— Да се напия! По дяволите, та аз съм пиян — каза човекът презрително.
Беше толкова безнадеждно прав, че не му възразих. Помисли за миг, преди да обяви:
— Трябва да ше напия. Трябва да ше напия много повече. — Наклони се по-близо към мен. — Знаеш ли к’во? Аз шъм сляп. Това шъм аш — сляп като прилеп. Всички са слепи като прилепи. Освен теб. Защо не си сляп като прилеп?
— Не знам.
— Майната й на таз проклета комета! Тя е виновна жа всичко. Желени падащи жвежди, а шега всички ша шлепи като прилепи. Ти видя ли желените падащи жвежди?
— Не — признах аз.
— Ето, виждаш ли. Това обяснява всичко. Не ши ги видял, не ши сляп. Всишки останали ги видяхме — той направи изразителен жест с ръка, — всишки сме слепи като прилепи. Проклети комети, казвам аз!
Налях си трети коняк, като се чудех дали в това, което казва, няма нещо вярно.
— Всичко са слепи? — повторих аз.
— Тошно така. Всишки. Може би целия свят… с изключение на теб — добави той, като помисли малко.
— Откъде знаеш?
— Много е лешно. Слушай!
Стояхме един до друг облегнати на тезгяха в тъмния бар и се ослушвахме. Нищо не се чуваше, — нищо с изключение на шумоленето на някакъв мръсен вестник, който вятърът подмяташе по пустата улица. Наоколо цареше такава тишина, каквато не може да е имало по тези места от хиляда години и повече.
— Сега разбираш ли к’во искам да кажа? То е очевидно.
— Да-а — отговорих бавно, — да, разбирам какво искаш да кажеш.
Реших, че трябва да тръгвам. Не знаех накъде. Но трябваше да разбера нещо повече за това, което ставаше.
— Ти ли си собственикът? — попитах го.
— И к’во, ако съм? — отвърна той отбранително.
— Нищо, само трябва да платя на някого за три двойни коняка.
— А, зарежи тая работа.
— Но виж…
— Зарежи тая работа, казвам ти. И знаеш ли защо? Щото к’ва полза има от пари един мъртвец. А шега аш не шъм повече от един мъртвец. Само още малко да пийна.
Казах му, че за възрастта си изглежда доста якичък.
— К’ва полжа има да живееш сляп като прилеп? — предизвикателно запита той. — Тошно така кажа и жена ми. И беше права — само че тя е по-шмела от мен. Като разбра, че и децата са ослепели, к’во мислиш, че направи? Легна с тях в леглото и пусна газта. Ето това направи тя. А аш нямах куража да остана с тях. Жена ми е куражлия повече от мен. Но шкоро и аз ще штана шмел. Шкоро и аз се качвам горе — като се натряскам достатъчно.
Какво можех да му кажа? Каквото му казах, само го ядоса. На края се добра пипнешком до стълбите и изчезна нагоре с бутилка в ръка. Не се опитах да го спра или да го последвам. Стоях и го гледах как си отива. После гаврътнах остатъка от коняка си и излязох на тихата улица.
Идването на трифидите
Това е разказ за моя личен живот. В него има много неща, които са изчезнали завинаги, но аз не мога да говоря за тях по никакъв друг начин, освен като използвам думи, с които тогава ги наричахме.
Те трябва да останат в разказа. Но за да опиша обстановката по-разбираемо, ще се наложи да се върна доста по-назад от момента, с който започнах:
Когато бях малък, живеехме — баща ми, майка ми и аз — в едно от южните предградия на Лондон. Имахме малка къщичка, която баща ми поддържаше с добросъвестен ежедневен труд в Отдела за държавните приходи, и малка градинка, където през лятото работеше даже по-упорито, отколкото в службата. С една дума, по нищо не се различавахме от десетте или дванайсетте милиона други хора, които тогава живееха в и около Лондон.
