Втора част. Куклата на наследника Тутти
IV. Чудните приключения на продавача на балончета
На другия ден сред „Площада на съда“ кипеше работа: дърводелците строяха десетте ешафода. Конвой от гвардейци наглеждаше работата. Дърводелците вършеха своята работа не особено охотно.
— Ние не искаме да строим ешафоди за занаятчиите и рудокопачите — негодуваха те.
— Те са наши братя.
— Те бяха готови да умрат, за да освободят всички трудещи се.
— Да мълчите! — крещеше началникът на конвоя с такъв страшен глас, че от вика му изпопадаха дъските, приготвени за строежа. — Да мълчите или ще заповядам да ви нашибат с камшици!
Още от сутринта тълпи народ от разни страни се запътиха към „Площада на съда“.
Духаше силен вятър, дигаше се прах, фирмите се клатеха и скрибуцаха, шапките отхвръкваха от главите и се търкаляха под колелата на препускащите екипажи.
На едно място поради вятъра се случи съвсем невероятно произшествие: един продавач на детски балончета беше отнесен от балончетата във въздуха.
— Ура! Ура! — викаха децата, които наблюдаваха фантастичния полет.
Те пляскаха ръце: първо, зрелището беше интересно само по себе си, второ, имаше някаква приятност за децата в неприятното положение на хвръкналия нагоре продавач на балончета. Децата винаги бяха завиждали на този продавач. Завистта е лошо чувство. Но какво да се прави! Балончетата, червени, сини, жълти, изглеждаха великолепни. Всяко дете искаше да има такова балонче. Продавачът имаше цяла купчина. Но чудеса не стават! Нито на едно момче, и на най-послушното, нито на едно момиче, и на най-внимателното, продавачът нито веднъж в живота не беше подарил нито едно балонче: ни червено, ни синьо, ни жълто.
Сега съдбата го наказваше за неговото безсърдечие. Той летеше над града, увиснал на връвчицата, за която бяха завързани балончетата. Високо в сияещото синьо небе те приличаха на вълшебен летящ грозд от разноцветни зърна.
— Помощ! — викаше продавачът, без да се надява на нищо, като риташе с крака.
На краката си той имаше сламени, твърде големи за него чехли. Докато ходеше по земята, всичко бе благополучно. За да не му се изсулят чехлите, той влачеше крака по тротоара като ленивец. А сега, когато се намери във въздуха, не можеше вече да прибегне към тази хитрост.
— Дявол да го вземе!
Купчината балончета, като се извиваше и проскърцваше, се рееше по вятъра.
Единият чехъл все пак падна.
— Гледай! Китайски орех! Китайски орех! — викаха децата, които тичаха долу.
Действително падналият чехъл напомняше китайски орех.
По улицата в това време минаваше учителят по танци. Той изглеждаше много изящен. Беше дълъг, с мъничка кръгла глава, с тънки крачка — приличаше и на цигулка, и на скакалец. Неговият деликатен слух, свикнал с печалния глас на флейтата и нежните думи на танцьорите, не можа да понесе високите, весели викове на дечурлигата.
— Стига сте викали! — разсърди се той. — Може ли толкова високо да се вика! Възторгът трябва да се изразява с красиви мелодични фрази… Ето например…
Той взе поза, но не успя да даде примера. Както и всеки учител по танци, той имаше навик да гледа главно долу, в краката си! Уви! Той не видя онова, което ставаше горе.
Чехълът на продавача падна на главата му. Неговата глава беше мъничка и големият сламен чехъл се нахлузи точно върху нея като шапка.
Тогава и елегантният учител по танци се развика като говедар подир мързеливи волове.
Чехълът закри половината от лицето му.
Децата се хванаха за корема.
— Ха-ха-ха! Ха-ха-ха!
Учителят ни Раздватрис
не вдигаше очи навис.
Той не очакваше утеха
от синкавите небеса,
затуй и сламеният чехъл
надяна му се на носа!
Така пееха момчетата, насядали по стобора, готови всяка минута да скочат от другата страна и да офейкат.
— Ах! — стенеше учителят по танци. — Ах, как страдам! Да беше поне бална пантофчица, а то такъв отвратителен груб чехъл!
Свърши се с това, че арестуваха учителя по танци.
— Мили — казаха му, — вашият вид възбужда ужас. Вие нарушавате обществената тишина. Това не бива да се прави изобщо, а още повече в такова тревожно време.
Учителят по танци закърши ръце.
— Каква лъжа! — ридаеше той. — Каква клевета! Мигар мога аз, който живея сред танци и усмивки и самата фигура на когото прилича на цигулков ключ, да нарушавам обществената тишина? О!… О!…
Какво стана по-нататък с учителя по танци, не е известно. Пък най-сетне и не е интересно. Много по-важно е да се узнае какво стана с хвърчащия продавач на балончета.
