Мисълта, че съществуваше възможност в някои от къщите, покрай които минавахме, все още да има хора, успели да издържат досега, не беше никак приятна. Отново изникваше същият въпрос, пред който бяхме изправени в Лондон — чувството, че човек е длъжен, според всички норми на цивилизацията, да се опита да ги намери и да направи нещо за тях, и отчайващата истина за пропилените усилия, с които щеше да завърши всеки подобен опит, както беше станало и преди.
И отново същият въпрос. Какво може да направи човек, имащ най-добрите намерения, освен да удължи страданието? Да поразмахва чистата си съвест още малко, за да види отново резултата от напразните си усилия.
Няма никакъв смисъл, твърдо реших аз, да се влиза в района на земетресението, докато сградите все още падат — спасителните операции трябва да започнат чак след като всички трусове затихнат. Но здравият разум съвсем не правеше нещата по-лесни. Старият професор беше прекалено прав, когато подчерта колко трудно приспособимо е човешкото съзнание…
Трифидите усложняваха нещата до неочаквани размери. Разбира се, имаше много други разсадници освен плантациите на нашата компания. В тях ги отглеждаха за нас, за частни лица или за разни други клонове на индустрията, в които се използваха техните деривати. Мнозинството от тези разсадници, по климатични съображения, се намираха в южната част на страната. И въпреки всичко, ако това, което вече бяхме видели, беше показател за начина, по който се бяха освободили и разпространили, изглежда, броят им е бил далеч по-голям, отколкото предполагах. Перспективата, че с всеки изминат ден все повече от тях съзряваха, а подрязаните екземпляри възобновяваха жилата си, съвсем не беше успокоителна…
Със само още две спирания, едното за храна, а другото за гориво, напредвахме добре и около четири и половина следобед влязохме в Бииминстър. Стигнахме самия център на града, а следи, които да подсказват присъствието на групата на Бийдли, все още не бяхме видели.
На пръв поглед градът беше точно толкова лишен от живот, колкото всички останали, през които бяхме минали този ден. Главната търговска улица, в която навлязохме, беше гола и пуста, с изключение на два камиона, паркирани в единия й край. Бяхме изминали около двайсетина ярда, когато иззад единия камион излезе човек с насочена карабина. Той съзнателно стреля над главата ми, а после свали мерника.
В задънена улица
Върху подобно предупреждение не правя никакъв коментар. Спрях.
Мъжът беше едър и рус. С пушката боравеше съвсем свойски. Без да я премества от целта си, той посочи два пъти настрани с глава. Приех го като знак да изляза от кабината. Слязох и показах празните си ръце. Когато наближих единия от паркираните камиони, иззад него се появиха още един мъж и едно момиче. Гласът на Коукър се разнесе зад мен:
— По-добре свали тази пушка, приятелю. Всички сте ми на мерника.
Русокосият се заозърта. Ако исках, това беше моментът да се нахвърля върху него, но само му казах:
— Той е прав. Но както и да е, идваме със съвсем мирни намерения.
Мъжът свали карабината, но не беше много убеден. Коукър излезе иззад прикритието на моя камион, заради който никой не беше забелязал появата му.
— Що за идея? Да се изядем като кучета ли? — каза той.
— Само двамата ли сте? — попита вторият мъж.
Коукър го изгледа.
— А вие какво очаквате? Митинг? Да, само двамата сме.
Тримата видимо си отдъхнаха. Русият обясни:
— Мислехме, че сте банда от някой голям град. Очакваме подобни нападения заради хранителните ни припаси.
— О — каза Коукър. — От което можем да си направим извода, че скоро не сте били в някой по-голям град. Ако това е единственият ви проблем, спокойно можете да го забравите. Всички банди, доколкото ги има, в момента са заети със съвсем други неща. В същност, ако мога така да се изразя, правят същото, което и вие.
— Мислите ли, че няма да дойдат?
— Абсолютно сигурен съм — той ги изгледа. — Вие от групата на Бийдли ли сте?
Тримата озадачено се спогледаха.
— Жалко — каза Коукър. — Това щеше да е първият ни успех от доста време насам.
