— Колко интересно!…
— Можеш да свиркаш валс не само с дванадесет костилки. Аз знам да свиря и с ключе…
— С ключе! Как? Покажи. Аз имам чудно ключе…
Като каза това, наследникът Тутти разкопча яката на куртката си и свали от врата си тънко синджирче, на което се люлееше мъничък бял ключ.
— Ето!
— Защо го криеш на гърдите си? — попита Суок.
— Канцлерът ми даде този ключ. Този ключ е от една клетка в моята менажерия.
— Та ти у себе си ли криеш ключовете от всички клетки?
— Не. Но казаха ми, че той е най-важният ключ. Аз трябва да го пазя…
Суок показа на наследника своето изкуство. Тя изсвири една чудна песенчица, като държеше ключа нагоре с дупчицата до свитите си устни.
Наследникът изпадна в такъв възторг, че дори забрави за ключа, който му бяха поръчали да пази. Ключът остана у Суок. — Тя машинално го пъхна в дантеления си розов джоб.
Настана вечер.
За куклата приготвиха особена стая до спалнята на наследника Тутти.
Наследникът Тутти спеше и виждаше насън чудни неща: смешни маски с големи носове; човек, който носеше върху голия си жълт гръб огромен, гладко одялан камък, и шишко, който удряше този човек с черен бич; окъсано момче, което ядеше картоф, и знатна старица в дантели, която яздеше на бял кон и свиркаше някакъв противен валс с помощта на дванадесет кайсиеви костилки.
А в това време на съвсем друго място, далеч от тази мъничка спалня, в един от краищата на дворцовия парк ставаше следното. Да не сте помислили, че нещо особено ставаше. Не само на наследника Тутти тази нощ се присънваха чудни сънища. Сън, който заслужава почуда, се присъни също и на гвардееца, заспал на караул пред входа в менажерията на наследника Тутти.
Той седеше на едно каменно стълбче, опрял гръб на решетката, и сладко дремеше. Сабята му в широка блестяща ножница лежеше между коленете му. Пистолетът му много мирно стърчеше иззад копринения черен шарф на хълбока му. До него върху пясъка беше сложен решетчест фенер, който осветяваше ботушите на гвардееца и една дълга гъсеница, паднала от листака точно на ръкава му.
Картината изглеждаше напълно мирна.
И така караулният спеше и виждаше необикновен сън. Присъни му се, че до него се приближава куклата на наследника Тутти. Тя беше досущ както днес сутринта, когато я донесе доктор Гаспар Арнери: същата розова рокля, панделки, дантели, златни пулчета. Само че сега в съня тя изглеждаше живо момиче. Свободно се движеше, озърташе се околовръст, прокрадваше се и трепваше и притискаше пръст на устни.
Фенерът осветяваше цялата й мъничка фигурка.
Гвардеецът дори се усмихваше насън.
После той въздъхна и седна по-удобно, облегнал рамо на решетката и забил нос в желязната роза, преплетена в украсата на решетката.
Тогава Суок, като видя, че караулният спи, взе фенера и на пръсти предпазливо влезе зад оградата.
Гвардеецът хъркаше и му се струваше в съня, че в менажерията реват тигрите.
Всъщност в менажерията беше тихо. Зверовете спяха.
Фенерът озаряваше малко пространство. Суок пристъпваше бавно, загледана в тъмното. За щастие нощта не беше тъмна. Осветяваха я звездите и светлината от накачените в парка фенери, която до това отдалечено място достигаше през върховете на дърветата и постройките.
От оградата момичето мина по една къса алея между ниски шубраци, покрити с някакви бели цветове.
После отведнъж тя усети миризма на зверове. Тая миризма й беше позната: веднъж заедно с техния фургон пътуваше укротител с три лъва и един улмски дог.
Суок излезе на една открита площадка. Наоколо нещо чернееше, като че се издигаха малки къщички.
— Клетките — прошепна Суок.
Сърцето й биеше силно.
