Цялата тази маса се лепеше по всичко, по което можеше да се прилепи.
И всички мълчаха. Всички, притаили дъх, гледаха мъничкото розово създание, което спокойно и с голямо достойнство на дванадесетгодишно момиче посрещаше стотиците погледи. Тя съвсем не се смущаваше. Тези зрители надали бяха по-строги от зрителите по площадите, дето едва ли не всеки ден играеше Суок. О, там имаше много строги зрители: зяпачи, войници, актьори, ученици, дребни търговци! И от тях Суок не се страхуваше. А те казваха:
— Суок е най-добрата артистка в света…
И хвърляха на нейното килимче последната си дребна, монета. А между това за такава мъничка монета можеше да се купи баничка с черен дроб, която за някоя плетачка на чорапи заменяше и закуска, и обяд, и вечеря.
И ето Суок започна да играе истински своята роля на кукла.
Тя допря върховете на обувките си, после се приповдигна на тях, повдигна към лицето си свити в лактите ръце и като мърдаше двете си кутрета по подобие на китайски мандарин, започна да пее песничка. Едновременно тя поклащаше глава надясно и наляво в такт с мелодията.
Усмихваше се тя кокетливо и лукаво. Но през цялото време се стараеше очите й да бъдат кръгли и широки както на всички кукли.
Тя пееше така:
Със наука неизвестна,
разгорил в тигела жар,
възкреси ме, знай, чудесно
докторът добър Гаспар.
Погледни: аз се усмихнах.
Чуваш ли: въздъхнах аз…
Тъй животът ми затихнал
се пробуди в мен завчас.
Цял живот до сетни сили
дирих те в тоз свят жесток…
Не забравяй ти, мой мили,
своята сестра Суок!
Мойта смърт бе много къса,
съживена тоя ден,
аз те виждах във съня си
как ридаеше за мен.
Виж как трепкат мигли леки,
как припламва взор дълбок.
Не забравяй ти навеки
своята сестра Суок!
— Суок — тихо повтори Тутти.
Очите му бяха пълни със сълзи и от това изглеждаше, че той има не две, а четири очи…
Куклата свърши песничката и направи реверанс. Залата възторжено въздъхна. Всички се раздвижиха, закимаха с глава, зацъкаха с език.
Действително мелодията на песничката беше очарователна, макар и малко тъжна за такъв млад глас, а самият глас звучеше с такава прелест, че сякаш излизаше от сребърно или стъклено гърло.
— Тя пее като ангел — чуха се в тишината думите на диригента.
— Само че песничката й е малко странна — забеляза някакъв сановник и орденът на гърдите му иззвънтя.
Тук критиката се прекъсна. В залата влязоха тримата шишковци. Струпването на публика можеше да им се стори неприятно. Всички се спуснаха към изходите. В бъркотията един готвач залепи петте си пръста с целия запас от малинов сок върху гърба на някаква хубавица. Хубавицата изпищя и при това стана ясно, че е имала изкуствена челюст, защото челюстта падна. Един дебел гвардейски капитан настъпи красивата челюст с некрасивия си груб ботуш.
Чу се: хряс, хряс! — и церемониалмайсторът, който случайно беше попаднал тук, изпсува.
— Насипани са орехи! Пращят под краката! Възмутително!
Хубавицата, която изгуби челюстта, поиска да извика и дори вдигна ръце нагоре, но — уви! — заедно с челюстта беше, изчезнал и гласът й. Тя само изфъфли нещо неразумно.
След минута в залата нямаше излишни хора. Останаха само отговорните лица.
И ето Суок и доктор Гаспар се представиха пред тримата шишковци.
Тримата шишковци не изглеждаха развълнувани от вчерашните събития. Току-що в парка те бяха играли на топка под наблюдението на дежурния лекар. Това правеха за движение. Те бяха много уморени. Потните им лица лъщяха. Ризите бяха полепнали по гърбовете им и тези гърбове приличаха на корабни платна, издути от вятъра. Единият от тях имаше под окото си синина във форма на некрасива роза или на красива жаба. Другият Шишко боязливо поглеждаше тази некрасива роза.
