И тогава си помислих, че тук-там, разпръснати из околността, сигурно има мъже и жени, които мислят, че са абсолютно сами, единствени оцелели. И изпитах към тях такава жал, каквато изпитвах към всички, сполетени от нещастието.
Следобед, отпаднал духом и силно обезверен, упорито продължавах да кръстосвам моя участък от картата, защото все още се надявах, че това, което ми подсказваше вътрешното чувство, може и да не е истина. На края обаче се убедих, че ако въобще в моя район имаше някоя по-многобройна група, то тя съзнателно се криеше. Разбира се, не бях успял да мина по всеки страничен път и алея, но почти можех да се закълна, че звукът от съвсем анемичния ми клаксон е достигнал до всяко кътче. Приключих издирването и се върнах при паркирания камион в най-мрачното настроение, на което никога не съм подозирал, че съм способен. Все още никой от останалите не се беше върнал и за да убия времето, а и защото изпитвах силна нужда да прогоня този мраз, настанил се в душата ми, влязох в близкото барче и си налях чаша хубав коняк.
Стивън беше следващият. По всичко изглеждаше, че експедицията му се беше отразила по същия начин, защото той само поклати глава в отговор на въпросителния ми поглед и веднага посегна към отворената от мен бутилка. След десетина минути към нас се присъедини и амбициозният радиотехник. Той водеше със себе си рошав младеж с див поглед, който, по всичко личеше, не се беше бръснал и мил от няколко седмици. Тази личност била на път; очевидно това е била единствената му професия. Една вечер — за деня не беше сигурен — той си намерил хубав хамбар, в който удобно можел да прекара нощта. И тъй като този ден бил изминал много повече мили от обикновено, заспал моментално, щом легнал. На сутринта се събудил в някакъв кошмар и като че все още не беше съвсем сигурен дали лудият е той, или светът около него. Според нас той наистина беше малко луд, но независимо от това все още имаше съвсем ясна представа за какво се използва бирата.
Беше минал още около половин час, когато се появи Коукър. Придружаваше го едно кутре вълча порода и една невероятна стара дама, облечена, както по всичко личише, в най-хубавите си дрехи. Нейният чист и изряден вид се набиваше на очи точно толкова, колкото липсата му при другия ни новобранец. Пред прага на бара тя благовъзпитано се поколеба. Коукър я представи.
— Това е мисис Форсет, единственият собственик на Универсалните магазини на Форсет — десетина къщички, две кръчми и една църква — цялата тази колекция известна като Чипингтън Дърни. И мисис Форсет умее да готви. Господи, как готви!
Мисис Форсет ни изгледа с достойнство, пристъпи напред доверчиво, седна предпазливо и се остави да я принудим да изпие чаша портвайн, последвана от още една.
В отговор на въпросите ни тя си призна, че фаталната вечер и последвалата я нощ спала необичайно дълбоко. Не се впусна в подробности за причината, а и ние не я питахме. И тъй като нищо не я събудило, тя продължила да спи до обяд на другия ден. Когато се събудила, не се чувствувала добре и затова до към средата на следобеда не направила никакъв опит да стане. Наистина, сторило й се малко странно, че никой не я търси в магазина, но решила, че провидението се грижи за нея. Когато най-после станала и отишла до вратата, видяла, че „едно от тези ужасни трикраки неща“ стояло в градината й, а някакъв мъж лежал на пътеката близо до входната врата — поне можала да види краката му. Тя тъкмо се канела да излезе, за да отиде при него, когато забелязала, че трифидът се размърдал и успяла да затръшне вратата точно навреме. Ясно беше, че моментът е бил отвратителен и споменът за него така я развълнува, че тя си наля още една чаша портвайн.
След тази случка мисис Форсет зачакала да дойде някой и да махне трифида и човека. Действително, струвало й се, че необяснимо дълго се бавят, но пък съдържанието на магазина й осигурявало един съвсем приличен живот. Все още чакала, обясни тя, като със затрогваща разсеяност си наливаше четвърта чаша портвайн, когато Коукър, заинтересуван от дима, излизащ от нейното огнище, обезвредил трифида и влязъл.
