Хората с учудване и леко отвращение научиха, че растението е месоядно и че попадналите в чашката мухи и други насекоми практически се смилаха от лепкавото вещество, което се намираше в нея. Ние, които населявахме умерения пояс, знаехме, че съществуват насекомоядни растения, но не бяхме свикнали да ги срещаме извън специалните оранжерии и донякъде бяхме склонни да смятаме поведението им за непристойно или поне нередно. Но в същност откритието, което вся паника, беше, че спиралата, която се намираше на върха на стеблото, можеше да изхвърля тънко жило с дължина до десет фута, в което се съдържаше достатъчно отрова, че да убие човек, ако го удари по незащитено място.
Още щом хората осъзнаха опасността, последва повсеместно истерично сечене и изтръгване на трифиди, докато на някого не му хрумна, че в същност единственото, което трябва да се направи, за да станат безопасни, е да се премахне самото жило. След това цялата тази нервна кампания срещу растенията позатихна, а редиците им чувствително проредяха. Малко по-късно стана модерно да имаш по един-два обезвредени трифида в градината си. Разбра се, необходими са две години за възстановяване на смъртоносното жило, така че за да бъдат безопасни, ежегодно ги подрязваха и така осигуряваха огромно забавление за децата.
В умерения пояс, където човекът беше успял до една разумна степен да усмири всички форми на природата освен самия себе си, положението на трифидите се изясни напълно. Но в тропиците и по-специално в гъстите гористи местности те бързо се превърнаха в истинско бедствие.
Пътникът много лесно можеше да не ги забележи сред обикновените храсти и подлеса и в момента, в който попаднеше в обсега на отровното жило, то изхвърчаше. Даже за местните жители на тези райони беше трудно да различат неподвижния трифид, коварно спотайващ се между другите растения покрай горската пътека. Бяха необичайно чувствителни към всяко движение наоколо и беше много трудно да ги издебнеш неподготвени.
Борбата с тях в тези райони се превърна в сериозен проблем. Най-предпочитаният метод беше с изстрел да се откъсне върхът на растението, а с него и жилото. Туземците започнаха да носят дълги леки пръти с прикрепени на края криви ножове, които успешно използваха, ако смогнеха първи да нанесат удара, но ако трифидът успееше да се залюлее и така неочаквано да увеличи обсега на жилото си с още четири-пет фута, тези оръжия бяха абсолютно безполезни. Не мина много време и дългите пикообразни съоръжения бяха заменени с различни видове пушки, които посредством пружинен механизъм изстрелваха въртящи се дискове, кръстове или малки бумеранги от тънка стомана. По правило след около дванайсетия ярд те ставаха неточни, въпреки, че ако го уцелеха, можеха да отсекат стебло на трифид и от двайсет и пет ярда. Тези изобретения удовлетвориха и властите на които никак не се харесваше, че всеки мъкне огнестрелно оръжие, и населението — което намираше, че острите като бръснач стоманени снаряди са много по-евтини и леки от патроните и възхитително удобни за тих бандитизъм.
На други места продължаваха интензивните изследвания на природата, навиците и строежа на трифидите. Бяха направени сериозни експерименти, за да се установи в интерес на науката колко дълго могат да ходят и колко далеч могат да стигнат; дали имат предна част, или еднакво тромаво се движат във всички посоки; колко време трябва да държат корените си в земята; как реагират на наличието на различни химикали в почвата и огромно количество други въпроси както полезни, така и безполезни.
Най-големият екземпляр, забелязан в тропиците, достигаше десет фута2 височина. В Европа не беше забелязан нито един, който да надвишава осем фута, а най-често бяха малко над седем. Те явно лесно се адаптираха към различни видове климат и почва и очевидно нямаха друг естествен враг освен човека.
Други няколко доста очевидни особености обаче за известно време убягнаха от вниманието на хората. Трябваше например да мине доста време, преди някой да забележи необикновената точност, с която насочваха жилата си и че почти винаги се целеха в главата на жертвата. Както и никой в началото не обърна внимание на навика им да се навъртат около убитите. Причината се изясни едва когато се разбра, че те се хранят не само с насекоми, но и с месо. Жилото не притежаваше мускулна сила, с която да разкъсва плът, но беше достатъчно силно да издърпва късчета от разлагащото се тяло и да ги повдига до чашката върху стеблото.