Тя не се страхуваше от зверовете, защото хората, които играят в цирка, изобщо не са страхливи. Тя се боеше само да не се събуди някой звяр от нейните стъпки и светлината на фенера, да изръмжи и да събуди караулния.
Тя се приближи до клетката.
„Къде ли е Просперо?“ — вълнуваше се тя.
Издигаше нагоре фенера и надничаше в клетките. Всичко беше неподвижно и тихо. Светлината на фенера се разбиваше в пръчките на клетките и падаше в неравни късове по телата на заспалите зад тези пръчки…
Тя виждаше космати дебели уши, понякога изпружена лапа, понякога шарен гръб. Орлите спяха, разперили криле, и приличаха на старинни гербове. В дълбочината на някои клетки се чернееха някакви неразбираеми грамади.
В един кафез зад тънка сребърна решетка бяха кацнали върху пръчки на различна височина папагали. И когато Суок се спря пред тази клетка, стори й се, че един от тях, който беше кацнал най-близо до решетката, стар, с дълга червена брада, отвори едното си око и я изгледа. А окото му приличаше на пълна семка от лимон.
Нещо повече — той бързо затвори това око, сякаш се престори на заспал. И заедно с това на Суок се стори, че той се усмихва в червената си брада.
„Аз съм просто глупава“ — успокои се Суок. Ала я достраша.
Непрекъснато ту тук, ту там сред тишината нещо изцъркваше, изпращяваше, изпискваше.
Опитайте се нощем да влезете в конюшня или се прислушайте в курника: ще ви порази тишината и заедно с това вие ще чуете твърде много мънички звукове — ту замахнато крило, ту мляскане, ту пращенето на пръта, на който спят кокошките, ту тъничък глас, избликнал като капчица от гърлото на спящата птица.
„Къде ли е Просперо? — отново помисли Суок, но вече с по-голяма тревога. — Ами ако са го екзекутирали днес и в неговата клетка са турили орел?“
И в тоя миг от тъмнината нечий пресипнал глас рече:
— Суок!
И тозчас тя чу тежко и учестено дишане и още някакви звуци, сякаш скимтеше голямо болно куче.
— Ах! — извика Суок.
Тя замахна с фенера на онази страна, откъдето я повикаха. Там горяха две червеникави пламъчета. Голямо черно същество стоеше в клетката, хванато за пръчките и притиснало глава до тях.
— Просперо! — тихо рече Суок.
И в една секунда през ума й минаха цял рояк мисли.
„Защо е толкова страшен? Обрасъл е с козина като мечка. В очите му има червени искри. Той има дълги, закривени нокти. Той няма дрехи. Това не е човек, а горила.“
Суок беше готова да заплаче.
— Най-сетне дойде, Суок — каза странното същество — Знаех, че ще те видя.
— Здравей. Аз дойдох да те освободя — промълви Суок с трепнал глас.
— Аз няма да изляза от клетката. Днес ще умра.
И пак се чуха страшни, скимтящи звуци. Съществото падна, после се повдигна и отново се притисна до пръчките.
— Приближи се, Суок.
Суок се приближи. Страшното лице я гледаше. Разбира се, то не беше човешко лице. По-скоро приличаше на вълча муцуна. И най-страшното беше това, че ушите на този вълк имаха формата на човешки уши, макар и да бяха покрити с къси твърди косми.
Суок искаше да закрие с длан очи. Фенерът подскачаше в ръцете й. Жълти светли петна летяха из въздуха.
— Ти се страхуваш от мене, Суок… Аз изгубих човешкия си образ. Не се страхувай! Приближи… Ти си порасла, отслабнала си. Имаш печално личице…
Той говореше с мъка. Отпущаше се все по-ниско и по-ниско и най-сетне легна върху дървения под на своята клетка. Той дишаше все по-често и по-често, разтворил широко уста, пълна с дълги жълти зъби.
— Ей сега ще умра. Знаех, че ще те видя преди смъртта си.
Той простря своята космата маймунска ръка. Търсеше нещо в тъмното. Зачу се звук, като че изтръгнаха гвоздей, и после страшната ръка се протегна през пръчките.
В ръката му имаше малка дъсчица.