Тя му дала храна, а той от своя страна й дал съвет. Не било лесно да я накара да разбере действителното положение. На края й предложил да поразгледа селото, като отваря очите си на четири за трифиди, и казал, че към пет часа ще се върне да разбере как й е подействувал огледът. Когато се върнал, намерил я облечена, стегнала багажа си и съвсем готова за път.
Прибрахме се в „Чаркот Олд Хауз“ и вечерта отново наобиколихме картата. Коукър започна да определя новите зони за издирване. Гледахме го без никакъв ентусиазъм. На края Стивън каза това, което всеки, а според мен и Коукър, си мислеше.
— Слушайте, ние покрихме район в радиус от петнайсет мили. Съвсем ясно е, че не са някъде наблизо. Или информацията ви е погрешна, или те са решили да не спират тук, а са продължили нататък. Според мен ще бъде абсолютно губене на време, ако продължаваме да търсим по този начин.
Коукър остави пергела, с който работеше.
— Тогава какво предлагате?
— Струва ми се, че бихме могли да покрием много по-голяма площ, и то много по-бързо, по въздуха. А и по-успешно. Залагам си главата, че всеки, който чуе шум от самолетен двигател, ще се покаже и ще даде някакъв знак.
Коукър закима.
— Как не се сетихме за това по-рано. Тук някъде трябва да има някакъв хеликоптер, разбира се, но къде да го намерим и кой ще го кара?
— О, аз мога да подкарам една от тези машинки — каза уверено радиотехникът.
В тона му се почувствува нещо неестествено.
— Летели ли сте някога? — попита го Коукър.
— Не — призна радиотехникът, — но мисля, че не е кой знае колко сложно. Само трябва да му хванеш цаката.
— Хм — каза Коукър, гледайки го с недоверие.
Стивън си спомни, че недалеч се намирали две бази на ВВС, а от Йовил започвал маршрутът на въздушните таксита.
Въпреки всичките ни съмнения радиотехникът удържа думата си. Той непоклатимо вярваше, че вроденият му инстинкт към машините няма да го подведе. След като се поупражнява половин час, той вдигна хеликоптера във въздуха и го закара в Чаркот.
Четири дни машината кръжеше из въздуха, като все повече разширяваше кръговете си. Два дни наблюдаваше Коукър, останалите два го заместих аз. Всичко, което открихме, бяха десет малки групички. В нито една от тях не знаеха нищо за хората на Бийдли и в нито една от тях не открих Джозела. Когато намерехме някоя група, кацахме. Обикновено бяха по двама или трима. Най-голямата се състоеше от седем човека. Посрещаха ни радостно развълнувани, но скоро, щом разберяха, че и ние сме представители на подобна група, а не авангард на спасителната операция в общ мащаб, интересът им бързо спадаше. Това, което можехме да им предложим, не се различаваше съществено от това, което вече имаха. Някои от тях, под влияние на изживяното разочарование, безразсъдно ни обиждаха и заплашваха, но повечето просто изпадаха в предишното си униние. Всички до един не проявяваха желание да се присъединят към други групи и по-скоро бяха склонни да се запасят с каквото могат и се устроят колкото е възможно по-удобно, докато чакат пристигането на американците, които бяха длъжни да намерят някакъв изход. Тази идея като че беше широко разпространена и здраво заседнала в съзнанието на хората. И опитите ни да ги убедим, че ако има оцелели американци, то те са прекалено заети със своето собствено спасяване, се приемаха с охота, с която човек посреща кофа студена вода във врата си. Американците, уверяваха ни те, никога няма да допуснат подобно нещо да се случи в собствената им страна. Но въпреки всичко и независимо от тази фикс-идея за всесилния янки оставяхме на всяка група по една карта, където беше отбелязано приблизителното местонахождения на откритите вече групи, в случай че променят мнението си и решат да се съберат, за да си помогнат сами.
Тези полети съвсем не бяха връх на удоволствието, но във всеки случай бяха за предпочитане пред самотното издирване по земята. На края и на четвъртия безплоден ден обаче се взе решение търсенето да се прекрати.
