— Не само че е банален, ами е и неточен — казах аз. — Не са „поля“, а „гори“.
Коукър се намръщи и се замисли.
— Ех, прав сте, приятелю, така е — призна той.
Усетих как не само на Коукър, но и моето настроение започна да се оправя. Видът на откритата шир някак си като че обнадеждаваше. Вярно е, че младите зелени посеви никога нямаше да бъдат ожънати, след като узрееха, нито плодовете прибрани от дърветата. Вярно е, че тези поля никога нямаше да изглеждат така спретнати и подредени, както бяха сега, но независимо от това те щяха да продължават да съществуват по свой собствен начин. Те не бяха като градовете стерилни и завинаги мъртви. Тук човек можеше да работи, да се грижи за тях и все още да намери някакво бъдеще. Сред тях съществованието ми от предишната седмица ми се стори като това на плъх, който се храни с трохи и се рови из бунищата. И колкото повече гледах тези поля, толкова повече на душата ми олекваше.
Някои градове, които срещахме по пътя си, Риидинг или Нюбъри, ни връщаха лондонското настроение за известно време, но това бяха просто спадове в кривата на съживяването.
Човешкият мозък притежава едно изключително свойство — неспособността му дълго да съхранява трагичното настроение. По това той прилича на феникса. Дали е полезно или вредно, не знам, но то е част от волята да оцелееш и същевременно благодарение на него за човечеството е било възможно да започва все нови и нови унищожителни войни. Но това е необходим елемент на нашия житейски механизъм, елемент, благодарение на който човек винаги спира да плаче, па макар и да се е преобърнал целият керван. Драматичното в крайна сметка трябва да се превърне в нещо обикновено, ако искаме животът да е поносим. Под тези сини небеса, в които няколко бели облачета плуваха като космически айсберги, споменът за градовете вече не беше така подтискащ и усещането, че съществуваме, ни ободри като живителен ветрец. Може би това няма да ме извини, но поне ще обясни защо докато карах, на няколко пъти с удивление се хващах, че си пея.
В Хънгърфорд спряхме за още храна и гориво. И колкото повече мили изминавахме из този недокоснат край, толкова по-силно ни обземаше усещането за избавление. Полята все още не изглеждаха самотни. Само заспали и дружелюбни. Даже видът на случайните групички трифиди, клатушкащи се през нивята или почиващи, заровили корените си в пръстта, при това настроение не ми изглеждаха враждебни. Сега те отново бяха просто обект на подтиснатите ми професионални интереси.
Близо до Дивайзис отново спряхме и за последен път извадихме картата. Не след дълго свихме вдясно по един страничен път и влязохме в село Тиншам.
Тиншам
Вероятността някой да пропусне Менър17 беше минимална. Селцето се състоеше от няколко къщички, след които започваше оградата на имението. Тръгнахме покрай нея и скоро стигнахме до масивна порта от ковано желязо. Зад вратата стоеше млада жена, върху чието лице трезвата сериозност на отговорността беше убила всичко човешко в изражението. Беше въоръжена с ловна пушка, която стискаше не на най-безопасните места. Сигнализирах на Коукър да спре и й извиках. Устните й се раздвижиха, но от бръмченето на мотора до мен не достигна нито дума. Изгасих.
— Това ли е Тиншам Менър? — попитах я аз Лъжех се обаче, ако смятах, че ще ми издаде това или нещо друго.
— Откъде сте? И колко души сте? — контрира ме тя.
Щеше ми се да не си играе с пушката точно по този начин. Набързо и държейки под око несигурните й пръсти, обясних кои сме, защо идваме, най-общо какво носим и гарантирах, че в камионите няма други скрити хора. Съмнявах се обаче, че до съзнанието й изобщо достигна нещо. Очите й бяха втренчени в моите с онова печално-замислено изражение, което е толкова характерно за хрътките, но даже и от тях не вдъхва доверие. Думите ми почти нищо не допринесоха за разпръсването на тази всеобхватна подозрителност, която прави прекалено добросъвестните толкова досадни. Когато отиде да провери истинността на думите ми, преглеждайки каросериите на камионите, надявах се, заради нея самата, че няма да се натъкне на някоя укрита групичка, което да оправдае подозренията й. Признанието, че е доволна, щеше да подрони авторитета й на надежден часовой, но в края на краищата, макар и резервирано, тя се съгласи да ни допусне вътре.
