— Да — съгласи се Умберто. — Това е друго.
Директорът започна да драска унесено с писалката си.
— Семена, казвате. Значи ли това, че става въпрос за някакъв нов вид? Защото, ако е само подобрена разновидност, която се произвежда по-лесно…
— Доколкото разбирам, става въпрос за нов вид — нещо съвършено ново.
— Но в такъв случаи вие също не сте ги виждали лично? При това положение то наистина би могло да бъде някакъв видоизменен слънчоглед.
— Виждал съм го на снимка, сеньор. Не твърдя, че в него няма нищо от слънчогледа. Не твърдя, че в него няма нищо от ряпата. Не твърдя, че в него няма нищо от копривата или от орхидеята. Но смея да твърдя, че ако всички те са му бащи, нито един от тях не би познал детето си. А освен това ми се струва, че няма да останат и много доволни.
— Разбирам. Сега ми кажете сумата, която имате пред вид, за да ни доставите семената от това нещо.
Умберто назова число, което внезапно прекъсна драскането на директора. После той свали очилата си, за да разгледа събеседника си по-внимателно. Умберто стоеше невъзмутим.
— Помислете, сеньор — каза той, сгъвайки последователно пръстите на ръката си. — Трудно е. А е и опасно. Не ме е страх, но не се излагам на риск за развлечение. И ви казвам — не е лесно. Вие трябва да получите хубави семена. Много от семената на това растение са безплодни. За да съм сигурен, трябва да ви донеса семена, които са били сортирани. Те са ценни. Наистина, няма да бъде лесно.
— Вярвам ви. И въпреки всичко…
— Толкова ли е много, сеньор? А какво ще кажете след няколко години, когато вашите конкуренти ще продават маслото си по целия свят и с компанията ви ще бъде свършено?
— Трябва да помисля, мистър Палангес.
— Но разбира се, сеньор — съгласи се Умберто с усмивка. — Аз мога да почакам — известно време. Но се страхувам, че не мога да намаля сумата.
И той не я намали.
Откривателят и изобретателят са бич за бизнеса. Малката песъчинка, попаднала в нов механизъм, е абсолютна дреболия в сравнение с тях. Просто подменяте повредените части и продължавате. Но появата на нов процес, на ново вещество, когато всичко е организирано и върви като по часовник, е цяло проклятие. Понякога е по-лошо и от това — то просто не бива да се допуска. Твърде много е заложено. И ако не можете да си служите с позволени средства — трябва да опитате с други.
Защото Умберто беше подценил случая. Работата не беше просто в това, че конкуренцията на ново евтино масло ще измести от пазара „Арктическа и европейска“ и техните колеги. Ефектът щеше да бъде повсеместен. Може би за фъстъчената, маслинената, китовата и още някои индустрии това нямаше да бъде фатално, но щеше да бъде отвратителен удар. Освен това щеше да има силно отражение върху зависимите индустрии — върху маргарина, сапуна и стотици други продукти от кремовете за лице до блажните бои. И действително, когато по-влиятелните заинтересовани лица осъзнаха големината на заплахата — условията на Умберто вече изглеждаха почти скромни.
Те подписаха договора, защото мострите му бяха убедителни, макар че останалото беше някак мъгляво. Между впрочем това им струваше много по-малко от уговореното, защото след като Умберто замина със самолета и предплатата, никой повече не го видя.
„Арктическа и европейска“ отначало не свързали появяването на трифидите с Умберто и полициите на няколко страни продължавали да го търсят от тяхно име. И чак когато някакъв изследовател им донесъл да изследват мостра от трифидно масло, те установили, че тя съвпада точно с мострата, която Умберто им бил показал, и че той е заминал да донесе именно семена от трифиди.
Какво беше станало със самия Умберто, никога няма да се разбере със сигурност. Лично мое предположение е, че високо някъде в стратосферата над Тихия океан той е бил атакуван от самолети. Може би той самият е разбрал това чак когато първите снаряди уцелили самолета му.