Поне другите взеха такова решение. Аз имах различно мнение по въпроса. Бях лично заинтересован, а те не бяха. Когото и да намереха те, сега или по-нататък, щеше да бъде чужд за тях. Аз търсех групата на Бийдли като средство, а не като крайна цел. Ако ги намерех и разберях, че Джозела не е с тях, тогава щях да продължа търсенето. Не можех обаче да очаквам останалите да продължат да си губят времето с това издирване само заради мен.
Интересно беше, че през цялото това време не срещнах нито един човек, който търси друг човек. Всички, като изключим Стивън и приятелката му, бяха завинаги откъснати от приятели и роднини, които да ги свързват с миналото, и започваха нов живот с хора, които им бяха съвсем чужди. Доколкото разбирах, единствен аз бях завързал бързо нова връзка — и то толкова краткотрайна, че тогава едва ли осъзнавах колко важно е това за мен…
След като решението да прекратим търсенето беше взето, Коукър каза:
— Хубаво, но сега трябва да обмислим какво ще правим оттук нататък.
— Ами ще събираме запаси за зимата и ще караме както досега. Какво друго бихме могли да правим? — попита Стивън.
— Мислех за това — отговори Коукър. — Може би до едно време ще е добре, но какво ще правим после?
— Е, ако действително съвсем закъсаме за провизии, наоколо има още толкова много — каза радиотехникът.
— А американците ще дойдат преди Коледа — обяви приятелката на Стивън.
— Слушайте — търпеливо отвърна Коукър, — не можете ли за известно време да се държите така, като че ли американците са се изпарили от този свят? Опитайте се да си представите свят, в който няма никакви американци — можете ли?
Момичето го гледаше втрещено.
— Но… трябва да има — каза тя.
Коукър тъжно въздъхна и насочи вниманието си отново към радиотехника.
— Тези запаси няма да ги има вечно. Доколкото мога да проумея, в този съвсем нов свят ни е даден много добър старт. Завещан ни е достатъчно капитал от всичко, с който можем да започнем, но той няма да трае вечно. Да, ние не бихме могли да изядем всички хранителни запаси, които съществуват в момента, даже поколения напред, но те ще се развалят. И много от тях — съвсем скоро. Това се отнася не само за храната. Всичко, макар и по-бавно, но съвсем сигурно ще се разпадне. Ако догодина искаме да ядем пресни неща, ще трябва да ги отгледаме сами. Ще дойде време също, когато всички трактори ще са се износили или ръждясали и няма да има повече гориво, за да ги подкараме — така или иначе ще се наложи да се обърнем към природата и да благословим конете — ако ги има. Това е само отсрочка — просто една изпратена от съдбата отсрочка, — докато преодолеем първоначалното зашеметяване и започнем да се организираме, но не е повече от отсрочка. По-късно ще трябва да орем, а още по-късно да се научим как се правят палешници, а след това ще се наложи да се научим и как се топи желязото, за да направим палешниците. В този момент ние се намираме на път, който ще ни връща назад, назад и още по-назад, докато успеем — ако изобщо успеем — да се научим да произвеждаме всички неща, които износваме. И чак тогава ще можем да спрем и да преодолеем тази инерция, която ни връща назад към дивачеството. Но веднъж направили това, може би ще успеем отново да запълзим нагоре.
Той се огледа, за да разбере дали следваме мисълта му.
— Ние можем да направим това — ако пожелаем. Най-ценната част от нашето добро наследство са знанията. Благодарение на тях ние няма да започнем оттам, откъдето са започнали прадедите ни. Всичко, което ни е необходимо, го пише в книгите, само трябва да си направим труда да го намерим.
Останалите любопитно го наблюдаваха. За пръв път го виждаха изпаднал в едно от ораторските си настроения.