Баща ми беше един от тези хора, които можеха само с един поглед да съберат колонка от цифри даже и в тогавашната абсурдна парична система. Следователно за него мисълта, че аз ще стана счетоводител, беше нещо съвсем естествено. Ето защо неспособността ми да получа един и същи резултат при две пресмятания на каквато и да е сума ме превръщаше за него в загадка и разочарование. И все пак това беше факт: просто едно от многото необясними неща на този свят. И всеки следващ учител, който се опитваше да ми втълпи, че математическите решения се получават логично, а не чрез някакво мистично вдъхновение, беше принуден да се откаже с убеждението, че нямам мозък за цифри. Баща ми гледаше училищния ми бележник с отчаяние, за каквото останалите ми бележки едва ли даваха основание. Струва ми се, че мислите му течаха в следния ред: няма мозък за цифри = няма понятие от финанси = няма пари.
— Аз наистина не знам какво ще правим с теб. С какво искаш да се занимаваш? — питаше ме той.
И докато не бях навършил тринайсет-четиринайсет години, аз тъжно клатех глава, съзнавайки некадърността си, и признавах, че не знам.
След което баща ми започваше да клати своята глава.
За него светът строго се делеше на хора, които седяха на бюра и работеха с мозъците си, и хора, които не седяха на бюра и не работеха с тях и затова бяха мръсни. Как съумяваше да поддържа и в мен това гледище, което беше остаряло с около век, не знам, но то така доминираше в ранните ми години, че мина доста време, преди да успея да прозра простата истина: неспособността ми да смятам съвсем не означаваше, че съм обречен да водя живот на уличен метач или кухненски слуга. На мен и през ум не ми минаваше, че предметът, от който най-много се интересувах, би могъл да ми осигури кариера — а баща ми или беше пропуснал да забележи, или да се позаинтересува от факта, че бележките ми по биология бяха винаги добри.
В същност това, което реши нещата, беше появяването на трифидите.
За мен те направиха даже много повече — осигуриха ми работа и едно спокойно съществование. Но от друга страна, на няколко пъти едва не ми отнеха живота. Трябва да призная обаче, че те го и спасиха, защото именно ужилване от трифид ме беше довело в болницата по време на трагичния инцидент с „падащите звезди“.
В книгите има доста свободни размишления върху внезапното появяване на трифидите. Болшинството от тях са глупости. Трифидите, разбира се, не са се създали спонтанно, в което много невинни души вярваха. Голяма част от хората не подкрепиха и теорията, че са нещо като пробно посещение — предвестници на нещо много по-лошо, което ще ни сполети, ако не разрешим проблемите си и не престанем да се държим заядливо. Нито пък семената им са долетели при нас от космическото пространство като мостри на ужасните форми, които може да придобие животът върху други, не дотам привилегировани светове — най-малко, аз съм доволен, че не са всичко това.
Аз научих за тях повече от останалите хора, защото трифидите бяха моя професия и фирмата, за която работех, беше лично заинтересована от благовидното им представяне пред обществото. И въпреки всичко истинският им произход си остава неясен. Моето лично убеждение, доколкото то има някаква стойност, е, че те са продукт на умна игра с биологията и при това, напълно възможно, случайна. Ако бяха създадени на всяко друго място освен в района, от който произхождаха, без съмнение щяхме да притежаваме пълна документация за потеклото им. В случая не беше публикувано нито едно авторитетно изявление от тези, които са били най-добре осведомени. Причината се криеше в сериозната политическа обстановка, която цареше по онова време.
Светът, в който живеехме тогава, беше широк и в по-голямата си част лесно достъпен. Пресичаха го шосета, морски пътища и железопътни линии, по които човек можеше да измине хиляди мили удобно и в безопасност. Ако желаехме да пътуваме още по-бързо и можехме да си го позволим — пътувахме със самолет. В онези времена нямаше нужда да се носи оръжие или даже да се взимат предпазни мерки. Човек можеше, така както си е, да отиде, където си пожелае, без нищо да го затруднява — като изключим безбройните формалности и наредби. Един толкова опитомен свят сега ни се струва утопия. И все пак това беше точно така.