— А каква е тази група на Бийдли? — попита русият. След толкова часове шофиране в напечената от слънцето кабина се чувствувах съвсем изсъхнал и повехнал. Предложих за разговора да намерим някое по-подходящо място от средата на улицата. Заобиколихме техните коли, газейки сред познатите купища от бисквитени кутии, сандъци с чай, парчета бекон, чували със захар, пакети сол и всичко останало, докато стигнахме до малко барче. Пред чаша бира ние с Коукър накратко им разказахме какво бяхме правили и какво знаехме. После дойде техният ред.
По всичко изглеждаше, че те бяха по-активната половина от една група, състояща се от шест човека. Останалите трима — две жени и един мъж — бяха настанени в къщата, избрана за тяхна база.
Някъде около обед на седми май, вторник, русокосият и момичето пътували с неговата кола към западната част на страната. Отивали да прекарат двуседмичната си ваканция в Корнуол и карали доста бързо до мига, в който иззад един завой близо до Крюкърн внезапно изскочил двуетажен автобус. Колата решително налетяла върху автобуса и последното нещо, което си спомнял русият, бил ужасяващият силует на автобуса, който му се сторил висок като планина, надвиснала точно над него.
Събудил се в някакво легло, за да открие, като мен, че наоколо царяла тайнствена тишина. Освен едно общо чувство за болка, няколко порязвания и пулсиращ главобол като че ли нямал кой знае какви повреди. И когато, каза той, прекалено дълго никой не дошъл, станал и проучил мястото, за да разбере, че се намира в малка селска болница. В едно отделение открил момичето и още две жени, едната от които била в съзнание, но неподвижна поради гипсираните си крак и ръка. В съседното имало двама мъже — единият бил сегашният му другар, а другият също бил с гипсиран крак. В цялата болница имало всичко единайсет души, осем от които виждали. От слепите двама били тежко болни и приковани на легло. Като начало неговото положение било значително по-загадъчно от моето. Те останали в малката болница, като правели всичко според силите си за тежко болните, чудели се какво се е случило и се надявали, че все някой ще се появи, за да им помогне. Нямали никаква представа от какво били болни двамата слепи пациенти, нито как да ги лекуват. Единственото, което можели да направят за тях, било да ги хранят и да се опитват да облекчат страданията им. И двамата починали на следващия ден. Един от останалите мъже изчезнал, без никой да разбере кога си е отишъл. Онези, които били в болницата за наранявания, получени при преобръщането на автобуса, били все местни хора. Щом почувствували, че са се пооправили, тръгнали да търсят близките си. И така, в крайна сметка, останали шест човека, двама от които със счупени крайници.
До този момент те вече били осъзнали, че случилото се е достатъчно сериозно, което означавало, че поне за известно време трябвало да се грижат сами за себе си, но все още цялата истина била твърде далеч от тях. Решили да напуснат болницата и да си намерят някое по-подходящо място, защото предположили, че в градовете сигурно имало много повече виждащи и че вследствие дезорганизацията властта сигурно е попаднала в ръцете на тълпата. От този ден те започнали да очакват настъплението на тези тълпи, което според тях щяло да стане след привършването на хранителните запаси по градовете, и си ги представяли като една ненаситна армия, помитаща всичко по пътя си. Затова главната им грижа била да съберат достатъчно припаси и да се приготвят за обсадата.
И когато ги уверихме, че това е последното нещо, което има вероятност да им се случи, те се спогледаха някак тъжно.
Странна беше тази тройка. Русокосият се оказа служител във фондовата борса и се наричаше Стивън Бренел. Приятелката му беше симпатично, добре сложено момиче, което от време на време инсценираше раздразнителност, но не и искрено удивление пред следващата изненада, която животът можеше да й поднесе. Беше изкарвала прехраната си по доста мъгляв начин, като например — моделирала рокли и после ги продавала, изпълнявала дребни роли в киното, след като пропуснала възможността да отиде в Холивуд, изпълнявала функцията домакин в някакви странни клубове и подпомагала всички подобни свои дейности по най-всевъзможни начини, стига да се появяла подходяща възможност — очевидно една от тези „възможности“ била и предстоящата ваканция в Корнуол. Тя споделяше непоклатимото убеждение, че нищо сериозно не би могло да се случи на Америка и че всичко се свеждаше до въпроса да се издържи, докато дойдат американците, за да оправят нещата. Това беше най-неразтревоженият човек, когото срещах от началото на катастрофата, въпреки че от време на време въздишаше по ярките светлини, които, надяваше се тя, американците ще побързат да оправят.
