И сега на пръста на зоолога, също тъй удобно, както на своята сребърна пръчица, беше кацнал същият този червенобрад папагал.
Сега той се усмихваше твърде недвусмислено, зарадван, че ще издаде клетата Суок.
Зоологът заговори с него на немски. На папагала показаха момичето.
Тогава той изпляска с криле и извика:
— Суок! Суок!
Гласът му приличаше на трясъка на стар вратник, който вятърът се мъчи да откъсне от ръждивите му панти.
Събранието мълчеше.
Зоологът тържествуваше.
А папагалът продължаваше своя донос. Той предаваше действително онова, което беше чул през нощта. Така че ако ви интересува историята за освобождаването на оръжейния майстор Просперо, слушайте всичко, което ще крещи папагалът.
О! Това беше действително рядка порода папагал. Без да говорим вече за красивата му червена брада, която можеше да направи чест на кой и да е генерал, папагалът много изкусно предаваше човешката реч.
— Коя си ти? — дърдореше той с мъжки глас.
И тозчас отговаряше много тъничко, като подражаваше гласа на момиче:
— Аз съм Суок.
— Суок!
— Изпрати ме Тибул. Аз не съм кукла. Аз съм живо момиче. Дойдох да те освободя. Ти не ме ли видя, когато влязох в менажерията?
— Не. Изглежда съм спал. Днес заспах за пръв път.
— Аз те търся в менажерията. Видях тук едно чудовище, което говореше с човешки глас. Помислих, че си ти. Чудовището умря.
— Това е Туб. Значи той умря?
— Умря. Аз се изплаших и се развиках. Дойдоха гвардейците и аз се скрих на дървото. Толкова съм доволна, че си жив! Дойдох да те освободя.
— Моята клетка е здраво заключена.
— Аз имам ключа от твоята клетка.
Когато папагалът изписка последната фраза, негодуванието обзе всички. — Ах, подло момиче! — закрещяха шишковците. — Сега е ясно всичко. Ти си откраднала ключа от наследника Тутти и си пуснала оръжейния майстор. Оръжейният майстор е строшил веригата си, счупил е клетката на пантерата и е хванал звяра, за да мине свободно по двора.
— Да!
— Да!
— Да!
А Суок мълчеше.
Папагалът утвърдително заклати брада и три пъти изпляска с криле.
Съдът завърши. Присъдата беше такава:
„Лъжливата кукла е измамила наследника Тутти. Тя е пуснала на свобода най-главния бунтовник и враг на тримата шишковци — оръжейния майстор Просперо. Зарад нея е загинал най-добрият екземпляр пантера. Затова измамницата се осъжда на смърт. Ще я разкъсат зверовете.“
И представете си: дори когато бе прочетена присъдата, Суок не помръдна!
Цялото събрание се запъти към менажерията. С вой, писък и цвърчене зверовете приветстваха шествието. Най-много се вълнуваше зоологът: нали беше надзирател на менажерията!
Тримата шишковци, съветниците, чиновниците и останалите придворни се разположиха на трибуната. Тя беше защитена с решетки.
Ах, колко нежно светеше слънцето! Ах, как синееше небето! Как блестяха плащовете на папагалите, как се въртяха маймуните, как потрепваше хорце зеленикавият слон!
Клетата Суок! Тя не се радваше на това. Навярно с очи, изпълнени с ужас, тя гледаше мръсната клетка, дето, приклеквайки, тичаха тигрите. Те приличаха на оси — във всеки случай, имаха същите багри; жълта с кафяви ивици.
Те гледаха изпод вежди хората. Понякога безшумно разтваряха алена паст, от която вонеше на сурово месо.
Клетата Суок!
Сбогом цирк, площади, Август, лисиче в клетката, мил, едър, смел Тибул!
Синеокият гвардеец изнесе момичето насред менажерията и я положи върху блестящия горещ графит.
— Позволете — рече изведнъж един от съветниците. — А какво ще каже наследникът Тутти? Ако той узнае, че куклата му е загинала в лапите на тигъра, той ще умре от сълзи.
— Тсс! — пошепна му съседът. — Тсс! Наследника Тутти приспаха… — Той ще спи непробуден сън три дни, а може би и повече…
Всички погледи се устремиха върху розовата жалка топка, която лежеше в кръга между клетките.
