Тиншам Менър било избрано за временно убежище, като горе-долу единствената причина била, че Полковника го знаел като място, което би могло да им осигури компактна изолация. А тя била едно от техните основни изисквания.
Явно групата била зле подбрана и водачите ясно го съзнавали. На другия ден след пристигането им се състояло събрание, по-малобройно, но не по-различно от онова, предишното, проведено в сградата на Университета. Майкъл и неговата група заявили, че ги чакала прекалено много работа и нямали никакви намерения да си хабят енергията, успокоявайки някакви си личности, затънали в дребни предразсъдъци и разправии. Положението било прекалено сериозно за такива неща, а времето неумолимо напредвало. С това Флорънд Дюран се съгласила. Но всичко, което се случило със света, било достатъчно ясно предупреждение. Тя не била способна да разбере как е възможно да съществуват някои хора толкова слепи и неблагодарни за чудото, което ги било съхранило, и на всичкото отгоре да обмислят как да осъществят подривните теории, които вече цял век разклащали вярата в бога. Лично тя нямала никакво желание да живее в една община, където щяло да има хора, които непрекъснато се стремят да покварят простата вяра на онези, които не се срамували да покажат своята благодарност към бога, съблюдавайки законите му. Тя самата не по-зле разбирала, че положението е сериозно. И единственият правилен начин на действие бил да се обърне по-задълбочено внимание на божието предупреждение и веднага да се върнем към неговото учение.
Разделянето на две се оказало много неравностойно. Групата, поддържаща мис Дюран, се състояла от пет момичета, които виждат, около дузина слепи момичета, няколко мъже и жени на средна възраст — също слепи, и нито един мъж, който вижда. При това положение нямало спор, че тези, които трябвало да заминат, били хората на Майкъл Бийдли. И тъй като камионите били все още натоварени, нямало нищо, което да ги задържа повече на това място и още ранния следобед те заминали, оставяйки мис Дюран и нейните последователи да се удавят в собствените си принципи.
Чак тогава те за пръв път проучили възможностите на имението и околностите му. Централната част на къщата била затворена, но очевидно помещенията за прислугата съвсем доскоро били обитавани. По-късно, в градината, се изяснило каква била съдбата на тези, които се грижели за имението. Телата на мъж, жена и момиче лежали сред купчина разпилени плодове. Недалеч от тях два трифида, зарили корените си в земята, чакали търпеливо. В другия край на имението, близо до фермата, положението било същото. Дали трифидите били проникнали в парка през някоя отворена врата, или някои необезвредени екземпляри отвътре са успели да се освободят, не било ясно, но с тази опасност трябвало да се преборят бързо, преди да бъдат дадени други жертви. Мис Дюран изпратила едно момиче, което можело да вижда, да обиколи имението по оградата и да затвори всички врати и вратички, а тя самата проникнала в оръжейната, откъдето се снабдила с пушки. И въпреки неопитността си тя и една друга млада жена успели да уцелят върховете на всички трифиди, които намерили — двадесет и шест на брой. В границите на имението повече не били забелязани и всички се надявали, че нямало други.
От обиколките, които предприемали из селото на следващия ден, станало ясно, че в околността има значителен брой трифиди. Оцелелите местни жители били или такива, които се затворили по домовете си, разчитайки на собствените си хранителни запаси, или такива, които през кратките си снабдителни експедиции имали късмет да не срещнат трифиди. Завели в имението всички живи, които успели да открият. Те били здрави, а повечето от тях и силни, но за момента поне по-скоро били в тежест, защото до един били слепи.
През деня пристигнали още четири млади жени. Две от тях дошли с натоварен камион, който шофирали на смени. С тях имало и едно сляпо момиче. Другата била сама в лека кола. След като огледала набързо мястото, тя обаче заявила, че тук не й допада, и си заминала. От продължилите да пристигат през следващите дни останали само двама. Всички, които пристигали, били жени. Имало само двама мъже. Очевидно болшинството от мъжете са се оказали по-безскрупулни и безмилостни, отървали са се рано от отрядите, сформирани от Коукър, и са успели да се върнат навреме, за да се присъединят към първоначалната група.