Третият член, мургавият млад човек, страдаше от силна неудовлетвореност. Беше работил непрекъснато и пестял усилено, за да открие свой собствен магазин за радиочасти. Той имаше амбиции. „Да вземем Форд — казваше младежът — или да вземем лорд Нъфилд — той е започнал от работилница за велосипеди, не по-голяма от моя магазин, а виждате ли докъде е стигнал! Точно това смятах да направя и аз. А сега погледнете как идиотски се обърка всичко! Не е честно!“ Съдбата, според него, не искаше вече фордовци и нъфилдовци — но той нямаше никакво намерение да се примири с тая работа. Това било само един период, изпратен му за изпитание — един ден той щял да застане в своя магазин за радиочасти, твърдо стъпил на първото стъпало към милионерството.
Но най-голямото ни разочарование при срещата с тях беше, че не знаеха нищо за групата на Бийдли. Между другото, единствената група, с която се бяха сблъсквали, била в някакво село близо до границата с Девън, където няколко мъже, въоръжени с ловни пушки, ги посъветвали втори път да не отиват натам. Според тях тези мъже били местни жители. Коукър предположи, че това означава малобройна група.
— Ако принадлежаха към по-голяма, щяха да проявят по-малко нервност и повече любопитство — заяви той. — Но ако хората на Бийдли са някъде наоколо, трябва да можем да ги намерим по някакъв начин.
Той предложи на русокосия:
— Вижте, какво ще кажете да дойдем с вас? Ние ще се грижим за себе си, а когато ги намерим, за всички ни ще стане по-леко.
Тримата въпросително се спогледаха, а после кимнаха.
— Добре, помогнете ни да натоварим и веднага тръгваме — съгласи се мъжът.
Видът на „Чаркот Олд Хауз“ говореше, че на времето това е било укрепено имение. Сега отново го укрепваха. Някога, в миналото, защитният ров е бил пресушен. Стивън обаче смяташе, че ефикасно е успял да разруши дренажната система, така че постепенно той пак щял да се напълни. Имаше план да взриви изградените преградни стени и по този начин да възстанови пълния кръг. Но според чутото от нас излизаше, че това май няма да е необходимо, в резултат на което го обзе известна тъга и разочарование. Каменните стени на къщата бяха дебели. Поне от три прозореца на предната фасада стърчаха дулата на картечници, а Стивън ни посочи и още две, качени на покрива. Вътре беше складиран малък арсенал от бомби, снаряди и както гордо ни показа, няколко огнехвъргачки.
— Открихме оръжеен склад — обясни той. — Цял ден загубихме, докато домъкнем дотук всичко това.
И като гледах тези купища с оръжие, за пръв път осъзнах, че катастрофата със своята всеобхватност се беше оказала по-милостива от някои неща, които на пръв поглед не изглеждаха така фатални. Ако десет или петнайсет процента от населението беше оцеляло, имаше голяма вероятност малките групички като тази действително да се наложи да влизат в боеве с изгладнели банди, за да запазят собствения си живот. Но при сегашните обстоятелства може би всичките войнствени приготовления на Стивън бяха напразни. Те обаче имаха приспособление, което можеше да се окаже много полезно. Посочих огнехвъргачките.
— Тези трябва да вършат добра работа срещу трифидите.
Той се усмихна.
— Прав сте. Много са ефективни. Точно за това ги използваме. И между другото, единственото нещо според мен, което ги кара да бягат. Човек може да си стреля по тях, докато ги разпердушини, и няма да се помръднат. Предполагам, че не могат да разберат откъде идва опасността. Но малко да ги близне пламъкът и ще се пребият да бягат.
— Създавали ли са ви много главоболия? — попитах аз.
Според него не бяха. От време на време един, най-много два или три се приближавали, но бързо ги опърляли и прогонвали. По време на експедициите си обикновено се движели с коли из застроени райони, където вероятността да се срещнат трифиди е много малка.