Трябва да е много трудно за младите хора, които никога не са го познавали, да си представят подобен свят. Може би това им напомня за златния век, въпреки че за тези, които живееха в него, не беше съвсем така. Или може би смятат, че е скучно да живееш на една Земя почти цялата подредена и култивирана — но и това не беше вярно. Земята беше доста интересно място — поне за един биолог. Всяка година ние премествахме границата на възможностите за отглеждане на хранителни растения още малко по на север. Интензивни култури се засаждаха на нови поля, които в миналото са били само тундра или пустош. Освен това всеки сезон отвоювахме ивици от стари и нови пустини и ги заставяхме да раждат храна или трева. Защото в онези времена храната беше най-острият ни проблем и развитието на методите за регенерация и разширяването на границите на обработваемата площ се следеше върху картите с почти същото внимание, с каквото по-старата генерация е следяла придвижването на фронтовата линия.
Такова отклоняване на интереса от меча към палешника е безсъмнено социален напредък, но същевременно оптимистите грешаха, като твърдяха, че това говорело за промяна на човешкия дух. Човешкият дух си беше същият — деветдесет и пет процента от него желаеха да живеят в мир, а останалите пет процента преценяваха шансовете си дали да рискуват и да започнат първи. И просто защото на никого шансовете не бяха достатъчно големи, затишието продължаваше.
Междувременно с двадесет и петте милиона гърла, които зареваваха за хляб всяка поредна година, проблемът за прехраната ставаше все по-сериозен и след дългогодишна и безрезултатна пропаганда само няколко провалени реколти успяха да накарат хората да осъзнаят неговата острота.
Причината, която поукроти за известно време воинствуващите пет процента и ги накара да престанат да всяват раздори, беше появата на изкуствените спътници. Продължителната изследователска работа в областта на ракетостроенето най-после успя да постигне една от целите си. Беше изстреляна ракета, която остана горе. В същност стана възможно да се изстреля ракета достатъчно далеч, че да попадне в орбита около земята. И вече попаднала там, да продължи да обикаля като малка луна, съвсем бездейна и безвредна — докато едно натискане на копчето не я тласне обратно надолу с опустошителен ефект.
С колкото и голяма тревога обществеността да посрещна триумфалното съобщение за този спътник-бомба, още по-голяма беше тревогата, че изобщо не бяха направени други подобни съобщения, макар да се знаеше, че има нови постижения. Далеч не беше приятно човек да живее със съзнанието, че горе някъде над главата му се намират неизвестен брой заплахи, които спокойно си кръжат и кръжат, докато някой не им нареди да паднат — и че срещу това нищо не може да се направи. Но въпреки всичко животът трябваше да продължава — в края на краищата новостите са удивително краткотрайни. Хората по необходимост свикнаха да живеят с тази идея. От време на време панически избухваха протести, когато се появяха съобщения, че освен изкуствените спътници с атомни заряди имало и други, носещи зарази за растенията, за добитъка, радиоактивен прах, вируси и инфекции не само от познатите видове, но и съвсем нови, измислени в лабораториите — и всички те кръжали там горе. Дали такива несигурни и неподбиращи жертвите си оръжия действително са били изстрелвани, е трудно да се каже. Но трудно могат да се определят и границите на човешката глупост — особено на глупостта, породена от страх. Един опасен организъм, недостатъчно жизнеспособен и поради това ставащ безвреден в срок от няколко дни (а кой е казал, че такъв не би могъл да се развъди?), може да се смята за стратегическо оръжие, ако се хвърли на подходящо място.
На този етап всички страни негласно се споразумяха да не правят никакви положителни или отрицателни изявления, свързани със спътниците, и се положиха големи усилия да се отклони вниманието на обществеността към не по-малко важния, но не така ожесточен проблем за недостига на хранителните ресурси.
Законите на търсенето и предлагането би трябвало да дадат възможност на по-предприемчивите да организират стокови монополи, но светът като цяло беше започнал да се отнася враждебно към явните монополи. В същност системата на свързаните компании работеше без засечки и обществеността рядко научаваше за разни незначителни трудности, които трябваше да се отстраняват от време на време. Така например едва ли някои изобщо беше чувал за съществуването на Умберто Кристофоро Палангес. Аз самият научих за него едва няколко години по-късно, в процеса на работата си.