Не се проявяваше интерес и към трите малки пръчици в основата на стеблото. Съществуваше някаква смътна идея, че имат нещо общо с размножителната система — система, към която ботаниците охотно причисляваха всички органи със съмнително предназначение, докато бъдат изучени и определени. Затова постепенно се стигна до извода, че внезапното им раздвижване и бързо барабанене по главното стебло е израз на някакво трифидно любовно чувство.
Вероятно фактът, че имах привилегията да бъда ужилен още в началото на трифидната ера, събуди интереса ми към тях, защото от този момент нататък ми се струваше, че между нас съществува някаква връзка. Аз прекарвах или „губех“, ако ме гледахте с очите на баща ми, дълго време загледан в тях като омагьосан.
Никой не можеше да го обвинява, че смяташе тези мои занимания за безсмислени, въпреки че по-късно се оказа, че съм прекарвал времето си по-добре, отколкото и двамата предполагахме. Точно преди да завърша гимназия, в „Арктическа и европейска компания за рибени масла“ станаха известни реорганизации, в процеса на които думата „рибени“ отпадна от заглавието. Обществеността научи, че тя и сродни ней компании от други страни смятат да започнат отглеждането на трифиди в широки мащаби, за да извличат ценни масла и сокове и да произвеждат високохранителни смески за животните. И така изведнъж трифидите влязоха в царството на големия бизнес.
В този момент аз реших съдбата си. Подадох заявление в „Арктическа и европейска“ и благодарение на познанията си получих работа в производствената сфера. Неодобрението на баща ми донякъде беше смекчено от размера на заплатата — доста добра за възрастта ми. Но когато с ентусиазъм заговарях за бъдещето, той недоверчиво пухтеше в мустаците си. Човекът твърдо вярваше само в такава работа, която дългата традиция беше утвърдила, но ме остави да правя каквото си искам: „В края на краищата, ако цялата работа се провали, ще бъдеш достатъчно млад, за да се захванеш с нещо по-солидно“ — заключи той.
Оказа се обаче, че това няма да се наложи. Още преди родителите ми пет години по-късно да загинат при самолетна катастрофа, те бяха видели как новите фирми изместват от пазара всички конкуриращи масла и стана ясно, че тези от нас, които бяхме попаднали в бизнеса от самото начало, бяхме очевидно осигурени до живот.
Един от първите беше и приятелят ми Уолтър Лъкнор.
Отначало се колебаеха дали да назначат Уолтър на работа. Той малко разбираше от земеделие, още по-малко от бизнес и нямаше никаква квалификация за лабораторна работа. От друга страна обаче, той знаеше много за трифидите — имаше някакъв интуитивен подход към тях.
Какво се е случило с Уолтър години по-късно през онзи фатален май, не знам, въпреки че се досещам. Много жалко, че не можа да се отърве. Може би по-късно щеше да се окаже безкрайно полезен. Не мисля, че някой наистина разбира трифидите или че някога ще ги разбира, но от всички хора, които познавам, Уолтър беше най-близо до мига, в които щеше да започне да ги разбира, или може би беше по-точно, както казах — той ги възприемаше интуитивно.
Година или две след като бяхме започнали работа, той за пръв път ме изненада.
Слънцето залязваше. Бяхме свършили добра работа за деня и с чувство на удовлетворение гледахме трите нови ниви, засадени с почти узрели трифиди. Тогава все още не бяхме почнали просто да ги ограждаме, както правехме по-късно. Бяха грубо подредени в редове, или поне стоманените колци, за които ги привързвахме с вериги, бяха в редове, защото самите растения нямаха никакво чувство за организация. Смятахме, че след някой и друг месец вече ще можем да започнем да правим нарезите за сок. Вечерта беше спокойна и почти единственият шум, който нарушаваше тишината, беше периодичното барабанене на малките пръчици по стеблата на трифидите. Уолтър ги наблюдаваше леко наклонил глава. Извади лулата от устата си и отбеляза:
— Разговорливи са тази вечер.
Приех думите му, както би направил всеки друг на мое място — като метафора.