Може би самолетът на Умберто се е взривил, може би просто се е разпаднал на парчета. Но какъвто и да е бил краят му, сигурен съм, че когато отломките са се отправили по своя дълъг, дълъг път към морето, те са оставили зад себе си нещо, което на пръв поглед приличало на бяла пара.
Но не било пара, а облак семена, толкова безкрайно леки, че се носели даже в разредения въздух. Милиони семена от трифиди увиснали като ефирна паяжина във въздуха, свободни да се отправят натам, накъдето ги понесат световните ветрове…
Вероятно са минали седмици, може би месеци, преди да стигнат до земята, много от тях изминали хиляди мили по пътя си.
Всичко това е, отново повтарям, предположение. Но не мога да намеря по-правдоподобно обяснение на факта, че растението, чието съществуване е трябвало да бъде пазено в тайна, съвсем неочаквано се появи почти във всички части на земното кълбо.
Моето запознанство с трифидите стана рано. Така се случи, че един от първите в околността поникна в нашата градина. Растението беше успяло напълно да се развие, преди някой от нас да си направи труда да го забележи, защото заедно с други бурени беше пуснало корени зад плета, който прикриваше бунището. Там нито вредеше на нещо, нито пречеше на някого. Затова, когато след време вече го бяхме забелязали, просто му хвърляхме по един поглед да видим как върви и го оставяхме да си живее.
Един трифид обаче несъмнено е забележителен и след време вече не можехме да не проявим известно любопитство. Може би не много голямо, защото винаги ще се намерят разни непознати неща, които по един или друг начин ще успеят да се настанят в занемарените ъгли на някоя градина, но достатъчно, за да споделяме един с друг, че това нещо започва да придобива доста странен вид.
Сега, когато всички прекалено добре знаят как изглеждат трифидите, ми е много трудно да си спомня колко необикновени и някак си чужди ни се виждаха първите. Доколкото знам, тогава никой не изпитваше тревога или опасение по отношение на тях. Предполагам, че мислите на болшинството от хората, когато изобщо са се сещали за това, не са били по-различни от тези на баща ми.
И сега в съзнанието ми изниква картината как той учудено изучаваше нашия, когато трябва да е бил вече на около година. Почти във всеки детайл той беше умален образ на зрял трифид — само дето още нямаше име и никой не знаеше как изглежда възрастният. Баща ми се надвесваше над него, заничаше го през очилата с роговите рамки, опипваше с пръсти стеблото му и леко пухтеше в червеникавите си мустаци, както правеше винаги когато беше замислен. Той изучаваше правото стебло и ствола от дървесина, от който беше поникнало. Разглеждаше с любопитство, дори проницателно трите малки голи пръчици, които растяха право нагоре близо до стеблото. Прекарваше късите мъхнати зелени листенца между палеца и показалеца си, като че ли отговорът на загадката се криеше в тъканта им. После надничаше в странното фуниеподобно образование на върха на стеблото, все още пухтейки замислено, но неопределено в мустаците си. Спомням си първия път, когато ме повдигна, за да погледна в тази конична чашка и да видя плътно намотаното кълбо вътре. То много приличаше на младо спираловидно папратово листо, подало се няколко инча от лепкавата маса в основата на чашката. Не съм я докосвал, но бях сигурен, че е лепкава, защото няколко мухи и други насекоми безпомощно се мъчеха да се отскубнат от нея.
Неведнъж баща ми разсъждаваше, че това нещо е доста странно, и се заричаше в най-скоро време сериозно да се заеме и да открие какво е. Мисля, че той така и не положи никакви усилия, но даже и да се беше опитал, нямаше голяма вероятност на този стадий да научи кой знае колко.
По това време нещото трябва да е било около четири фута високо. Сигурно наоколо много подобни нему са си растели кротко и безобидно, без никой да им обръща особено внимание — или поне така изглеждаше, защото ако сред специалистите по биология и ботаника е имало някакво вълнение, то никакви известия за техния интерес не проникваха до обществеността. И така, това в нашата градина продължаваше да си расте мирно, както правеха хиляди като него по разни изоставени места из целия свят.
