се. Пред някакъв магазин за хранителни стоки група мъже извличаха каси и ги товареха на един камион. Като изключим разликата във возилото, имах чувството, че наблюдавам как работят моите хора. Спрях групата си, която се състоеше от около двадесетина души, и се замислих какво да предприема. Склонен бях да се оттеглим, за да избегнем евентуалните неприятности и да си намерим друго, свободно място. Нямаше смисъл да се стига до сблъсък, когато в магазините имаше достатъчно продукти за тези, които бяха достатъчно добре организирани, за да ги вземат. Но не ми беше писано аз да решавам нещата. Още докато се колебаех, един червенокос младеж излезе със сигурна стъпка от магазина. Нямаше никакво съмнение, че можеше да вижда, а секунда след това — че ни беше забелязал.
Той не се двоуми като мен. Бързо бръкна в джоба си и в следващия миг един куршум изплющя и се сплеска в стената до мен.
За момент положението стана драматично. Неговите и моите хора заобръщаха невиждащите си очи един към друг, правейки усилие да разберат какво става. После той стреля отново. Предполагам, че се е целил в мен, но куршумът удари мъжа от лявата ми страна. Той изгрухтя някак учудено и се сгъна с въздишка. Шмугнах се зад ъгъла, влачейки другото куче след себе си.
— Бързо — извиках му аз. — Дай ми ключа от белезниците. Нищо не мога да направя с тях.
Той обаче не направи нищо подобно, а само се захили разбиращо. Беше човек на едната идея.
— Ха — каза ми, — я не ме будалкай.
— О, върви по дяволите, клоун проклет… — извиках, като дърпах веригата, за да примъкна тялото на куче номер едно по-наблизо, така че да се прикрием по-добре.
Идиотът започна да спори. Един господ знае в какви черни помисли ме подозираше тъпият му мозък. Сега вече веригата беше дотолкова отпусната, че можех да си вдигам ръцете. Направих го и стоварих и двата си юмрука върху главата му, така че тя се тресна в стената зад него. Това сложи край на възраженията му. Намерих ключа в страничния му джоб.
— Слушайте — казах на останалите. — Всички се обръщате кръгом и тръгвате все направо. И не се разделяйте, защото с вас ще бъде свършено. Хайде вървете.
Отключих едната гривна, отървах се от веригата и се прехвърлих през оградата в някаква градина. Приклекнах и се отървах и от другата гривна. После се преместих до най-отдалечения край на оградата и внимателно надникнах. Младежът с пистолета не се беше втурнал след нас, както донякъде бях очаквал. Той все още беше при групата си и й даваше някакви нареждания. И сега, като се замисля, действително, за какво да бърза? При положение, че не бяхме стреляли по него, лесно би могъл да се досети, че не сме въоръжени и че не можем да избягаме много бързо.
Когато си даде нарежданията, той решително тръгна по улицата до мястото, откъдето можеше да вижда моята оттегляща се група, и после тръгна след нея. На ъгъла се спря и огледа двете прострени кучета. Вероятно веригата го наведе на мисълта, че единият от тях е бил очите на нашата група, защото прибра пистолета в джоба си и тръгна след останалите с ленива походка.
Не бях очаквал това и ми беше нужна цяла минута, за да прозра идеята му. Сетих се, че най-изгодната тактика за него е да ги проследи до квартирата ни и да види какви неща ще може да отмъкне оттам. Трябваше да призная, че или по-бързо съобразяваше от мен, или предварително беше мислил повече за евентуалните възможности, които биха се открили. Добре, че бях казал на групата си да се движи все направо. Най-вероятно след време това щеше да им омръзне, но според мен никой не би могъл да намери пътя към хотела и така да го заведе там. А докато се държат заедно, все ще мога по-късно без много усилия да ги събера. Това, което ме вълнуваше в момента, беше какво да правя с човек, който носи пистолет и няма нищо против да го използва.
В някои части на света можеш да влезеш в първата попаднала ти къща и да си вземеш необходимото ти огнестрелно оръжие. „Хемпстед“ не беше такова място, за съжаление това беше един много порядъчен квартал. Може би някъде би могло да се намери някоя спортна пушка, но трябваше да я търся. Единственото, което успях да измисля, беше да не го изпускам от очи и да чакам съдбата да ми предостави удобна възможност да се справя с него. Откърших един клон от някакво дърво, прехвърлих се обратно през оградата и започнах да почуквам по тротоара с надеждата, че не се отличавам от стотиците слепци, които можеха да се видят как блуждаят по улиците по същия начин.