— Обаче — продължи той, — доколкото аз съм могъл да науча, четейки история, това, което е необходимо, за да се развиват и използват знанията, е свободно време. Там, където всеки трябва да работи непрестанно само за да осигури прехраната си и няма свободно време за мислене, там знанието е в застой и хората също. Мисленето трябва да се извършва преди всичко от хора, които пряко нищо не произвеждат — от хора, които на пръв поглед изглежда, че живеят изцяло на гърба на другите, но в действителност представляват едно дългосрочно капиталовложение. Знанието се е развивало в градовете и големите институти — а селото със своя труд ги е поддържало. Съгласни ли сте с това?
Стивън сбърчи вежди.
— Горе-долу. Но не разбирам накъде биете?
— Ето накъде. Броят на хората в общината. Една община с нашата сегашна големина не може да се надява на повече освен да просъществува за кратко и постепенно да загине. Ако останем тук толкова, колкото сме сега — десет души, — краят съвсем неизбежно ще бъде бавна и безполезна смърт. Ако има деца, времето, което ще можем да им посветим, откъсвайки го от работата, ще бъде достатъчно само да им дадем едно съвсем елементарно образование. Още едно поколение и ще се превърнем в диваци или тъпанари. За да си запазим, за да можем въобще да използваме знанията в библиотеките, ние трябва да имаме учителя, лекаря и ръководителя и трябва да сме в състояние да ги храним, докато ни помагат.
— Е? — каза Стивън след кратка пауза.
— Мислех си за това място, което видяхме с Бил в Тиншам. Разказахме ви за него. Жената, която се опитва да го ръководи, има нужда от помощ, при това — голяма нужда. Тя разполага с около петдесет-шейсет човека, от които виждат само десетина. Затова не може да се справи. И тя знае, че не може, но не желаеше да го признае пред нас. Не искаше да се чувствува наш длъжник, като ни помоли да останем. Но ако се върнем и й предложим да останем, сигурен съм, че ще се чувствува много щастлива.
— Милостиви боже! — възкликнах аз. — Мислите ли, че съзнателно ни е изпратила в невярна посока?
— Не зная. Може би съм несправедлив към нея, но ми се струва странно, че не видяхме и не чухме нищичко за Бийдли и компания. Не е ли така? Но независимо дали го е направила съзнателно или не, резултатът е същият, защото съм решил да се върна там. Ако искате да чуете причините — ето ги. Те са две. Първо, ако някой не хване здраво в ръце тази община, тя ще загине — което ще бъде загуба и срам за всички хора там. Втората е, че местоположението на онова имение е много по-добро от това. Разполага със стопанство, на което му трябва много малко, за да бъде в пълен ред. Практически това е една напълно самозадоволяваща се единица, която при нужда може и да се разшири. Докато тук, за да постигнем подобно ниво, ще е необходим много повече труд.
Това, което е най-важно обаче — че общината е достатъчно многобройна. Дотолкова, че да можем да си позволим да отделим време за учене — да обучим сегашните слепи и техните виждащи деца, които ще се родят по-късно. Вярвам, че това е възможно, и ще направя всичко, което е по силите ми, за да успея — и ако високомерната мис Дюран не може да го приеме, да ходи да се хвърли в реката.
— Сега въпросът е този. Мисля, че бих могъл да се оправя и сам, но знам, че ако отидем всички заедно, ще успеем да реорганизираме имението и да започнем работа само след няколко седмици. И тогава ще заживеем в една община, която ще се разраства и ще има дяволски добри шансове да издържи на всичко. Другата възможност е да си останете една малка групичка, която с времето ще изпада във все по-голяма самота и отчаяние. Така че какво ще кажете за моето предложение?
Въпроси и разисквания имаше, но колебание — не. Тези от нас, които бяха участвували в издирването, бяха се докоснали до ужаса на самотата, която ни очакваше. От друга страна, никой не беше свързан със сегашното ни жилище. То беше избрано само заради защитните му възможности, но едва ли би могло да ни предложи нещо друго. И почти всички вече се чувствуваха подтиснати от тази изолация. Затова мисълта за по-голяма и по-разнообразна компания сама по себе си беше привлекателна. Само след един час вече ни занимаваха въпросите, свързани с транспорта и подробностите по преместването, така че предложението на Коукър, малко или повече, беше възприето. Единствено приятелката на Стивън изказа известни съмнения: