Не че съм податлив на такива неща, сериозно… Виновни бяха тези проклети превръзки на очите ми и ужасните гласове, които се разнесоха по коридора в отговор на моето повикване. Но истината е, че мухата ми беше влязла в главата и един път влязла, не искаше да излезе. А аз вече бях минал стадия, когато можеш да я прогониш, като си подсвиркваш или си пееш на глас.
На края се стигна дотам, че трябваше да си поставя въпроса съвсем откровено: от кое се страхувам повече — да си увредя зрението, като си сваля превръзките, или да стоя в тъмното и все повече да изпадам в плен на страховете си?
Ако това се беше случило един-два дни по-рано, не знам какво бих направил — най-вероятно същото на края. Но този ден можех поне да си кажа:
— Добре де, дявол да го вземе, не е възможно да се случи нещо много лошо, ако действувам разумно. В края на краищата днес трябва да ми свалят превръзките. Ще рискувам.
За моя чест обаче трябва да отбележа, че не бях толкова обезумял, че да ги разкъсам безразсъдно. Запазих здрав разум и самообладание дотолкова, че станах от леглото и спуснах завесата, преди да се захвана с безопасните игли.
Свалил превръзките и разбрал, че мога да виждам в полумрака, усетих такова чувство на облекчение, каквото не познавах дотогава. Но независимо от това първото нещо, което направих, след като се убедих, че наистина няма никакви зли хора или същества, спотаени под леглото или на друго място, беше да подпра дръжката на вратата с облегалката на един стол. Сега вече започнах да възвръщам смелостта си. Наложих си в продължение на цял час постепенно да привиквам с дневната светлина. На края знаех, че благодарение на своевременно оказаната ми бърза помощ, последвана от добро лечение, очите ми бяха напълно здрави.
Но все още никой не идваше.
Върху долната преградка на нощната масичка открих чифт тъмни очила, предвидливо оставени там за времето, когато щяха да ми потрябват. Сложих ги предпазливо и се приближих до прозореца. Долната му част беше направена така, че да не се отваря, и затова зрителното поле беше доста ограничено. Надничайки надолу и настрани, успях да зърна един-двама души, които изглеждаха странно и безцелно блуждаеха нагоре по улицата. Но това, което внезапно и най-силно ме порази, беше остротата, ясните очертания на всичко наоколо — зад отсрещните къщи се виждаха даже и покривите на най-отдалечените постройки. И тогава забелязах, че не пушеше нито един комин, голям или малък…
Открих дрехите си прилежно закачени в едно шкафче. Облякох се и веднага се почувствувах по-нормално. В табакерата ми бяха останали няколко цигари. Запалих една и започнах да се доближавам до онова състояние на духа, при което, въпреки че все още всичко беше много странно, вече не можех да си обясня защо преди малко бях толкова близо до паниката.
Не е лесно да се върна към привичния начин на мислене в онези дни. Сега ние трябва да разчитаме повече на себе си. А тогава имаше толкова много рутина, нещата бяха толкова взаимосвързани. Всеки един от нас така системно изпълняваше своята дребна роля на точно определеното му място, че навиците и привичките лесно можеха да се сбъркат с естествените закони — нещо, което правеше нещата още по-обезпокоителни, когато тази рутина се нарушеше по някакъв начин.
Когато половината ти живот е протекъл с едни представи за ред, пренастройката не е работа за пет минути. Сега, когато се обръщам назад и виждам за колко много неща, свързани с нашето ежедневие, не сме знаели и не сме искали да знаем, броят им е не само удивителен, а и малко шокиращ. Аз не знаех практически нищо например за такива обикновени неща като как храната, която ядях, достига до мен, откъде идва прясната вода, как бяха изтъкани и ушити дрехите, които носех, как канализацията предпазва градовете от зарази. Нашият живот се беше превърнал в сложна система от специалисти, всеки от които с малко или повече вещина вършеше работата си и очакваше същото и от другите. И точно затова ми се струваше невероятно, че в болницата е настъпила пълна дезорганизация. Бях сигурен, че някъде някой владее положението — за нещастие някой, напълно забравил за 48-а стая.