Не беше минало много време след това, когато първият екземпляр измъкна корените си и тръгна. Доколкото знам, това е станало в Индокитай, което означаваше, че хората практически продължаваха да не го забелязват. Индокитай беше един от тези райони, от които човек можеше да очаква разпространението на най-любопитни и невероятни измислици. Между другото — неща, които един редактор евентуално би използвал при оскъдица на други новини и с малък досег до загадъчния Изток да посъживи вестника си. Във всеки случай обаче индокитайският екземпляр надали е имал голяма преднина. Само след няколко седмици съобщения за ходещи растения започнаха да се сипят от Суматра, Борнео, Конго, Колумбия, Бразилия и други места около екватора.
Този път обаче те бяха напечатани. Но прекалено популярните истории, написани глупаво и с предпазлива отбранителност — тон, обичайно използван от пресата, когато ставаше дума за морски змейове, духове, телепатия и други необясними явления, — ни попречи да разберем, че тези усъвършенствувани растения изобщо наподобяват кроткия почтен бурен на нашето бунище. И чак когато започнаха да се появяват и снимки, осъзнахме, че с изключение на размерите те са абсолютно еднакви.
Кинодокументалистите не удариха в целта. Може би трудът, който си бяха направили да прелетят до далечни земи, беше възнаграден с някои хубави и интересни снимки, но по това време сред продуцентите се ширеше теорията, че ако прожектираното на екрана продължеше повече от няколко секунди (с изключение на боксовите мачове), публиката щеше да се парализира от скука. Така че моето първо запознанство с онова, което щеше да изиграе толкова важна роля в живота ми, а и в живота на толкова много други хора, бяха само няколко кадъра, притиснати между някакъв хула-маратон в Хонолулу и пускането на вода на нов линеен кораб. (Това не е анахронизъм. Те все още се строяха; даже и адмиралите трябваше да живеят.) Беше ми позволено да зърна няколко трифида, които, клатушкайки се, пресякоха екрана, на фона на коментар, за който се предполагаше, че е на интелектуалното ниво на кинозрителите:
— А сега, приятели, гледайте внимателно какво намериха нашите оператори в Еквадор. Зеленчуци на разходка! Вие сте виждали такива неща само след запой, но там, в слънчев Еквадор, хората ги виждат по всяко време — и то без после да ги гони махмурлук! Чудовищни растения на поход! Ей, това ме наведе на страхотна идея! Може би ако успеем да обучим картофите си правилно, те ще скачат право в тигана. Какво ще кажеш за това, майче?
През краткото време, докато трифидите бяха на екрана, аз ги гледах като омагьосан. Та това беше нашето тайнствено растение от бунището, но достигнало на височина повече от седем фута. Не можеше да има грешка. И то „ходеше“!
Мъхнатият ствол, който тогава виждах за първи път, беше покрит с малки кореноподобни влакънца. Той щеше да е почти сферичен, ако не бяха трите изшилени израстъка в долната му част. Подпряно на тях, основното стебло се издигаше с цял фут над земята.
Когато ходеше, движенията му наподобяваха тези на човек с патерица. Два от трите „крака“ се плъзваха напред, след което цялото това чудо залиташе, тъй като третият се преместваше почти на едно ниво с предните, които веднага пак се плъзгаха напред. При всяка „крачка“ дългото стебло яростно се клатеше напред-назад из въздуха: на човек просто му се завиваше свят, като го гледаше. Този начин на придвижване беше и изнурителен, и тромав — и малко наподобяваше игра на млади слонове. Струваше ми се, че ако продължава още малко да се мята по този начин, не може да не обрули всичките си листа, ако преди това не е счупило стеблото си. Но въпреки всичко, колкото и несръчно да изглеждаше, то съумяваше да развие средната скорост на пешеходеца.