— Може би е от времето — предположих. — Струва ми се, че го правят по-често, когато е сухо.
— Ти повече ли говориш, когато е сухо?
— Защо трябва…? — започнах и изведнъж спрях. — Предполагам, не искаш да кажеш, че те действително разговарят — казах, като забелязах изражението му.
— А защо не?
— Но това е абсурдно. Говорещи растения!
— Много по-абсурдно ли е от ходещи растения? — запита той.
Втренчих се в тях, а после и в него.
— Никога не съм мислил… — започнах колебливо.
— Опитай се да помислиш малко, като ги наблюдаваш. Ще ми е интересно да чуя заключението ти.
Странното беше, че през цялото време, докато се бях занимавал с трифидите, такава възможност изобщо не ми беше хрумвала. Предполагам, че съм бил повлиян от теорията за любовния зов. Но един път идеята влязла в главата ми, така и не излезе. Не можех да се отърва от чувството, че може би наистина си барабаняха някакви тайни послания един на друг.
Дотогава винаги бях смятал, че съм наблюдавал трифидите доста внимателно, но когато Уолтър заговореше за тях, имах чувството, че не съм забелязвал нищо. Той беше способен, стига да е в подходящо настроение, да говори за тях с часове и да измисля теории, които понякога звучаха налудничаво, но не бяха невъзможни.
По това време хората вече не смятаха трифидите за нещо необикновено. Те бяха недодялано забавни, но не кой знае колко интересни. Фирмата обаче ги намираше за интересни. Тя възприе теорията, че тяхното съществуване е благо за целия свят и особено за нея. Уолтър не споделяше нито един от тези възгледи. Понякога, когато го слушах, аз самият започвах да се измъчвам от предчувствия.
Той вече беше твърдо убеден, че те „говорят“.
— А това означава — разсъждаваше приятелят ми, — че някъде в тях се крие интелект. Той не може да е разположен в мозък, защото дисекциите показват, че няма нищо, което даже да наподобява мозък, но това не доказва, че там няма нещо, което изпълнява функциите му. И в това нещо с положителност се крие интелект — от някакъв вид. Забелязал ли си, че когато нападат, винаги се насочват към откритите части? Почти винаги към главата, но понякога и ръцете. И друго нещо, ако прегледаш статистиките на жертвите, обърни внимание какъв голям процент са били ударени в очите и ослепени. Това е забележително и много показателно.
— За какво?
— За това, че те много добре знаят кой е най-сигурният начин да извадят човек извън строя — с други думи, те знаят какво правят. Погледни на въпроса от тази страна. Да допуснем, че те действително притежават интелект; тогава ние ги превъзхождаме само в едно — зрението. Ние можем да виждаме, а те не могат. Отнеми ни зрението и превъзходството изчезва. Още по-лошо. Ние ставаме по-безпомощни от тях, защото те са пригодени да живеят без зрение, а ние не сме.
— Добре де, и така да е, но те не могат да произвеждат предмети. Не могат да си служат с тях. В жилестия им камшик има много слаба мускулна сила — отбелязах аз.
— Това е вярно, но каква полза има от нашето умение да си служим с вещите, ако не можем да ги виждаме? А освен това те нямат нужда да си служат с вещи, или поне не така, както ние си служим с тях. Могат да се хранят направо от почвата или от насекоми и късчета сурово месо. На тях не им е нужно да извършват всичките тези сложни процеси като отглеждане, разпределяне и приготовляване на храната. Впрочем ако трябва да се решава кой има по-голям шанс да оживее — трифид или сляп човек — знам на коя страна ще заложа.
— Значи ли това, че ти допускаш наличието на еднакво развит интелект?
— Съвсем не. Но то не е необходимо. Даже бих казал, че това вероятно е интелект от съвсем друг вид, даже и само заради много по-елементарните им потребности. Да вземем например сложните процеси, на които трябва да подложим един трифид, за да извлечем екстракт, годен за асимилиране. А сега да сменим ролите. Какво трябва да направи трифидът? Просто да ни ужили, да почака няколко дни и да започне да ни асимилира. Нещо съвсем просто и естествено.