— Вземи това. Там е записано всичко.
Суок скри дъсчицата.
— Просперо — продума тя тихо.
Отговор не последва.
Суок приближи фенера. Устата се бяха озъбили завинаги. Мътните втренчени очи гледаха през Суок.
— Просперо! — извика Суок и изпусна фенера. — Той умря! Той умря! Просперо!
Фенерът угасна.
Четвърта част. Оръжейният майстор Просперо
XI. Гибелта на сладкарското отделение
Гвардеецът, с когото се запознахме при входа на менажерията тъкмо в мига, когато Суок му задигна решетестия фенер, се събуди от вдигналия се в менажерията шум.
Зверовете ръмжаха, виеха, пищяха; пляскаха с криле; шибаха с опашките си по железните пръчки.
Гвардеецът се прозина със страшен трясък, изтегна се като удари силно с пестник по решетката, и най-сетне дойде съвсем на себе си.
Тогава той рипна. Фенера го нямаше. Звездите блестяха мирно. Благоухаеше жасминът.
— Дявол да го вземе!
Гвардеецът плюна с такава злоба, че заплювката му полетя като куршум и свали една жасминова чашка.
Концертът на зверовете ечеше с нарастваща сила.
Гвардеецът нададе тревога. След минута се стекоха хора с факли. Факлите пращяха. Гвардейците псуваха. Някой се спъна о сабята си и паднал, си разби носа в нечия шпора.
— Откраднаха ми фенера!
— Някой влезе в менажерията!
— Крадци!
— Бунтовници!
Гвардеецът с разбития нос и другият гвардеец със счупената шпора, а също тъй останалите, раздирайки тъмнината с факлите си, тръгнаха срещу неизвестния враг.
Но нищо подозрително не откриха в менажерията.
Тигрите ревяха, раззинали червена зловонна паст. Лъвовете тичаха из клетките в голяма тревога. Папагалите бяха вдигнали страшна олелия; те се въртяха и правеха впечатление на пъстра панаирска въртележка. Маймуните се люлееха на трапеците. А мечките пееха с нисък красив бас.
Появата на огън и хора още повече разтревожи тази компания.
Гвардейците огледаха всички клетки.
Всичко беше в ред.
Дори фенерът, изтърван от Суок, те не намериха.
И изведнъж гвардеецът с разбития нос рече:
— Стой! — и повдигна високо факела.
Всички погледнаха нагоре. Там чернееше една зелена корона на дърво. Листата не мърдаха. Беше тиха нощ.
— Виждате ли? — попита страшно гвардеецът. Той разтърси факела.
— Да. Нещо розово…
— Мъничко…
— Кацнало е…
— Глупци! Знаете ли какво е това? Това е папагал. Той е излетял от клетката и е кацнал там, да го вземе дяволът!
Караулният гвардеец, който беше дал тревогата, засрамено мълчеше.
— Трябва да го свалим. Той е изпоплашил всички зверове.
— Вярно. Качи се, Вурм. Ти си най-младият от всички.
Оня, когото наричаха Вурм, се приближи до дървото. Той се колебаеше.
— Качи се и го смъкни за брадата.
Папагалът седеше неподвижно. Перата му розовееха в гъстия листак, осветен от факлите.
Вурм бутна шипката на челото си и се почеса по тила.
— Страх ме е. Папагалите хапят много силно.
— Глупак!
Вурм все пак се покатери на дървото. Но на половината от дънера той се спря, застоя се за секунда и после се плъзна долу.
— За нищо на света — рече той! — Това не е моя работа. Аз не умея да се сражавам с папагали.
Тъкмо тогава се разнесе нечий сърдит старчески глас. Някакъв човек, като шляпаше с чехлите си, бързаше от тъмнината към гвардейците.
— Не бива да го пипате! — викаше той. — Не го тревожете.
Излезе, че викащият е главният надзирател на менажерията. Той беше голям учен и специалист по зоология, тоест знаеше в съвършенство всичко, което може да се знае за животните.