Известно време улицата вървеше все направо. Червенокосият младеж беше на около петдесетина ярда пред мен, а моята група на още петдесет пред него. Движехме се така вече повече от половин миля. С облекчение видях, че никой от групата не прояви желание да завие в пресечката, която водеше към базата ни. Тъкмо започвах да си мисля колко време ще им трябва, за да разберат, че са вървели достатъчно, когато най-неочаквано нещата взеха друг обрат. Един мъж, който през цялото време се тътреше зад останалите, най-после спря. Изпусна пръчката си и се сви на две с ръце върху корема. После се строполи на земята и се затъркаля от болка. Останалите не се спряха. Сигурно бяха чули стенанията му, но най-вероятно изобщо да не подозираха, че е един от тях.
Младежът го погледна и се поколеба. Промени курса си и се насочи към сгърчената фигура. Спря се на няколко фута от него и го загледа. Може би около двайсет секунди стоя и го наблюдава внимателно. После бавно, но много решително извади пистолета от джоба си и го простреля в главата.
При звука от изстрела групата спря. Аз също спрях. Младежът не направи никакъв опит да ги настигне, не само това, той като че загуби всякакъв интерес към тях. Обърна се и тръгна да се връща, като вървеше по средата на улицата. Не забравих ролята си и продължих напред, почуквайки с тояжката. Когато мина покрай мен, той не ми обърна никакво внимание. Аз обаче успях да видя лицето му: беше разтревожено и мрачно, а зъбите му бяха здраво стиснати. Продължих да се движа по същия начин, докато порядъчно се отдалечих от него, а после бързо настигнах групата. Стреснати от изстрела, те спореха дали да продължават нататък, или не.
Прекъснах ги, като им казах, че сега вече, като не съм свързан с двете си горили с отрицателен коефициент на интелигентност, ще действуваме по съвсем друг начин. Ще отида да намеря някой камион и след около десетина минути ще се върна да ги натоваря и да ги закарам в квартирата.
Наличието на друга организирана група беше повод за нови тревоги, но хотелът се оказа непокътнат. Единствената новина беше, че още двама мъже и една жена бяха получили силни болки в корема и преместени в другата къща.
Направихме всичко, което беше по силите ни, за да бъде защитен хотелът срещу мародери, докато ме нямаше. После сформирах нова група и потеглихме с камиона, този път в друга посока.
Спомних си, че на времето, когато идвах в „Хемпстед“, това често ставаше от края на една автобусна спирка, където имаше скупчени много малки магазинчета и будки. С помощта на картата отново намерих мястото, и то не много трудно. Не само го открих, но то се оказа невероятно запазено. Като изключим два-три счупени прозореца, всичко имаше абсолютно неделен вид.
И все пак имаше разлики. Първо, никога такава тишина не беше обгръщала квартала, независимо дали беше делничен ден или неделя. Освен това и няколко тела лежаха на улицата. Но вече бях свикнал дотолкова с тази гледка, че не им обърнах внимание. Между другото, позачудих се защо са толкова малко и стигнах до извода, че повечето хора търсеха някакво прикритие или от страх, или по-късно, когато започнеха да губят сили. В същност това беше и една от причините, поради която не изпитвах никакво желание да влизам в къщите.
Спрях камиона пред един магазин за хранителни стоки и се ослушвах няколко секунди. Тишината ни обгърна като с одеяло. Не почукваха тояжки, никой не блуждаеше наоколо. Нищо не помръдваше.
— О’кей — казах аз. — Слизайте, момчета.
Заключената врата на магазина лесно се поддаде. Вътре цареше идеален, недокосван от никого порядък. Имаше качета с масло и сирене, пушени бутове, кашони със захар и всичко останало. Хората ми се захванаха за работа. Те вече си бяха изработили собствена система и не се чувствуваха така безпомощни. Вече можех да ги оставя да продължават работата сами, докато аз проверих задния склад, а после и мазето.
И точно когато бях долу и изучавах съдържанието на касите, складирани в избата, чух викове, които идваха някъде отвън. Последва тропот от тътрене на обувки някъде по пода над мен. Един полетя в отвора и падна на главата си. Повече не мръдна и не издаде нито звук. Реших, че горе е започнала битка с някоя враждебна банда. Прекрачих падналия човек и внимателно се закатерих по стълбата, като държах едната си ръка над главата, за да се предпазвам.
Първото, което видях, бяха много тътрещи се обувки неприятно близо, идващи към отвора. Бързо изскочих и успях да се измъкна, преди да попаднат върху мен. Излязох тъкмо навреме, за да видя как предната витрина не издържа и се счупи. Трима души отвън влетяха вътре сред счупените стъкла. Дълъг зелен камшик изсвистя след тях и удари единия, както беше легнал. Другите двама се измъкнаха из отломките и препъвайки се влязоха навътре в магазина. Те се притиснаха към останалите и още двама паднаха в отвора.