Той беше способен да продължава в същия дух с часове и докато го слушах, постепенно започвах да губя реална представа за съотношението между нещата и се хващах, че в мислите си започвам да възприемам трифидите като някакви съперници. Самият Уолтър никога не си даваше вид, че ги възприема по друг начин. Казваше, че смята да напише книга точно върху този проблем, но това щяло да стане, когато имал възможност да събере повече материал.
— Възможност? — повторих аз. — Но какво ти пречи?
— Ето това — жестът му обхвана цялата плантация. — В момента на тях се разчита. И никой няма сметка от разпространяването на всяващи смут идеи. Освен това човекът достатъчно добре контролира трифидите, така че това си остава един чисто академичен въпрос, който едва ли си струва да се повдига.
— Когато те слушам, никога не знам какво да мисля. Не съм сигурен доколко говориш сериозно и доколко се оставяш на фантазията ти да те води. Ти вярваш ли искрено, че в тези неща се крие опасност?
Преди да отговори, Уолтър пусна няколко кълбета дим от лулата си.
— Това е доста вероятно — колебливо каза той, — защото… Ох, и аз самият не съм сигурен. Но в едно нещо съм твърдо убеден — че те биха могли да станат опасни. Чувствувам, че ще съм много по-близо до верния отговор, ако успея да пипна смисъла на тяхното трополене. Някак си тази работа хич не ми харесва. Седят си те и никой не ги възприема по-сериозно от например някакви по-особени зелки, а през половината от времето те си трополят и барабанят нещо един на друг. Защо? За какво трополят? Това искам да разбера.
Според мен Уолтър рядко споменаваше за идеите си пред някой друг, защото кой би му повярвал повече от мен. А аз самият ги пазех в тайна, защото едва ли и двамата бихме имали голяма, полза, ако във фирмата ни излезеше име на смахнати.
Близо още година работихме заедно, но с откриването на нови разсадници и необходимостта от изучаване на чуждия опит аз много започнах да пътувам. Уолтър се отказа от работата на полето и се премести в изследователската секция. Това го устройваше, защото покрай работата на фирмата извършваше и собствените си наблюдения. От време на време се отбивах да го видя.
Той вечно правеше някакви експерименти върху трифидите си, но резултатите, на които толкова разчиташе, че ще изяснят идеите му, не бяха особено продуктивни. Поне за собствено удовлетворение беше доказал наличието на добре развит интелект и аз трябваше да призная, че полученият резултат говореше за нещо повече от инстинкт. Приятелят ми твърдо вярваше, че барабаненето на пръчиците е някаква форма за предаване на информация. Официално беше разпространил тезата, че пръчиците са нещо по-сложно и ако се премахнат, трифидът постепенно ще се изроди. Освен това беше установил, че безплодните семена на трифидите са някъде около деветдесет и пет процента.
— Което — забеляза той — е дяволски щастливо обстоятелство. Ако всички поникваха, скоро на земята нямаше да има място за нищо друго.
С това също бях съгласен. Заслужаваше си човек да види мига, в които трифидите изхвърляха семената си. Тъмнозеленият семенник точно под чашката беше лъскав и издут, голям колкото половин ябълка. Когато се пръскаше, това ставаше с пукот, който можеше да се чуе на разстояние от двадесетина ярда. Белите семенца изхвърчаха във въздуха като пари и се разпръсваха във всички посоки, носени и от най-лекия полъх. И ако късно през август погледът ви попаднеше отвисоко върху нива, засята с трифиди, лесно можехте да си помислите, че там се провежда някаква хаотична стрелба.
И пак Уолтър беше открил, че качеството на екстракта ще се повиши, ако трифидите запазят жилата си. В резултат подрязването беше прекратено във всички ферми, а ние трябваше да носим предпазни маски, когато работехме сред растенията.
В същност по време на нещастния случай, който ме беше довел в болницата, аз бях с Уолтър. Изучавахме няколко екземпляра, показали странни отклонения в развитието си. И двамата носехме телени маски. Аз самият не видях как точно стана всичко. Само знам, че както се бях навел, някакво жило злобно се стрелна към мен и изплющя върху маската. В деветдесет и девет от случаите ударът щеше да остане без последствия; за това бяха и маските. Този обаче е бил толкова силен, че някои от отровните торбички са се пукнали и няколко капки са попаднали в очите ми.