Тогава влезе укротителят, който плющеше с камшик, и пистолетът му блестеше. Музикантите засвириха марш. Така Суок за последен път излезе пред публиката.
— Але! — викна укротителят.
Желязната врата на клетката изтрещя. От клетката тежко и безшумно изтичаха тигрите.
Шишковците се закискаха. Съветниците захихикаха и затресоха перуките си. Камшикът плющеше.
Три тигъра се спуснаха към Суок.
Тя лежеше неподвижно, загледана в небето с неподвижните си сиви очи. Всички се приповдигнаха. Всички бяха готови да извикат от удоволствие, когато видят как зверовете се разправят с малката приятелка на народа…
Но… тигрите се приближиха, единият наведе едрочелата си глава, помириса, другият докосна с котешка лапа момичето, третият дори не обърна внимание, притича покрай нея и застанал пред трибуната, заръмжа срещу шишковците.
Тогава всички видяха, че това не е живо момиче, а кукла — разкъсана, стара, за нищо негодна кукла.
Скандалът беше пълен. Зоологът от срам си отхапа половината език. Укротителят вкара зверовете обратно в клетката и презрително подритнал с крак мъртвата кукла, отиде да си свали парадния костюм, син със златни шнурове.
Обществото мълча пет минути.
И мълчанието се наруши по най-неочакван начин: над менажерията в синьото небе се пръсна снаряд.
Всички зрители се строполиха по нос върху дървения под на трибуната. Всички зверове се изправиха на задните си лапи. Веднага след това избухна втори снаряд. Небето се изпълни с бял кълбест дим.
— Какво е това? Какво е това? Какво е това? — разнесоха се викове.
— Народът атакува!
— Народът има топове!
— Гвардейците са изменили!!
— О! А! О!!!
Паркът се изпълни с шум, с викове, с изстрели. Бунтовниците бяха нахълтали в парка — това беше ясно!
Цялата компания се спусна да бяга от менажерията. Министрите извадиха шпагите си. Шишковците крещяха колкото им държи глас.
В парка те видяха следното:
От всички страни настъпваха хора. Те бяха множество. Оголени глави, окървавени чела, разръфани куртки, честити лица… Идеше народът, който днес беше победил. Гвардейците се смесваха с тях. Червените кокарди сияеха на шапките им. Работниците бяха също въоръжени. Цяла войска от бедняци прииждаха в кафяви дрехи с дървени обуща. Дърветата се огъваха под техния напор, храстите пращяха.
— Ние победихме! — викаше народът.
Тримата шишковци видяха, че няма спасение.
— Не! — зави единият от тях. — Не е истина! Гвардейци, стреляйте в тях!
Но гвардейците стояха в едни и същи редици с бедняците. И тогава проехтя глас, който заглуши врявата на цялата тълпа. Говореше оръжейният майстор Просперо:
— Предайте се! Народът победи… Свърши се царството на богаташите и лакомците. Целият град е в ръцете на народа. Всички шишковци са взети в плен.
Плътна пъстра вълнуваща се стена обгради шишковците.
Хората размахваха алени знамена, тояги, саби, разтърсваха пестници. И тогава започна песента.
Тибул в своята зелена пелерина, с глава, превързана с парцал, през който се процеждаше кръв, стоеше до Просперо.
— Това е сън! — викна някой от шишковците и закри с ръце очи.
Тибул и Просперо запяха. Хиляди хора подеха песента. Тя летеше из целия огромен парк, през каналите и мостовете. Народът, който настъпваше от градските порти към двореца, я дочу и също захвана да пее. Песента се носеше като морска вълна по пътя, през портите, в града, по всички улици, дето настъпваха работниците и бедняците. И сега целият град пееше тази песен. Това беше песента на народа, — победил своите подтисници.
Не само тримата шишковци със своите министри, настигнати в двореца, се притискаха и гушеха и се скупчваха в едно жалко стадо при звуците на тази песен — всички франтове в града, дебели бакали, лакомци, търговци, знатни дами, плешиви генерали бягаха в страх и смут, сякаш това бяха не думи от песента, а изстрели и огън.
Те диреха място да се скрият, запушваха уши, заравяха глави в скъпи извезани възглавници.