— Завийте вдясно — извика ми тя, като минавах покрай нея, и веднага се зае да осигурява безопасността на портата. След къса алея с брястове се простираше парк, подреден в стила на късното осемнайсето столетие, осеян с дървета, разгърнали се в цялото си величествено великолепие. Къщата, когато и тя се появи, не беше никак величествена от архитектурна гледна точка, но в замяна на това беше доста голяма. Тя лъкатушеше върху значителна площ и през различни строителни стилове, като че ли нито един от бившите й собственици не е могъл да устои на изкушението да остави своя лична следа върху нея. Всеки от тях, макар и уважавайки делата на праотците си, очевидно беше сметнал за личен дълг да изрази духа на своето време. В резултат на това убедено незачитане на предишните стилове се беше получила една упорита и своенравна къща. Несъмнено тя беше смешна, но същевременно някак си дружелюбна и надеждна.
Дясната алея ни заведе до широк стопански двор, където вече бяха паркирани няколко коли. Наоколо се намираха конюшните и сградите за каретите, които очевидно се простираха на площ от няколко акра. Коукър спря до мен и излезе от кабината. Наоколо нямаше никой.
Влязохме в главната постройка през отворената задна врата и тръгнахме по дълъг коридор, който ни заведе до кухня с царски размери. Вътре ухаеше на готвено. Откъм вратата в другия край на помещението долиташе шум от гласове и тракане на чинии, но трябваше да преминем през още един коридор и още една врата, за да достигнем до тях.
Това, предполагам, е било помещението за прислугата в ония времена, когато тя е била достатъчно многобройна, че да има нужда от маси, на които спокойно можеха да се поберат стотина и повече човека. Сега около тях на дървени пейки бяха насядали около петдесет-шестдесет души, за които от пръв поглед можех да кажа, че бяха слепи. Докато те търпеливо чакаха, няколко други, които виждаха, бяха много заети. На една странична маса три момичета усърдно режеха пилета. Приближих се до едно от тях.
— Току-що пристигнахме — казах аз. — Какво да правим?
Тя спря за момент, като продължаваше да стиска вилицата и оправи с опакото на ръката си падналата на челото й къдрица.
— Ще ни помогнете много, ако един от вас се заеме със зеленчуците, а другият с чиниите.
Захванах се с две големи качета със зеле и картофи. Докато ги разпределях, оглеждах присъствуващите. Джозела не беше сред тях, а не можах да открия и нито един от по-забележителните представители на групата, които бяха излезли с предложения в сградата на Университета, въпреки че лицата на някои от жените ми се сториха познати.
Процентът на мъжете беше значително по-висок, отколкото в другата група, а подборът им — странен. Няколко от тях биха могли да минат и за лондончани или поне за граждани, но болшинството бяха облечени в селски работни дрехи. Изключение от двата вида правеше един свещеник на средна възраст. Това обаче, което ги обединяваше, беше слепотата.
При жените разнообразието беше по-голямо. Някои бяха с градски дрехи, съвсем неподходящи за тази обстановка, други вероятно бяха местни жителки. От последната група само едно момиче виждаше, но другата се състоеше от около половин дузина, които виждаха, и няколко, които, макар и слепи, бяха доста сръчни.
Коукър също беше огледал обстановката.
— Много странна сбирщина — забеляза той. — Открихте ли я вече?
Поклатих глава, разбрал с отчаяние, че много повече съм залагал на надеждата, че ще я намеря тук, отколкото съм си давал сметка пред самия себе си.
— Интересно — продължи Коукър. — Тук практически няма никой от тези, които отвлякох заедно с вас, освен онова момиче, което реже на края на масата.
— Тя позна ли ви? — попитах го аз.
— Мисля, че да. Хвърли ми много мръсен поглед.