По произход Умберто беше латиноамериканец и поданик на една от южноамериканските държави. Първото му появяване като евентуален разрушителен елемент в безупречния механизъм на производството на хранителни масла стана, когато той влезе в кантората на „Арктическа и европейска компания за рибено масло“ и показа бутилка с бледорозова течност, с която възнамеряваше да ги заинтригува. „Арктическа и европейска“ не прояви никакъв интерес. Положението им не беше цъфтящо. И все пак по едно време се наканиха да анализират оставената им проба.
Първото им откритие беше, че това във всеки случай не е рибено масло: установиха, че е от растителен произход, но не можаха да открият източника. Второто откровение беше, че сравнени с него, и най-добрите им рибени масла приличаха на машинна смазка. Светкавично изпратиха остатъка от пробата за подробен анализ и бързо засъбираха сведения, за да разберат дали мистър Палангес не е ходил и на друго място.
Когато Умберто ги посети отново, директорът го посрещна с подкупващо внимание.
— Маслото, което сте ни донесли, е със забележителни качества, мистър Палангес.
Умберто поклати главата си, покрита с черна лъскава коса. Този факт му беше добре известен.
— Никога не съм виждал подобно нещо — призна директорът.
Умберто отново кимна.
— Така ли? — учтиво се осведоми той. После, като че ли мисълта му беше хрумнала случайно, добави: — Но струва ми се, че ще видите, сеньор, и то в огромни количества. — Даде вид, че се замисля. — Според мен то ще се появи на пазара след седем или може би осем години — и се усмихна.
Директорът прояви недоверие. Той каза с откровен тон:
— То е по-хубаво от нашите рибени масла.
— И на мен така ми казаха, сеньор — съгласи се Умберто.
— Вие сам ли смятате да търгувате с него, мистър Палангес?
Умберто отново се усмихна.
— В такъв случай щях ли да ви го показвам?
— Бихме могли да подобрим някое от нашите масла синтетично — забеляза директорът замислено.
— С някои витамини — но ще ви струва много скъпо да ги синтезирате всичките, даже и да можехте да го направите — кротко каза Умберто. — Освен това — добави той — имам сведения, че новото масло, така или иначе, лесно ще измести и най-хубавите ви рибени масла.
— Хм, предполагам, че имате някакво предложение, мистър Палангес. Може би трябва вече да ни го кажете.
Умберто обясни:
— Съществуват два начина човек да се справи с подобно нещастие. Обичайният начин е то да се предотврати или да се отлага дотогава, докато капиталът, похарчен за съществуващото оборудване, се изплати. Това, разбира се, е най-приемливото решение.
Директорът кимна. По тези въпроси той беше добре осведомен.
— Но в случая, колкото и да ми е мъчно за вас, такова нещо е невъзможно.
В това директорът се съмняваше. Склонен беше да каже: „Така ли мислите?“, но се въздържа и се задоволи с едно уклончиво „О?“.
— Другият начин — съветваше Умберто — е да го произведете сами, преди да е започнала бедата.
— А-а-а — каза директорът.
— Мисля — продължи Умберто, — мисля, че бих могъл да ви снабдя със семена от това растение след около шест месеца. Ако ги засеете тогава, ще можете да започнете производството на масло след пет години или шест, при пълен добив.
— Всъщност съвсем навреме — забеляза директорът.
Умберто кимна.
— Първият начин е по-лесен — каза директорът.
— Ако изобщо беше възможен — съгласи се Умберто. — За съжаление вашите конкуренти са точно толкова недостъпни, колкото и непобедими.
Той заяви това с убеждение, което накара директора замислено да го наблюдава известно време.
— Разбирам — каза на края той. — Чудя се… ъ-ъ-ъ… Вие да не би случайно да сте съветски гражданин, мистър Палангес?
— Не — отговори Умберто, — но имам много широки контакти…
Тук вече трябва да вземем под внимание другата една шеста от света, където имаше несъмнени постижения в много сфери от човешката дейност. Биологията беше една от тях. И пред Съветския съюз, както и пред останалата част от човечеството, стоеше проблемът за увеличаване на хранителните ресурси. Знаеше се, че там успешно се занимават с облагородяването на пустините, степите и северната тундра.
— Слънчогледи — каза директорът разсеяно, потънал в дълбок размисъл. — Случайно научих, че отново са успели да увеличат добива на слънчогледово масло. Но това е друго.