Свърши се с това, че грамадната тълпа от богаташи се затече към пристанището, за да се качи на корабите и отплава от страната, дето бяха изгубили всичко: своята власт, своите пари и охолния живот на мързеливци. Но тук ги обкръжиха моряците. Богаташите бяха арестувани. Те молеха за прошка. Те казваха:
— Не ни закачайте! Ние не ще ви принуждаваме вече да работите за нас.
Но народът не им вярваше, защото богаташите неведнъж бяха измамвали бедняците и работниците.
Слънцето стоеше високо над града. Синееше чистото небе. Можеше да се помисли, че празнуват голям небивал празник.
Всичко беше в ръцете на народа: арсенали, казарми, дворци, житни складове, магазини. Навсякъде стояха караули от гвардейци с червени кокарди на шапките.
По кръстопътищата се развяваха червени знамена с надписи:
Всичко, което е направено от ръцете на бедняците, принадлежи на бедняците!
Да живее народът! Долу мързеливците и лакомците!
Но какво стана с тримата шишковци?
Поведоха ги в главната зала на двореца, за да ги покажат на народа. Работниците в сиви куртки със зелени маншети на ръкавите, с насочени напред пушки, образуваха конвоя. В залата трептяха хиляди слънчеви петна. Колко хора имаше тук! Но как се отличаваше това събрание от онова, пред което пееше мъничката Суок в деня на своето запознанство с наследника Тутти.
Тук бяха всички ония зрители, които й ръкопляскаха по площадите и пазарите. Но сега лицата им изглеждаха весели и щастливи. Хората се тълпяха, качваха се един другиму по гърбовете, смееха се, шегуваха се. Някои плачеха от щастие.
Парадните зали на двореца не бяха виждали никога такива гости. И никога още тъй ярко не ги беше озарявало слънцето.
— Тсс!
— Тихо!
— Тихо!
На върха на стълбата се яви процесията с пленниците. Тримата шишковци гледаха в земята. Отпред вървеше Просперо и с него Тибул.
Колоните се разлюляха от възторжени викове, а тримата шишковци оглушаха. Поведоха ги надолу по стълбите, за да ги види народът отблизо и да се убеди, че тези страшни шишковци са негови пленници.
— Ето — рече Просперо, изправен до колоната.
Той достигаше почти до половината на тази огромна колона; неговата червеникава глава гореше с нетърпим пламък в слънчевото сияние…
— Ето — рече той, — ето тримата шишковци. Те подтискаха бедния народ. Те ни караха да работим до кървав пот и ни отнемаха всичко. Виждате ли как са затлъстели! Ние ги победихме. Сега ние ще работим сами за себе си, всички ще бъдем равни. Сред нас няма да има ни богаташи, ни мързеливци, ни лакомци. Тогава ще ни бъде добре, всички ще бъдем сити и богати. И ако ни стане зле, ще знаем, че няма никой, който да тлъстее в това време, когато ние сме гладни…
— Ура! Ура — носеха се викове.
Тримата шишковци сумтяха.
— Днес е денят на нашата победа. Гледайте как сияе слънцето! Слушайте как пеят птиците. Слушайте как ухаят цветята! Запомнете този ден, запомнете този час!
И когато прозвуча думата „час“, всички глави се обърнаха натам, дето беше часовникът.
Той висеше между две колони, в дълбока ниша. Това беше грамаден сандък от дъб с резбарски и емайлови украшения. По средата тъмнееше диск с цифри.
„Колко е часът!“ — помисли всеки.
И изведнъж (това е вече последното „изведнъж“ в нашия роман)… изведнъж дъбовата врата на сандъка се разтвори. Излезе, че вътре няма никакъв механизъм. Цялата часовникова машина беше почупена. И вместо медните чаркове и пружини в това шкафче седеше розовата, блестяща и сияеща Суок.
— Суок! — въздъхна залата.
— Суок! — развикаха се децата.
— Суок! Суок! Суок!
Загърмяха ръкопляскания.
Синеокият гвардеец извади момичето от шкафа. Той беше същият оня синеок гвардеец, който беше откраднал куклата на наследника Тутти от картонената кутия на учителя по танци Раздватрис. Той беше я докарал в двореца, той беше повалил с пестник държавния канцлер и гвардееца, който мъкнеше клетата Суок. Той беше скрил Суок в шкафа на часовника и я беше заменил с мъртвата, парцалива кукла. Спомняте ли си как в Залата на съда той тресеше това чучело за раменете и как го предаде на зверовете да го разкъсат?