Когато с рязането и сервирането беше приключено, ние си взехме чиниите и си намерихме място до масата. За готвенето и храната не можеше да се каже нищо лошо, а и след като цяла седмица бяхме яли студени консерви, интересът ни към топлата храна беше силно изострен. Когато се нахранихме, някой почука по масата. Свещеникът се изправи, почака всички да замълчат и заговори:
— Приятели мои, сега, когато изтича още един ден, време е да възобновим нашите благодарности към бога за неговото висше милосърдие да ни запази в това нещастие. Искам всички да му се помолим да съжали всички онези, които все още се скитат самотни в тъмнина, и да насочи стъпките им насам, където ще можем да ги подкрепим. Нека всички отправим молба към него да ни помогне да преживеем всички мъки и изпитания по пътя си и в неговото време и с неговата помощ да успеем да изиграем ролята си в повторното съграждане на един по-добър свят за негова още по-голяма слава.
Той сведе глава.
— „Велики и премислостиви боже…“
След „амин“-а свещеникът подхвана химн. Когато и той беше изпят, хората се разделиха по групички, като всеки се държеше за съседа си, и четири от момичетата, които виждаха, ги изведоха.
Запалих цигара. Коукър разсеяно взе една от моите и без да каже нито дума, запуши. Едно момиче се приближи към нас.
— Ще ни помогнете ли да разчистим? — попита тя. — Надявам се, че мис Дюран скоро ще се върне.
— Мис Дюран? — повторих аз.
— Тя се занимава с организацията — обясни момичето. — С нея ще се разберете за всичко.
Един час по-късно, когато почти се беше здрачило, чухме, че мис Дюран се е върнала. Открихме я в малка стаичка с вид на кабинет и осветена само от двете свещи на бюрото. Веднага я познах. Това беше мургавата жена с тънките устни, която беше говорила на събранието от името на опозицията. В момента цялото й внимание беше насочено към Коукър. Изражението й не беше по-благо, отколкото по време на предишния случай.
— Съобщиха ми — каза тя студено, гледайки Коукър с такова отвращение, като че ли беше някаква тиня, — съобщиха ми, че вие сте човекът, който организира нападението върху сградата на Университета.
Той се съгласи и зачака.
— Тогава бих могла още сега и завинаги да ви кажа, че тук, в нашето общество, няма място за такива брутални методи, нито пък имаме намерение да ги толерираме.
Коукър леко се усмихна. После й отговори в най-добрия стил, характерен за средната класа:
— Това е въпрос на виждане. Има ли кой да отсъди кои са били по-брутални? Тези, които сметнаха, че са отговорни пред настоящето, и останаха, или онези, които смятаха, че са отговорни пред бъдещето, и заминаха?
Тя продължи да го гледа твърдо. Изражението й остана непроменено, но очевидно с други очи гледаше на човека, с когото трябваше да се занимава. И отговорът, и мисленето му не бяха точно това, което беше очаквала. Засега обаче го изостави и се обърна към мен.
— И вие ли участвувахте в тази работа?
Обясних, че не съм бил чак дотам съгласен с идеите на Коукър, и на свой ред я запитах:
— А какво стана с Майкъл Бийдли, Полковника и останалите?
Въпросът ми не беше посрещнат добре.
— Отидоха на друго място — отговори рязко тя. — Това е чисто, почтено общество с християнски норми на поведение и ние възнамеряваме да ги съблюдаваме. Тук няма място за хора със свободни разбирания. Декадансът, аморалността и безбожието бяха причина за почти всички злини на този свят. И задължение на тези, които успяхме да оцелеем, е да се погрижим в новото общество, което ще построим, това да не се повтаря. Циниците и големите „умници“ трябва да разберат, че не са ни нужни, независимо с какви блестящи теории се опитват да замаскират своята безнравственост и материализъм. Ние сме християнско общество и възнамеряваме да останем такова. — Тя предизвикателно ме изгледа.
— Значи се разделихте, така ли? — попитах аз. — А те къде отидоха?