За Джозела момичето нищо не можа да ми каже. Съвсем ясно беше, че за пръв път чуваше името й, а опитите ми да я опиша не събудиха никакви спомени.
Все още разговаряхме, когато изведнъж електрическите лампи светнаха. На лицето на момичето се изписа такова благоговение, като че ли гледаше някакво небесно откровение. Тя духна свещите и продължи да шие, от време на време поглеждайки към крушките, като че ли искаше да се увери, че все още са там.
След няколко минути в трапезарията влезе Коукър.
— Това, предполагам, е ваше дело — казах аз и кимнах към лампата.
— Да — потвърди той. — Тук си имат собствен генератор. Реших, че е по-добре да използваме горивото, вместо да го оставим да се изпари.
— Да не искате да кажете, че бихме могли да имаме електричество през цялото време, откакто сме тук? — попита момичето.
— Да, ако само си бяхте направили труда да пуснете мотора — отговори й Коукър, като я гледаше. — Щом сте искали светлина, защо не сте се опитали да я пуснете?
— Не знаех, че тук има такова нещо, а освен това не разбирам нищо нито от машини, нито от електричество.
Коукър не сваляше замисления си поглед от нея.
— Значи просто продължихте да си седите в тъмното — забеляза той. — И още колко смятате, че е вероятно да живеете, ако продължавате така да си седите в тъмното, в момент, когато толкова много неща трябва да се направят?
Тя се стресна от тона му.
— Какво съм виновна аз, че не разбирам нищо от тези неща?
— Моето мнение е съвсем различно. Не само че имате вина, но това е една самосъздадена вина. На всичкото отгоре вие изпитвате задоволство от манията, че сте прекалено духовно извисена, за да разбирате нещо от техника. Това е една еснафска и много глупава форма на суетата. Всеки човек се ражда, без да знае нищо за каквото и да било, но нали господ затова му е дал, на мъжа и на жената, мозък — за да се научи. И неспособността да се използва този мозък не е добродетел, с която трябва да се хвалим: даже при жените този недостатък трябва да се осъжда.
По съвсем понятни причини момичето изглеждаше раздразнено. Самият Коукър беше раздразнен още от самото си влизане. Тя каза:
— Всичко това е чудесно, но хората мислят по различен начин. Мъжете разбират как работят машините и електричеството, жените по принцип не се интересуват много от тези неща.
— Не ми пробутвайте тази смесица от митове и превземки. При мен тя не минава — каза Коукър. — Вие отлично знаете, че жените могат да боравят — или по-скоро можеха — с най-сложните и фини машини, когато си направеха труда да ги разберат. А обикновено тях просто премного ги мързи да си направят този труд, освен ако това не им се налага. Защо да се мъчат, след като е станало традиция привлекателната безпомощност да се възприема като женска добродетел — а работата просто да се хързулне върху някой друг? Това е поза, която обаче никой няма сметка да развенчава. Напротив — тя даже се насърчава. Мъжете ги подкрепят в целия този цирк, като храбро поправят прахосмукачката на „горката си женичка“ и ловко подменят изгорелия бушон. Цялата комедия е приемлива и за двете страни. Суровата практичност допълва духовната изтънченост и очарователната безпомощност — и в крайна сметка баламата, който си цапа ръцете, е Той.
Набрал хубава инерция, Коукър разпалено продължи:
— Досега можехме да си разрешим лукса да приемаме за забавни тази умствена леност и паразитизъм. Независимо от факта, че доста поколения преди нас също са говорели за равенство между половете, жената има прекалено голям интерес от тази зависимост, за да се съгласи да я изгуби. Условията са се променяли и в зависимост от това тя също е правела необходимите минимални промени в своето поведение, но те винаги са били минимални — и при това винаги се е сърдела. — Той замълча. — Съмнявате ли се? Добре, да приемем факта, че нахалничкото девойче и интелектуалката по свой начин са разигравали комедията за висшата чувствителност — но дойде войната и наложи обществената отговорност и дълга — и тогава и двете станаха компетентни инженери.
— Да, но те не са били добри инженери — забеляза тя. — Всички така казват.