„Той е хвърлил топката в лицето му и го е украсил с това синьо петно“ — помисли Суок.
Пострадалият Шишко сумтеше страховито. Доктор Гаспар смутено се усмихваше. Шишковците мълком огледаха куклата. Сияещият вид на наследника Тутти им беше вдъхнал добро настроение.
— Е — рече единият, — вие ли сте доктор Гаспар Арнери?
Докторът се поклони.
— Е, ами как е куклата? — запита другият.
— Тя е чудесна! — възкликна Тутти.
Шишковците никога не бяха го виждали толкова оживен.
— Отлично! Тя действително изглежда добре…
Първият Шишко изтри с длан челото си, злобно изкряка и рече:
— Доктор Гаспар, вие изпълнихте нашата заповед. Сега имате право да искате награда.
Настъпи мълчание.
Мъничкият секретар с червеникава перука държеше перото, готов да запише желанието на доктора.
Докторът почна да излага молбата си:
— Вчера на „Площада на съда“ построиха десет ешафода за екзекутиране на въстаналите…
— Екзекутират ги днес — пресече го Шишкото.
— Аз тъкмо това имам предвид. Моята молба е такава: аз моля да подарите на всички пленници живот и свобода. Аз моля да се отмени наказанието съвсем и да се изгорят тези ешафоди.
Рижавият секретар, зачул тази молба, изпусна от ужас перото. Перото, превъзходно изострено, се заби в крака на Втория Шишко. Той извика и се завъртя на един крак. Първият Шишко, притежател на синьото петно, злорадно се закиска: за него бяха отмъстили.
— Дявол да го вземе! — викаше Вторият Шишко, като издърпваше от ходилото на крака си перото като стрела. — Дявол да го вземе! Тази молба е престъпна! Да не сте посмели, да искате такива неща!
Рижавият секретар офейка. Вазата с цветя, която катурна пътем, летеше подире му и се пръскаше на части като бомба. Получи се пълен скандал. Шишкото изтръгна перото и го запрати подир секретаря. Но може ли човек да бъде добър хвъргач на копие при такава дебелина! Перото улучи един гвардеец в задника. Но той като ревностен служител остана неподвижен. Перото продължаваше да стърчи в неподходящото място дотогава, докато гвардеецът не бе сменен от караул.
— Аз искам да се подари живота на всички работници, осъдени на смърт. Аз искам да се изгорят ешафодите — повтори докторът невисоко, но твърдо.
В отговор се чуха виковете на шишковците. Човек добиваше впечатление, че някой чупи трески.
— Не! Не! Не! За нищо на света! Те ще бъдат наказани!
— Умрете! — пошепна докторът на куклата.
Суок съобрази каква е работата. Тя отново се изправи на пръстите на краката си, изписка и се олюля. Роклята й затрептя като крилца на уловена пеперуда, главата й клюмна — всяка секунда куклата можеше да падне.
Наследникът се спусна към нея.
— Ах! Ах! — извика той.
Суок изписка още по-тъжно.
— Ето — рече доктор Гаспар — виждате ли? Куклата отново ще изгуби живота си. Механизмът, затворен в нея, е твърде чувствителен. Тя съвсем ще се развали, ако вие не изпълните молбата ми. Мисля, че господин наследникът няма да бъде много доволен, ако куклата му стане негодна розова дрипа.
Гняв обзе наследника. Той затропа с крака като слонче. Замижа и замаха с глава.
— За нищо на света. Чувате ли, за нищо на света! — викаше той. — Изпълнете молбата на доктора! Аз няма да дам куклата си! Суок! Суок! — разрида се той.
То се знае, шишковците отстъпиха. Дадена беше заповед. Помилването беше обявено. Щастливият доктор Гаспар се отправи за дома.
„Ще спя цяло денонощие“ — размишляваше той из пътя.
Когато влизаше в града, той вече чуваше как приказват, че на „Площада на съда“ горят ешафотите и че богаташите са много недоволни от това, че екзекуцията на бедняците няма да се извърши.
И тъй Суок остана в Двореца на тримата шишковци.
Тутти излезе с нея в градината.