Мис Дюран отговори с леден глас:
— Те продължиха, а ние останахме тук. Това е по-важното в случая. Ако се държат настрана с вредното си влияние, могат да вървят към собствената си гибел, където си искат. И тъй като са решили, че стоят над божиите закони и нормите на възпитанието, сигурна съм, че проклятието ще ги стигне.
Тя приключи декларацията си с такова вирване на брадичката, от което трябваше да заключа, че всеки мой опит да науча още нещо за тях би бил чисто губене на време. После се обърна към Коукър:
— Какво можете да правите?
— Доста неща — каза спокойно той, — но предлагам първоначално да върша всякаква работа, докато разбера къде ще съм най-полезен.
Мис Дюран се поколеба леко смутена. Очевидно беше възнамерявала тя да вземе решението и да даде инструкциите, но промени плановете си.
— Добре, огледайте се наоколо и утре вечерта елате отново да поговорим.
Но Коукър не можеше да бъде отпратен толкова лесно. Интересуваха го точните размери на имението, броят на хората в къщата, колко от тях виждаха и колко бяха слепи и още много други неща. И на всичките успя да получи отговор.
Преди да излезем, попитах за Джозела. Мис Дюран се намръщи.
— Като че ли това име ми е познато. Откъде, откъде…? О, не говори ли тя от името на консерваторите при последните избори?
— Мисля, че не. Тя ъ-ъ-ъ е написала някаква книга — признах аз.
— Тя — каза мис Дюран и тогава забелязах, че започна да си припомня. — О, тази!… Е, мистър Мейсън, струва ми се, че тя ще е последният човек, който би проявил интерес към нашето общество.
Навън в коридора Коукър се обърна към мен. Все още не беше толкова тъмно, че да не успея да забележа усмивката му, като отбелязваше:
— Малко потискаща е нейната праволинейност. — Вече без усмивка той добави: — Странна личност, нали. Гордост и предразсъдъци. Иска помощ. Знае, че има огромна нужда от нея, но нищо на света не е в състояние да я накара да го признае.
Той се спря пред една отворена врата. Вече се беше стъмнило дотолкова, че да не можем да различим нищо в стаята, но когато бяхме минали покрай нея на идване, имаше достатъчно светлина, за да разберем, че е една от мъжките спални.
— Ще вляза да си поговоря с хората. Ще се видим по-късно.
Коукър бавно влезе вътре и бодро поздрави цялата стая.
— Здравейте, момчета! Как вървят работите?
Отправих се към трапезарията. Единствената светлина там се излъчваше от три свещи, подредени една до друга върху една от масите. Близо до тях едно момиче ожесточено се взираше в някаква дреха, която кърпеше.
— Здравейте — каза тя. — Ужасно е, нали? Как за бога тези хора на времето са успявали да вършат някаква работа изобщо, след като се е стъмнело?
— И при това то не е било толкова отдавна — казах аз. — Такова е било нашето минало, такова е и нашето бъдеще — освен ако някой не ни научи как се правят свещи.
— Сигурно е така — тя вдигна глава и ме изгледа. — Нали вие дойдохте от Лондон днес?
— Да — потвърдих аз.
— Много ли е зле там?
— Свършено е.
— Сигурно сте бил свидетел на ужасни неща? — предположи тя.
— Да — отговорих кратко. — А вие откога сте тук?
Без повече подкани момичето ми описа как най-общо стояха нещата.
При нападението си върху сградата на Университета Коукър беше успял да залови всички, които можеха да виждат с изключение на половин дузина. Тя и мис Дюран били в числото на пропуснатите. На другия ден мис Дюран направила не много сполучлив опит да се справи с положението. И дума не можело да става да тръгнат веднага, защото сред тях имало само един, който някога се бил опитвал да кара камион. През този и почти през целия следващ ден те били в същите отношения с групата си, както аз бях с моята в „Хемпстед“. Но късно на втория ден Майкъл Бийдли и още двама се върнали, а през нощта се прибрали още няколко. До обяд на третия ден те вече имали шофьори за около дузина коли. Решили, че е по-разумно да тръгнат веднага, вместо да чакат случайното завръщане на някои други.