Въпреки това обаче, когато отново отидох до вратата и надникнах в коридора, бях принуден да призная, че каквото и да се беше случило, то беше засегнало много повече хора от единствения обитател на 48-а стая.
Точно тогава не се виждаше никой, въпреки че в далечината се чуваше приглушено бръмчене на гласове. Също — шум от тътрене на крака и от време на време някой по-силен вик проечаваше из коридорите, но нищо не наподобяваше крясъка, който преди ме беше накарал да затръшна вратата. Този път не извиках. Излязох предпазливо. Защо предпазливо — не знам. Просто имаше нещо, което ме подтикваше да действувам така.
В тази кънтяща сграда беше трудно да се определи откъде идва звукът, но тъй като в едната посока коридорът свършваше с френски прозорец, през матовите стъкла на който прозираше балконски парапет, тръгнах в другата. Завих зад ъгъла и видях, че съм излязъл от крилото на самостоятелните стаи и се намирам в по-широк коридор.
Отначало го помислих за празен, но след като повървях малко, забелязах, че в сянката на стената се движи човешка фигура. Беше мъж, облечен в черно сако и раирани панталони под бялата престилка. Заключих, че е някой от лекарския персонал — странното беше, че стоеше приведен до стената и ходеше пипнешком.
— Хей, почакайте малко — извиках аз.
Той спря внезапно. Лицето, което обърна към мен, беше сиво и уплашено.
— Кой сте вие? — запита той несигурно.
— Казвам се Мейсън — отговорих. — Уилям Мейсън. Пациент съм — 48-а стая. Дойдох да разбера защо…
— Можете ли да виждате? — прекъсна ме той.
— Разбира се, че мога. Добре както винаги — уверих го аз. — Чудесно свършена работа. Никой не дойде да ми свали превръзките, затова ги свалих сам. Мисля, че не съм си навредил. Свалих…
Но той отново ме прекъсна:
— Моля ви, заведете ме до кабинета ми. Трябва незабавно да телефонирам.
Не можах да включа много бързо, но този ден всичко, още от момента на събуждането ми, беше съвсем объркано.
— Къде е той? — попитах.
— Петият етаж, западното крило. Името ми е на вратата — доктор Соумс.
— Добре — съгласих се озадачено аз. — Къде се намираме сега?
Мъжът заклати глада насам-натам, лицето му беше напрегнато и нетърпеливо.
— Откъде, за бога, бих могъл да знам? — възкликна горчиво той. — Вие имате очи, дявол ви взел, използвайте ги. Нима не виждате, че съм сляп?
По нищо не личеше, че е сляп. Очите му бяха широко отворени и без съмнение втренчени право в мен.
— Почакайте тук за минутка — казах аз.
Огледах се наоколо. На стената срещу вратата на асансьора видях нарисувано голямо „5“. Върнах се и му го казах.
— Добре. Хванете ръката ми. От асансьора завийте вдясно. После тръгнете по първия коридор вляво и третата врата е моята.
Последвах указанията му. По пътя не срещнахме жива душа. Влязохме в стаята, заведох го до бюрото и му подадох телефона. Няколко минути той държа слушалката до ухото си. После слепешката заопипва наоколо, докато намери апарата и занатиска вилката нетърпеливо. Бавно изражението на лицето му се промени. Раздразнителността и безпокойството изчезнаха. Сега той просто изглеждаше уморен, много уморен. Постави слушалката върху бюрото. Няколко секунди стоя мълчалив и като че загледан в насрещната стена. После се обърна.
— Безсмислено е. Мъртвило. — И добави: — Вие още ли сте тук?
— Да — отвърнах.
Пръстите му заопипваха ръба на бюрото.
— Накъде гледам? Къде е проклетият прозорец? — рязко запита той с възвърнала се раздразнителност.
— Точно зад вас.
Доктор Соумс се обърна и пристъпи към прозореца с протегнати напред ръце. Опипа внимателно рамките и перваза и отстъпи крачка назад. Преди да разбера какво прави, той се впусна напред и с трясък изхвърча навън…
Не погледнах надолу. В края на краищата това беше петият етаж.