— Да-а-а, защитният механизъм в действие. Разрешете ми да отбележа, че почти всеки е имал интерес да говори така. Както и да е — призна той, — до известна степен това беше вярно. И защо? Защото почти всички не само че трябваше да учат бързо, и то без подходяща основа, но също трябваше и да забравят внимателно и с години насърчаваните навици да мислят, че подобни интереси са им чужди и прекалено груби за нежните им натури.
— Не разбирам защо е нужно да дойдете и да се нахвърлите върху мен с всички тези неща — каза момичето. — Аз не съм единственият човек, който не е пуснал тази нещастна машина.
Коукър се усмихна.
— Имате право. Не е честно. Просто когато открих, че генераторът е там, готов за работа, а никой не си помръдва и малкия пръст, това ме ядоса. Глупавото безсилие ми действува по този начин.
— Тогава мисля, че всичко това можехте да го кажете на мис Дюран, а не на мен.
— Не се безпокойте, ще й го кажа. Но това не е само нейна работа. Тя е ваша и на всички останали. И разберете, това ви го казвам съвсем сериозно. В живота ни настъпиха доста радикални промени. Вече не можете да кажете: „О, боже, нищо на разбирам от това нещо“ и да го оставите някой друг да го свърши вместо вас. Разсъдъкът на никой вече няма да бъде дотолкова замъглен, че да не може да различи безгрешното невежество от невинността — положението е прекалено сериозно. Нито пък невежеството ще бъде вече оригинално или смешно. То ще бъде опасно, много опасно. И ако всички ние колкото е възможно по-бързо не започнем да разбираме от много неща, от които преди не сме се интересували, нито ние, нито тези, които зависят от нас, ще преживеят тази катастрофа.
— Не разбирам защо трябва да изливате върху мен цялото си пренебрежение към жените — и то само заради някаква стара мръсна машина — каза тя заядливо.
Коукър погледна нагоре.
— Велики боже! А аз досега обяснявах, че жените имат всички възможности и само трябва да си направят труда да ги използват.
— Вие казахте, че сме паразити. Не е много приятно да ти кажат такова нещо.
— Аз не се мъча да ви говоря приятни неща. А това, което действително казах, е, че в света, който изчезна, жените имаха голям интерес да играят ролята на паразити.
— И всичко това само защото нищо не разбирам от някаква си смрадлива стара машина.
— По дяволите! — извика Коукър. — Няма ли да оставите тази машина за момент.
— Тогава защо…?
— Така се случи, че използвах машината като символ. Идеята е, че всички ние вече трябва да учим не само това, което ни харесва, а колкото се може повече за това как да управляваме и поддържаме една община. Мъжете не могат вече само да попълват изборната бюлетина и да прехвърлят задължението върху някой друг. И вече няма да се смята, че една жена е изпълнила всичките си задължения към обществото, ако само е успяла да накара някой мъж да я издържа и да й осигури местенце, където тя ще може безотговорно да създава деца, които някой друг ще възпитава.
— Не разбирам какво общо има всичко това с машините…
— Слушайте — каза търпеливо Коукър, — ако вие имате дете, като дивак ли искате да израсне, или като цивилизован човек?
— Като цивилизован човек, разбира се.
— Добре, тогава трябва да се погрижите това дете да бъде заобиколено от една цивилизована среда, в която да расте. Нормите, които то ще научи, ще ги научи от нас. Ние всички трябва да разбираме колкото се може повече и да живеем колкото се може по-интелигентно, за да сме в състояние да му дадем всичко според силите си. Това означава, че от всички нас се изисква много труд и повече мислене. С промяната на условията трябва да се променят и възгледите ни.
Момичето събра ръкоделието си. Известно време критично наблюдава Коукър.
— С тези разбирания, мисля, че групата на мистър Бийдли ще ви допада повече — каза тя. — Тук нямаме никакви намерения да променяме възгледите си или да се отказваме от принципите си. Точно затова се отделихме от другата група. Така че ако животът при едни порядъчни и почтени хора не ви харесва, смятам, че ще е по-добре да отидете някъде другаде — и като издаде звук, който поразително приличаше на подсмърчане, тя си излезе.
Коукър гледа след нея, докато напусна стаята. Когато вратата се затвори, той изрази чувствата си с хамалско красноречие. Аз се разсмях.