Тази вечер, след като се стъмни, всички се качихме на покрива. Все още беше рано и нямаше луна. Около нас цареше пълен мрак. Колкото и да се взирахме, никой не успя да забележи и искрица от сигнална светлина. Нито пък някой си спомняше през деня да е забелязал отнякъде да се издига дим. Когато отново слязохме в осветената от лампата стая, беше ме обзело отчаяние.
— При това положение имаме само една възможност — каза Коукър. — Ще трябва да разделим областта на райони и да ги претърсим.
Но не го каза с убеждение. Подозирах, че и той като мен смяташе, че най-вероятно групата на Бийдли ще продължи да дава светлинни сигнали през нощта и някакви други, може би димни, през деня.
Така или иначе, други предложения нямаше, така че се заехме да разпределяме картата на райони, като се стремяхме във всеки да попадне и някоя височина с добър изглед.
На следващия ден отидохме до града с камион и оттам вече с по-малки коли започнахме издирването. Твърдо мога да заявя, че след обиколката ми из Уестминстър, когато търсех следите на Джозела, този беше най-тежкият ми ден.
Съвсем в началото не беше толкова лошо. Пред мен се простираха пътят, залян от слънчева светлина, и младата зеленина на ранното лято. Срещах табели, които сочеха към Икзитър, Уест и други места, като че ли животът все още си продължаваше по старому. Понякога, макар и рядко, виждах птици. А имаше и диви цветя из полята, които изглеждаха така, както винаги са изглеждали.
От друга страна обаче, картината не беше толкова привлекателна. По полето лежеше мъртъв добитък или слепешката блуждаеше наоколо. Неиздоените крави болезнено мучаха. Овце, заплели се в къпинак или бодлив тел, лесно се бяха отказали от борбата и покорно чакаха смъртта; други пасяха безразборно или неподвижно загиваха от глад с упрек в слепите очи.
Минаването покрай фермите вече беше много неприятно. За да съм в безопасност, отварях прозореца на колата не повече от инч, но затварях даже и него всеки път, когато забележех някоя ферма на пътя.
Трифиди имаше в изобилие. Понякога ги виждах, че вървят през полето или неподвижно стоят покрай храстите. В много дворове си бяха харесали бунищата, където се бяха настанили, докато изчакат труповете да достигнат определената степен на гнилост. Сега ги гледах с отвращение, каквото никога преди не бях изпитвал към тях. Ужасни, неизвестни същества, които някой от нас някак си беше създал, а останалите в безгрижната си лакомия завъдили по целия свят. В случая даже не можеше да се вини и природата. Някак си ги бяхме отгледали, така както отглеждахме цветя или гротескни пародии на кучета… Започнах да ги ненавиждам, и то не толкова за навика им да се хранят с мърша, колкото заради факта, че те като че ли единствени можеха да блаженствуват от нашето нещастие…
Колкото повече напредваше денят, толкова по-силно ме обземаше чувството за самота. Спирах на всеки хълм или височинка и доколкото ми разрешаваха възможностите на бинокъла, внимателно оглеждах околността. Веднъж забелязах дим, но когато стигнах до източника, оказа се, че е някакъв малък влак, изгорял на линията — така и не разбрах как е станало това, тъй като наоколо нямаше абсолютно никой. Друг път видът на развяващо се флагче ме накарваше да хукна към къща, която заварвах потънала в тишина, но не и празна. А когато на един от съседните хълмове се мярна нещо бяло, бързо насочих бинокъла натам, за да видя само няколко овце, които панически бягаха, докато един трифид непрекъснато, но безрезултатно шибаше вълнестите им гърбове. Никъде не се виждаше и помен от живи човешки същества.
Когато спирах да се храня, не се бавех повече, отколкото ми беше необходимо. Ядях бързо, заслушан в тишината, която започваше да ми действува на нервите, и припряно отново потеглях, за да мога да чувам поне шума на двигателя.
Даже започнах да си представям разни работи. Веднъж видях ръка да ми маха от един прозорец, но когато приближих, ръката се оказа разлюляно пред прозореца клонче. Друг път забелязах човек, спрял насред полето, който се обърна и ме изгледа, но бинокълът ми показа, че той нито е могъл да спре, нито да се обърне: беше плашило. Чувах гласове, които ме викаха едва доловимо през шума на двигателя. Спирах и загасях мотора. Нямаше гласове, нямаше нищо: само далеч, някъде много далеч, мучеше неиздоена крава.