Горе-долу това беше всичко, което успях да забележа, преди да спуснат на вода линейния кораб. Не беше много, но достатъчно, за да подтикне момчешката ми душа към откривателство. В края на краищата, щом онова нещо от Еквадор можеше да прави такъв номер, защо да не може и това от нашата градина? Е, вярно; че нашето беше много по-малко, но на вид толкова си приличаха…
Нямаше и десет минути, откакто се бях върнал в къщи, и вече копаех около трифида, като внимателно разчиствах пръстта, за да го подтикна към „ходене“.
За нещастие новооткритото самоходно растение имаше една особеност, за която кинооператорите или не бяха разбрали, или по някакви свои съображения решили да премълчат. Във всеки случай аз нищо не подозирах. Бях се навел и съсредоточил цялото си внимание така да разчистя пръстта, че да не навредя на растението, когато изневиделица нещо ми зашлеви страхотен шамар и ме събори в безсъзнание…
Когато се свестих, видях, че съм в леглото, заобиколен от майка ми, баща ми и лекаря, който разтревожено ме наблюдаваха. Имах чувството, че главата ми е разцепена на две, болеше ме цялото тяло и, както открих по-късно, едната ми буза беше разкрасена с подпухнала резка от червени пришки. Настойчивите въпроси какво ме е сполетяло, че са ме намерили в безсъзнание в градината, бяха абсолютно безсмислени; нямах ни най-малка представа какво ме е ударило. И трябваше да мине известно време, преди да науча, че сигурно съм бил един от първите ужилени от трифид в Англия и отървал се само с това. Но преди още да се възстановя напълно, баща ми успял да разбере какво ми се е случило и когато отново можех да излизам в градината, видях, че той вече сурово си беше отмъстил на нашия трифид и хвърлил останките му в огъня.
След като ходещите растения станаха безспорен факт, пресата изостави предишната си хладина и им даде широка гласност. При това положение трябваше да им се измисли име. Някои ботаници бяха вече затънали в свойствените им многосрични думи на развален гръцки и латински, като се мъчеха да измислят разни варианти на ambulans и pseudopodia но хората и пресата се нуждаеха от нещо, което лесно се изговаря и не заема много място в заглавията. Ако можехте да надникнете във вестниците от онова време, ще видите, че те пишат за:
трикоти тринити
трикаспи трипедали
тригенати трипеди
тригони трикети
трилоги триподи
тридентати трипети
и още много други загадъчни неща, които даже не започват с „три“, въпреки че почти всички изхождаха от наличието на този активен тризъб корен.
Публично, частно и по баровете се водеха разгорещени спорове за един или друг термин на псевдонаучно, псевдоетимологично и много други псевдонива, но постепенно над цялата тази филологична физкултура започна да се налага една дума. Отначало тя не беше съвсем приемлива, но масовата употреба видоизмени първоначалното дълго „и“, а правописните навици бързо добавиха второ „ф“, за да няма никакво съмнение. И така възникна популярният термин. Лесно запомнящо се название, родило се в някоя вестникарска редакция като подходящо име на някаква чудатост, но обречено един ден да възбужда болка, страх и мъка-ТРИФИД1…
Първата вълна на всеобщия интерес бързо спадна. Е, действително трифидите бяха малко нещо чудновати, но това, в края на краищата, не се ли дължеше на факта, че те все още бяха новост? По същия начин хората са се отнасяли към новостите от отминали години — кенгура, гигантски гущери и черни лебеди. А освен това, като се позамисли човек, та толкова ли са по-странни трифидите от придънните риби, щраусите, поповите лъжички и стотици други неща? Прилепът е животно, което се е научило да лети. Това пък е растение, което се е научило да ходи — е, голяма работа.
То обаче притежаваше някои особености, които не можеха да бъдат отхвърлени с такава лекота. За произхода му все още нищо не се знаеше. Даже тези, които бяха чували за Умберто, все още не го свързваха с него. Внезапното му появяване, а още повече широкото му разпространение подтикваха към объркани размишления. Защото въпреки че съзряваше най-бързо в тропиците, съобщения за екземпляри на различен стадий на развитие се получаваха почти от всички краища на земното кълбо с изключение на полярните кръгове и пустините.