Разбудила го беше врявата…
Той живееше близо до менажерията и изтича направо от леглото, без да си свали дори нощната шапчица и дори с голяма блестяща дървеница на носа.
Той беше много възбуден. И наистина: някакви войници се осмеляват да се намесват в неговия свят, някакво говедо иска да хване неговия папагал за брадата!
Гвардейците се отдръпнаха.
Зоологът вдигна нагоре глава. Той също видя нещо розово между листата.
— Да — заяви той. — Това е папагал. Това е моят най-добър папагал. Той винаги капризничи. Не му се седи в клетката. Това е Лаура… Лаура! Лаура! — завика той с тъничък гласец. — Папагалът обича да се обръщат към него ласкаво. Лаура! Лаура! Лаура!
Гвардейците прихнаха да се смеят. Изобщо този мъничък старец в пъстър халат, с нощни чехли, с вирната нагоре глава, от която висеше до пода пискюлът на шапчицата, представляваше забавно зрелище сред грамадните гвардейци, буйно пламналите факли и воя на зверовете.
После стана най-смешното. Зоологът се покатери на дървото. Направи той това доста ловко — очевидно не за първи път. Едно, две, три! Няколко пъти се мярнаха изпод халата краката му в шарено бельо и почтеният старец се намери горе, до целта на своето недалечно, но опасно пътешествие.
— Лаура! — отново сладко и ласкаво прошепна той.
И изведнъж пронизителният му вик огласи менажерията, парка и цялата околност най-малко на цял километър.
— Дявол! — така извика той.
Очевидно вместо папагала на клончето беше кацнало някакво чудовище.
Гвардейците отскочиха от дървото. Зоологът летеше надолу. Случаят във формата на къс, но доста здрав клон го спаси. Той увисна, закачен за халата.
О, ако другите учени видеха сега своя почтен събрат в такъв вид, те, разбира се, биха се извърнали от уважение към неговата плешива глава и знания! Твърде неприлично се беше закачил неговият халат.
Гвардейците търтиха да бягат. Пламъкът на факлите летеше по вятъра. В тъмнината можеше да се помисли, че препускат черни коне с огнени гриви.
В менажерията тревогата утихна. Зоологът висеше неподвижно. Затова пък в двореца почна вълнение.
Четвърт час преди появата на тайнствения папагал върху дървото, тримата шишковци получиха неприятни известия:
„В града има размирици. У работниците са се появили пистолети и пушки. Работниците стрелят в гвардейците и хвърлят всички шишковци във водата.“
„Гимнастикът Тибул е на свобода и събира войска от жителите на покрайнините.“
„Множество гвардейци са отишли в работнически квартали, за да не служат на тримата шишковци.“
„Фабричните комини не пушат. Машините бездействат. Миньорите се отказват да слязат в земята, за да копаят въглища за богаташите.“
„Околните селяни воюват със собствениците на именията.“
Ето какво бяха доложили на тримата шишковци министрите.
Както винаги от тревога тримата шишковци почнаха да тлъстеят. Пред очите на държавния съвет всеки от тях наддаде по четвърт фунт.
— Аз не мога! — оплакваше се един от тях. — Не мога… Това е свръх моето търпение… Ах, ах! Копчето на ризата ми се е впило в гърлото…
И в същия миг с трясък се скъса неговата ослепителна яка.
— Аз тлъстея — виеше Вторият. — Спасете ме!
А Третият печално гледаше търбуха си.
По такъв начин пред държавния съвет изникнаха два въпроса: първо, незабавно да се измисли средство за прекратяване на тлъстеенето и второ, да се потушат размириците в града.
По първия повод решиха следното:
— Танци!
— Танци! Танци! Да, разбира се, танци. Това е най-полезното движение.
— Без да се губи ни минута, да се повика учителят по танци. Той трябва да дава на тримата шишковци уроци по балетно изкуство.
— Да — замоли се Първият Шишко, — но…
И тъкмо в това време долетя от менажерията викът на уважавания зоолог, който беше видял на дървото дявол вместо любимия си папагал Лаура.
Цялото правителство се понесе в парка по алеите към менажерията.