— Какво очаквахте? — попитах го. — Нахълтвате тук и започвате да говорите на това момиче, като че ли тя е някакво сборище от правонарушители и освен това е отговорна за цялата западна обществена система. И когато тя се обижда, вие сте силно учуден.
— Но все пак човек очаква, че тя ще види здрав разум във всичко това — промърмори той.
— Не виждам защо. Повечето от нас не търсят здрав разум, а виждат навика. Тя ще се опълчи срещу всички изменения, разумни или не, които са в разрез с втълпените й разбирания за това кое е правилно и кое прилично — и ще бъде съвсем искрено убедена, че проявява устойчивост и сила на характера. Покажете на някого, който току-що е загубил дома си, Елисейските полета, и той въобще няма да им обърне внимание: оставете го да поживее малко там и той ще започне да мисли, че домът му е приличал на тях, но е бил по-уютен. С времето тя ще се пригоди — тъй като трябва да го направи — и ще продължи убедено да отрича, че го е направила.
— С други думи, импровизирай в момента. Не се опитвай нищо да планираш. Така доникъде няма да я докараме.
— Точно тук трябва да се прояви ръководителят. Той планира нещата, но е достатъчно умен, за да не го казва. И когато промените станат необходими, той ги прокарва като отстъпка — временна, разбира се — пред обстоятелствата. А ако е и талантлив, прокарва отстъпките в правилна последователност и в окончателна форма. Срещу всеки план винаги ще се намерят съкрушителни възражения, но отстъпки трябва да се правят — в критични обстоятелства.
— Много макиавелски ми звучи. Обичам да знам към какво се стремя и да се движа право към целта.
— Повечето хора не обичат, макар че може би ще твърдят противното. Те предпочитат да ги увещават, примамват или даже принуждават. По този начин никога не грешат: а ако има грешка, причината винаги е в нещо друго или в някой друг, т.е. извън тях. Да се върви напред — това е механистично виждане, а хората по принцип не са машини. Те имат свои собствени мозъци — предимно селски мозъци, които се чувствуват най-добре, когато са на познат терен.
— Тогава според вас излиза, че шансовете на Бийдли не са много големи. Той е зает само с планове, просмукан е от тях до мозъка на костите си.
— Бийдли ще си има своите проблеми. Но хората от неговата група поне направиха някакъв избор, а тези тук всичко отричат. Това, което ги обединява, е единствено навикът да се съпротивляват на всеки план — замълчах. После добавих: — Знаете ли, това момиче обаче беше право за едно нещо. По-добре ще се чувствувате с другата група. Нейната реакция беше пример за това, което ще получите, ако се опитате да ръководите тези хора по вашите методи. Човек не може да закара стадо овце до пазара по една абсолютна права линия, но все пак има начини да ги закара дотам.
— Тази вечер сте необичайно циничен и използвате много метафори — отбеляза Коукър.
— Няма нищо цинично в това, да забележиш как овчарят се справя с овцете си.
— Но да се гледа на хората като на овце може да се стори цинично на някои.
— То не е толкова цинично и значително по-човешко, отколкото да гледаш на тях като на механизми, пригодени за дистанционно управление.
— Хм — каза Коукър. — Трябва да си помисля върху това.
…И по-нататък
На следващата сутрин действувах абсолютно безсистемно. Оглеждах се, помогнах тук-таме и задавах много въпроси.
Бях прекарал отвратителна нощ. Докато не легнах, все още не съзнавах напълно до каква степен бях разчитал, че ще намеря Джозела в Тиншам. И въпреки че бях много уморен след пътуването през деня, не можех да заспя; лежах буден в тъмното и усещах, че съм се провалил, а нямах никакви други планове. Така доверчиво бях прегърнал идеята, че тя и групата на Бийдли ще са тук, че не бях сметнал за нужно да измислям друг вариант, ако не ги намеря. И тогава за пръв път ми хрумна, че даже и да успея да ги настигна, това все още не означаваше, че ще я открия. Фактът, че беше напуснала Уестминстър малко преди да я потърся, във всеки случай означаваше, че трябва да е доста назад от основната група. Очевидно това, което се налагаше да направя, беше да разпитам подробно всички пристигнали в Тиншам през предните два дни.