Трябваше само да зърна едно крайче от този камшик, за да разбера какво се беше случило. Улисан в работа през последните няколко дни, съвсем бях забравил трифидите. Покачен върху една кутия, можех да виждам над главите на хората си. В полето на зрението ми имаше три трифида. Четирима мъже лежаха неподвижно на земята. Чак сега разбрах защо тези магазини бяха останали недокоснати и защо из квартала не се виждаше жива душа. Вече се проклинах, че не бях огледал по-внимателно телата, които лежаха на улицата. Само един белег от ужилване ако бях забелязал, предупреждението щеше да бъде достатъчно.
— Спрете! — извиках. — Останете по местата си.
Скочих от кутията, избутах настрана мъжете, които бяха стъпили върху обърнатия капак, и го затворих.
— Тук зад вас има врата. Влизайте внимателно.
Първите двама влязоха внимателно. После един трифид изплющя с жилото си, което беше промушил през счупената витрина. Един от мъжете изкрещя и падна. Другите изпаднаха в паника и ме повлякоха напред. На вратата се задръстихме. Зад нас жилата изплющяха още два пъти, преди да успеем да се приберем.
В задната стаичка се огледах задъхано. Бяхме седем човека.
— Стойте — казах отново. — Тук сме добре.
Върнах се до вратата. Задната част на магазина беше извън обсега на трифидите — докато стояха навън. Успях необезпокояван да стигна до капака и да го повдигна. Двамата, които бяха паднали след моето измъкване, се показаха. Единият крепеше счупената си ръка, другият беше само ожулен и псуваше.
Задната стаичка водеше към малко дворче, на противоположния край на което в осемфутовата тухлена ограда имаше врата. Аз обаче бях станал предпазлив. Вместо да се отправя директно към вратата, качих се на покрива на една барачка и се огледах. Виждаше се, че от вратата се излиза на тясна алея, която преминава покрай целия блок. Алеята беше празна. Но отвъд отсрещната ограда, която като че ли ограничаваше градините на няколко частни къщи, успях да забележа върховете на два трифида, които стояха неподвижно в храстите. Нищо чудно да бяха и повече. Оградата от тази страна беше по-ниска, а височината им им даваше възможност да нанасят удари с жилата си и през стената. Обясних положението на останалите.
— Гадни, неестествени същества — каза един. — Винаги съм ги ненавиждал, проклетниците.
Продължих да наблюдавам по-нататък. Сградата през една от тази, в която бяхме, се оказа служба за даване на автомобили под наем. Три коли стояха на двора. Не беше лесна работа да прехвърля групата през двете междинни огради, особено този със счупената ръка, но в края на краищата успяхме. Успях някак си и да ги натикам всичките в един голям дамлер16. Когато всички бяха настанени, отворих вратите към улицата и изтичах обратно в колата.
Трифидите веднага се заинтересуваха. Тяхната невероятна чувствителност към звука им беше подсказала, че става нещо. Още докато изкарвах колата на улицата, два от тях вече се прокрадваха към входа. Жилата им изплющяха към нас и плеснаха върху затворените прозорци, без да ни навредят. Направих рязък завой, бутнах единия и го премазах. После излязохме на улицата и се отправихме към някоя по-здравословна зона.
Вечерта, която последва, беше за мен най-ужасната от началото на бедствието. Освободен от двете горили, бях се преместил в една по-малка стаичка, където можех да бъда сам. Наредих шест запалени свещи върху полицата на камината и дълго останах да седя в едно кресло, опитвайки се да обмисля нещата. Когато се върнахме в хотела, разбрахме, че един от разболелите се предната вечер беше починал, другият очевидно също умираше, а имаше и четири нови случая. Още преди да завършим вечерята си, легнаха още двама. Нямах никаква представа каква беше тази болест. При липсата на санитарни условия и по начало както стояха нещата, можеха да бъдат няколко болести. Помислих си за коремен тиф, но имах някаква мъглява представа, че краткостта на инкубационния период изключваше тази възможност. Не че щеше да има голямо значение, ако знаех. Всичко, което знаех, беше, че е нещо достатъчно ужасно, за да накара червенокосия младеж да използва пистолета си и да се откаже да преследва групата.
Започна да ми се струва, че услугата, която правех на моите хора, беше доста съмнителна. Бях успял да запазя живота им, заобиколен от враждебна банда, от една страна, и трифиди, нахлуващи от другата. А сега се появи и тази болест. И като теглих чертата, оказа се, че само бях отложил за известно време гладната им смърт.
Така, както стояха нещата в момента, просто не знаех какво да правя по-нататък.
Освен това и Джозела не излизаше от съзнанието ми. Съвсем вероятно беше същите неща, а може би и по-лоши да ставаха и в нейния район…