Наследникът тъпчеше цветята, убоде се от един бодлив тел и едва не падна в басейна. Той не виждаше нищо от щастие.
„Мигар той не разбира, че съм живо момиче? — чудеше се Суок. — Аз не бих се оставила така да ме излъжат.“
Донесоха закуската. Суок видя сладкишите и си спомни, че само миналата година през есента е могла да си хапне един сладкиш. И старият Август уверяваше, че не бил сладкиш, а курабия. А сладкишите на наследника Тутти бяха великолепни. Взели сладкишите за цветя, десет пчели се спуснаха над тях.
„Какво да правя? — измъчваше се Суок. — Мигар куклите не ядат? Има разни кукли… Ах, как ми се ядат сладкиши!“
И Суок не издържа.
— Искам едно парченце… — рече тя тихо. Руменина покри бузите й.
— Хубаво! — зарадва се наследникът. — А по-рано ти не искаше да ядеш. По-рано ми беше така досадно да закусвам сам. Ах, колко, е хубаво! Ти имаш вече апетит.
И Суок изяде едно парченце. После още едно, още едно и още едно. И изведнъж тя видя, че слугата, който следеше отдалеч наследника, я гледа и нещо повече — гледа я с ужас.
Слугата беше разтворил широко уста.
Слугата беше прав.
Никога не беше му се случвало да види кукли да ядат.
Суок се изплаши и изтърва четвъртия сладкиш, най-сипкавият и със зърно грозде.
Но работата мина благополучно. Слугата разтърка очите и си затвори устата.
— Така ми се е сторило. От жегата!
Наследникът приказваше, без да спре. После, уморен, той замълча.
Беше много тихо в този горещ час. Вчерашният вятър, както се вижда, беше отлетял много надалеч. Сега всичко бе замряло. Дори птиците не хвърчаха.
И в тази тишина Суок, седнала до наследника върху тревата, чу необясним, равномерно повтарящ се звук, наподобяващ цъкането на часовник, скрит в памук. Само че часовникът прави „тик-так“, а този звук беше такъв: „Чук-чук“.
— Какво е това? — попита тя.
— Какво? — Наследникът вдигна вежди като възрастен човек в минута на почуда.
— Ами това: чук-чук… Часовник ли е? Ти имаш часовник?
Настана отново тишина и пак в тишината нещо чукаше. Суок повдигна пръст. Наследникът се ослуша.
— Това не е часовник — рече той тихо. — Моето желязно сърце бие…
X. Менажерията
В два часа повикаха наследника Тутти в класната стая. Този час той имаше урок. Суок остана сама.
Никой, разбира се, не подозираше, че Суок е живо момиче. По всяка вероятност истинската кукла на наследника Тутти, която се намираше сега във властта на учителя по танци Раздватрис, се държеше с не по-малка непринуденост. Сигурно някой много изкусен майстор беше направил оная кукла. Наистина тя не ядеше сладкиши. Но може би наследникът Тутти беше прав. Може би действително тя чисто и просто е нямала апетит.
И тъй Суок остана сама.
Положението й беше затруднително.
Огромен дворец, бърканица от входове, галерии, стълбища.
Страшни гвардейци, непознати сурови хора с разноцветни перуки, тишина и блясък.
На нея не обръщаха внимание.
Тя стоеше в спалнята на наследника, до прозореца.
„Трябва да си изработя план за действие — реши тя. — Желязната клетка с оръжейния майстор Просперо се намира в менажерията на наследника Тутти. Аз трябва да проникна в менажерията.“
Вие вече знаете, че на наследника не показваха живи деца. Никога, дори в затворена карета, не бяха го водили в града. Той растеше в двореца. Учеха го на науки, четяха му книги за жестоки царе и пълководци. На хората, които го заобикаляха, бе забранено да се усмихват. Всичките му възпитатели и учители бяха мършави високи старци с плътно стиснати устни и скули с барутен цвят. Освен това те страдаха от недобро храносмилане. А при такава болест на човек не му се усмихва.