Най-после се размърдах но само за да се отпусна тежко на стола. С трепереща ръка запалих цигарата, която взех от кутията върху бюрото. Поседях така няколко минути, докато се поуспокоя и престане да ми се гади. След известно време ми попремина. Излязох от стаята и се върнах на мястото, където за пръв път го бях срещнал. Когато стигнах там, все още не се чувствувах съвсем добре.
На края на широкия коридор се виждаха вратите на някакво отделение. Всички стъкла бяха матови с изключение на малки кръгли прозорчета от обикновено стъкло на височината на очите. Сметнах, че там трябва да има някой дежурен, на когото да съобщя за случилото се.
Отворих вратата. Вътре беше доста тъмно. Очевидно след приключването на снощния спектакъл бяха спуснали завесите и те все още си стояха спуснати.
— Сестра? — извиках.
— Няма я — отвърна ми мъжки глас. — На всичкото отгоре — продължи той — не се е вествала от цяла вечност. Братче, не мож’ ли дръпна тез’ проклети завеси да влезе малко светлина? Не знам к’во става с това идиотско място тази сутрин.
— О’кей — съгласих се аз.
Даже и в цялата болница да цареше хаос, това съвсем не ми се струваше достатъчно убедителна причина нещастните пациенти да лежат на тъмно.
Дръпнах пердетата на най-близкия прозорец и пропуснах вътре сноп ярка слънчева светлина. Намирах се в хирургическо отделение с около двайсет пациента, всичките приковани на легло. Предимно с нараняване на крайниците. Имаше и няколко ампутации, доколкото можах да видя.
— Братче, престани да се будалкаш с пердетата, ами ги дръпни — обади се същият глас.
Обърнах се и погледнах човека, който говореше. Беше тъмен плещест мъжага със загрубяла от вятъра кожа. Седеше изправен в леглото и гледаше право срещу мен — и светлината. Струваше ми се, че очите му бяха втренчени право в моите, както и очите на съседа му, и на този до него…
Известно време и аз ги гледах. Не беше нужно много, за да разбера истината.
— Аз… те… изглежда, нещо е заяло. Ще намеря някой да дойде да ги оправи.
С тези думи изхвърчах от отделението.
Отново треперех целият и чувствувах остра нужда да пийна нещо силно. Струваше ми се, че започвам да разбирам, но ми беше трудно да повярвам, че всички мъже в онова отделение са слепи, точно както лекаря, и все пак…
Асансьорът не работеше, затова заслизах надолу по стълбите. На долния етаж се стегнах и събрах смелост да надникна в друго отделение. Там всички легла бяха разхвърляни. Отначало помислих, че стаята е празна, но не беше — поне не съвсем. Двама мъже по пижами лежаха на пода. Единият беше целият прогизнал в кръв от една отворена рана, а другият като че ли беше получил удар. И двамата бяха отдавна мъртви. Останалите си бяха отишли.
Когато отново излязох на стълбите, осъзнах, че повечето от приглушените гласове, които чувах през цялото време, идваха отдолу и сега бяха по-ясни и по-близки. Поколебах се за миг, но очевидно нямах никакъв друг избор освен да продължа в същата посока.
На следващия завой почти се спънах в тялото на някакъв човек, проснат на пътя ми в полумрака. На долната площадка лежеше някой, който беше успял да се спъне преди мен и при падането си беше разбил главата в каменните стъпала.
Най-после стигнах последната площадка, откъдето се виждаше централното фоайе. Очевидно всеки, който е бил в състояние да се придвижва, инстинктивно се е насочвал натам с цел или да намери някаква помощ, или да се измъкне навън. Може би някои бяха излезли. Една от централните входни врати беше широко отворена, но повечето от хората не можеха да я намерят. Долу имаше плътна тълпа от мъже и жени, почти всички по болнични халати, които бавно и безпомощно се въртяха в кръг. Движещият се поток жестоко затискаше тези от външната страна в мраморните ръбове и декоративните издатини. А други смазваше или задушаваше покрай стените. От време на време някой се спъваше. И ако пресата от тела го оставеше да падне, вероятността, че ще му позволи да се изправи отново, беше нищожна.