Момичето предаваха от ръце в ръце. Хората, които я наричаха най-добра танцувачка в света, хората, които й хвърляха на килимчето последните си пари, я взимаха в прегръдките си, шепнеха: „Суок!“, целуваха я, притискаха я до гърдите си. Там, под грубите оръфани куртки, покрити със сажди и катран, изпълнени с нежност сърца.
Тя се смееше, дърпаше чорлавите им коси, изтриваше с мъничките си ръце прясната кръв от лицата им, буташе децата и им правеше гримаси, плачеше и джомолеше нещо неразбрано.
— Подайте я насам — рече оръжейният майстор Просперо с трепнал глас; на мнозина се стори, че в очите му блеснаха сълзи. — Тя е моя спасителка.
— Насам! Насам! — викаше Тибул и размахваше зелената си пелерина като голям лист от репей. — Тя е моя мъничка приятелка. Ела насам, Суок!
А отдалеч бързаше, като си пробиваше път през тълпата, мъничкият усмихнат доктор Гаспар…
Затвориха тримата шишковци в същата оная клетка, в която лежеше оръжейният майстор Просперо.
Епилог
След една година имаше шумен и весел празник. Народът празнуваше първата годишнина на освобождението си от властта на тримата шишковци.
На „Площада на звездата“ беше уредено представление за децата.
Върху афишите се мъдреха надписи:
„СУОК! СУОК! СУОК!“
Хиляди деца очакваха появата на любимата артистка. И в този празничен ден тя не играеше сама: едно малко момче, което леко приличаше на нея, само че със златни коси, излезе заедно с нея на естрадата.
Беше нейният брат. А по-рано той беше наследникът Тутти.
Градът шумеше, плющяха знамена, мокри рози се сипеха от съдините на цветарките, скачаха коне, нагиздени с разноцветни пера, въртяха се панаирски въртележки, а на „Площада на звездата“ мъничките зрители, замрели, следяха представлението.
После Суок и Тутти бяха обсипани с цветя. Децата ги наобиколиха.
Суок извади една мъничка дъсчица от джоба на новата си рокля и прочете нещо на децата.
Нашите читатели помнят тази дъсчица. В една страшна нощ умиращият тайнствен човек, приличен на вълк, даде дъсчицата от печалната клетка в менажерията.
Ето какво беше написано на нея:
Вие бяхте двама: сестра и брат — Суок и Тутти.
Когато навършихте четири години, откраднаха ви от родната къща гвардейците на тримата шишковци. Аз съм Туб, ученият. Мене ме докараха в двореца. Показаха ми мъничката Суок и Тутти. Тримата шишковци казаха така: „Ето виждаш момичето? Направи кукла, която да не се отличава от това момиченце.“ Аз не знаех за какво беше потребно това. Направих такава кукла. Аз бях голям учен. Куклата трябваше да расте като живо момиче. Суок изпълва пет години, и куклата също, Суок ще порасне хубавичко и печално момиче, с куклата ще стане същото. Аз направих тази кукла. Тогава ви разделиха. Тутти остана в Двореца с куклата, а Суок дадоха на един скиташ цирк в замяна на папагала от рядка порода с дълга червена брада. Тримата шишковци ми заповядаха: „Извади сърцето на момчето и му направи желязно сърце“. Аз отказах. Казах, че не бива да лишаваме човека от неговото човешко сърце. Че никое сърце — ни желязно, ни ледено, ни златно — не може да бъде дадено на човека вместо обикновеното, истинско човешко сърце. Затвориха ме в клетка. И оттогава захванаха да внушават на момчето, че сърцето му е желязно. То трябваше да вярва на това и да бъде жестоко и сурово. Аз прекарах между зверовете осем години. Обраснах с косми и зъбите ми станаха дълги и жълти, но аз не ви забравих. Моля ви да ми простите. Ние всички сме обезправени от тримата шишковци, подтиснати сме от богаташите и алчните лакомци. Прости ми, Тутти — което на езика на обезправените значи: „Разделен.“ Прости ми, Суок — което значи: „Цял живот“…