Наследникът Тутти никога не чуваше весел звънлив смях. Понякога само до него долиташе кикотът на някой пиян саламджия или на шишковците, които гощаваха своите не по-малко шишкави гости. Но мигар това може да се нарече смях! Това беше ужасен рев, от който на човек му става не весело, а страшно.
Усмихваше се само куклата. Но усмивката на куклата не се струваше на шишковците опасна. Освен това куклата мълчеше. Тя не би могла да разкаже на наследника за много неща, които дворцовият парк и стражата с барабаните при железните мостове скриваха от него. И затова той не знаеше нищо за народа, за сиромашията, за гладните деца, за фабриките, рудниците, затворите, за селяните, за това, че богаташите карат бедняците да се трудят и обсебват всичко, направено от мършавите ръце на бедняците.
Тримата шишковци искаха да възпитат зъл, жесток наследник. Лишили го бяха от обществото на деца и бяха му уредили менажерия.
„Нека гледа зверовете — решиха те. — Ето той има мъртва, бездушна кукла, и ето сега ще има зли зверове. Нека вижда как хранят тигрите със сурово месо и как боата гълта жив заек. Нека слуша гласовете на хищните зверове и гледа в техните червени дяволски зеници. Тогава ще се научи да бъде жесток.“
Но работите се стекоха не така, както искаха шишковците.
Наследникът Тутти се учеше прилежно, слушаше страшните летописи за герои и царе, гледаше с омраза пъпчивите носове на възпитателите си, но не ставаше жесток.
Общуването с куклата той обикна повече от обществото на зверовете.
Разбира се, вие можете да кажете, че за едно дванадесетгодишно момче е срамно да се забавлява с кукли. В тази възраст мнозина биха предпочели да ходят на лов за тигри. Но тук имаше една причина, която ще стане ясна, когато му дойде времето.
Да се върнем към Суок.
Тя реши да дочака вечерта. И наистина една кукла, която се скита посред бял ден самотна из двореца, би могла да събуди подозрение.
След уроците те пак се срещнаха.
— Знаеш ли — рече Суок, — когато лежах болна при доктор Гаспар, присъни ми се странен сън. Сънувах, че от кукла съм се превърнала в живо момиче… И като че съм циркова артистка. Аз живеех в панаирски фургон с други актьори. Циркът пътуваше от място на място, спираше се по панаирите, на големите площади и уреждаше представления. Аз ходех по въже, танцувах, умеех да правя трудни акробатически номера, играех разни роли в пантомимите…
Наследникът я слушаше с широко разтворени очи.
— Ние бяхме много бедни. Много често не обядвахме… Имахме голям бял кон. Наричаха го Анра. Аз яздех върху него и жонглирах, изправена на широкото седло, покрито с прокъсан жълт атлаз. И конят умря, защото цял месец ние имахме много малко пари, за да го храним добре…
— Бедни ли сте били? — запита Тутти. — Не разбирам. Защо сте били бедни?
— Ние играехме пред сиромаси. Сиромасите ни хвърляха дребни бакърени пари, а понякога след представлението шапката, с която клоунът Август обхождаше зрителите, оставаше съвсем празна.
Наследникът Тутти не разбираше нищо.
И Суок му разказваше, дорде не настъпи вечерта. Тя говореше за суровия сиромашки живот, за големия град, за знатната старица, която искала да я набие, за живите деца, срещу които богаташите насъскат кучетата си, за гимнастика Тибул и оръжейния майстор Просперо, за това, че работниците, миньорите, моряците искат да унищожат властта на богаташите и шишковците.
Най-много говореше тя за цирка. Постепенно се увлече и забрави, че разказва сън.
— Аз много отдавна живея в театрото на чичо Бризак. Дори не помня откога зная да танцувам, да яздя и да се въртя на трапеците. Ах, на какви чудесни неща съм се научила! — Тя плесна с ръце. — Ето например миналата неделя ние играехме в пристанището. Аз свирех валс с кайсиеви костилки?
— Как с кайсиеви костилки?
— Ах, ти не знаеш! Мигар не си виждал свирка, направена от кайсиева костилка? Това е много просто. Аз събрах дванадесет костилки и направих от тях свирки. На, търках, търках о камъка, докато не се получи дупчица.