Това ми приличаше на… как да ви кажа? Предполагам, че сте виждали грешниците в ада от картините на Доре. Само че Доре не е могъл да изобрази и звуците — риданията, приглушените стонове и отчаяните вопли, които се разнасяха от време на време.
Не беше по силите ми да издържа гледката повече от една-две минути. Побягнах обратно нагоре по стълбите.
Имах чувството, че съм длъжен да направя нещо за тези хора. Може би да ги изведа на улицата и поне да сложа край на това убийствено въртене. Само един поглед обаче ми бе достатъчен, за да се убедя, че не бих могъл да се добера до вратата, за да ги насоча навън. Освен това, ако трябваше да ги изведа и действително успеех да го направя — после какво?
Седнах за малко на едно стъпало и хванах главата си с ръце, опитвайки се да превъзмогна кошмара, а ужасните звуци продължаваха да отекват в ушите ми. После намерих друг изход. Тясна служебна стълба, която водеше до някакъв черен вход и оттам на двора.
Може би не разказвам тази част от историята много добре. Всичко беше толкова неочаквано и шокиращо, че за известен период съвсем съзнателно се мъчех да забравя подробностите. Точно тогава всичко ми се струваше някакъв ужасен кошмар, спасение от който отчаяно, но напразно търсех в събуждането си. Даже след като вече бях излязъл на двора, все още почти отказвах да повярвам, че видяното е истина.
В едно нещо обаче бях абсолютно сигурен. Действителност или кошмар, не знам, но чувствувах такава необходимост от алкохол, каквато никога преди не бях изпитвал.
Малката странична уличка, където се озовах, беше пуста, но почти точно срещу вратата на двора имаше бар. И сега си спомням името му — „Оръжието на Алъмейн“. На една дъска, закачена на желязна скоба, беше нарисувана някаква особа, която би трябвало да прилича на виконт Монтгомъри, а отдолу една от вратите зееше отворена.
Насочих се право натам. Още с влизането ме обзе успокояващо чувство за нормалност. Вътре беше прозаично и познато, както в безброй други барове.
Въпреки че в централното помещение нямаше никой, зад ъгъла с положителност ставаше нещо. Чуваше се тежко дишане. Някаква тапа с гръм напусна бутилката си. Тишина. После мъжки глас забеляза:
— По дяволите, пак джин! Аман от тоя джин!
Последва оглушителен трясък и пиянски кикот.
— Я, огледалото ше штроши. И беш туй от теш огледала няма полжа.
Гръмна нова тапа.
— Отново тоз’ проклет джин. — обидено се оплака гласът. — Да го вземат мътните тоя джин!
Този път бутилката се удари в нещо меко, тупна на пода и остана да лежи там, избълбуквайки съдържанието си.
— Хей! — извиках аз. — Нещо за пиене ли искаш?
Възцари се тишина. После:
— Ти кой си? — предпазливо се осведоми гласът.
— От болницата съм. Искам да пийна нещо.
— Не моа си спомня гласа ти. Можеш ли да виждаш?
— Да.
— Добре тогава, докторче, иди за бога до бара и ми намери бутилка уиски.
— Колкото за това, доктор съм.
Покатерих се през тезгяха и влязох отзад. Там само по панталони и риза без яка стоеше червендалест шкембелия с посивяващи моржови мустаци. Беше порядъчно пиян. Имаше вид на човек, който не е много сигурен дали да отвори бутилката, която държеше, или да я използва за оръжие.
— Кат’ не си доктор, к’ъв си? — запита той подозрително.
— Бях пациент, но имам точно толкова нужда от алкохол, колкото всеки лекар. — И добавих: — А това, което държиш, отново е джин.
— А, така ли! Проклет джин! — каза той и го запрати нанякъде.
Шишето излетя през прозореца с бодър трясък.
— Я ми дай този тирбушон.
Свалих от рафта бутилка уиски, отворих я и му я подадох с една чаша. За себе си избрах силен коняк със съвсем малко сода, а после още един. След това ръката ми не трепереше толкова много.
Погледнах другаря си. Пиеше уискито си чисто, направо от бутилката.
— Ще се напиеш — казах му.
Той спря и обърна главата си към мен. Бих могъл да се закълна, че ме вижда.