Той хвърчеше като красиво глухарче.
— Това е възмутително! — викаше продавачът. — Не искам да хвърча. Аз просто не зная да хвърча…
Всичко беше безполезно. Вятърът се засилваше. Купчината балончета се издигаше все по-нависоко и по-нависоко. Вятърът я гонеше отвъд града, към Двореца на тримата шишковци.
Понякога продавачът успяваше да погледне долу. Тогава виждаше покриви, керемиди, прилични на мръсни нокти, квартали, синя тясна вода, хора-джуджета и зелената каша на градините. Градът се извиваше под него, сякаш забоден с карфица.
Работата взимаше отвратителен обрат.
„Още малко и аз ще падна в Парка на тримата шишковци!“ — ужаси се продавачът.
А на следната минута той бавно, важно и красиво се понесе над парка, като се спущаше все по-ниско и по-ниско. Вятърът стихваше.
„Май че ей сега ще кацна на земята. Ще ме хванат, най-напред ще ме набият хубавичко, а после ще ме турят в тъмница или за да не си губят времето, веднага ще ми отсекат главата.“
Никой не го видя. Само от едно дърво пръхнаха на всички страни изплашени птици. От хвърчащата разноцветна купчина балончета падаше лека въздушна сянка, напомняща сянка на облак. Като просветваше с пъстрите си весели бои, тя се плъзна по една пътечка, посипана с пясък, по една леха, по статуята на едно момче, яхнало гъсок, и по един гвардеец, заспал, както е бил на стража. И от това с лицето на гвардееца станаха чудесни промени. Отведнъж носът му стана син като на мъртвец, после зелен като на фокусник и най-сетне — червен като на пияница. Така, променяйки багрите си, се пресипват стъкълцата в калейдоскопа.
Наближаваше съдбоносната минута: продавачът се насочваше към разтворените прозорци на двореца. Той не се съмняваше, че ей сега ще нахълта в един от тях като пухче.
Така се и случи.
Продавачът нахълта в един прозорец. И прозорецът се оказа прозорец на дворцовата кухня. Беше сладкарското отделение.
Днес в Двореца на тримата шишковци се предвиждаше тържествена закуска по случай сполучливото потушаване на вчерашния бунт. След закуската тримата шишковци, целият държавен съвет, свитата и почетните гости се канеха да отидат на „Площада на съда“.
Приятели мои, да попаднеш в дворцовата сладкарница е много съблазнително нещо. Шишковците разбираха от ядене. При това и случаят беше изключителен. Тържествена закуска! Можете да си представите каква интересна работа вършеха днес дворцовите готвачи и сладкари.
Когато нахълта в сладкарското отделение, продавачът почувствува в едно и също време ужас и възторг. Така вероятно се ужасява и възторгва осата, която връхлита върху торта, оставена на прозореца от някоя безгрижна стопанка.
Той летя една минута, нищо не успя да разгледа както трябва. Отначало му се стори, че е попаднал в някакъв чуден птичарник, дето подхвръкваха с пение и цвърчене, като съскаха и писукаха, разноцветни скъпоценни птици от южните страни. А в следния миг помисли, че това не е птичарник, а овощарски магазин, пълен с тропически плодове, смачкани, капещи, залени от собствения си сок. Сладко, замайващо благоухание го удари в носа; горещината и задухата стиснаха гърлото му.
И изведнъж всичко се смеси: и удивителният птичарник, и овощарският магазин.
Продавачът с всички сили се насади в нещо меко и топло. Той не изпускаше балончетата. Държеше здраво връвчицата. Балончетата неподвижно се спряха над главата му.
Той замижа и реши да не отваря очите си — за нищо на света.
„Сега разбирам всичко — помисли той: — това не е птичарник, не е овощарски магазин. Това е сладкарница. А аз седя в една торта!“
Така си и беше.
Той седеше в царството на шоколада, портокалите, наровете, крема, захаросаните плодове, захарната пудра и сладкото и седеше на трон като повелител на това ароматно разноцветно царство. Тронът беше тортата.
Той не разтвори очи. Очакваше невероятен скандал, буря — и беше готов на всичко. Но случи се онова, което съвсем не очакваше.
— Отиде тортата — каза помощник-сладкарят сурово и печално.
После настана тишина. Само мехурите в кипящия шоколад се пукаха.
— Какво ще стане? — шепнеше продавачът на балончета, като се задъхваше от страх и стискаше до болка клепачи.
Сърцето му подскачаше като петаче в спестовна касичка.
— Дребна работа! — каза главният сладкар също тъй сурово. — В залата изядоха второто блюдо. След двадесет минути ще трябва да се подаде тортата, разноцветните балончета и глупавата муцуна на хвърчащия негодник ще бъдат прекрасно украшение за тържествената торта.
И като каза това, сладкарят извика:
— Подай крема!
И действително подадоха крема.
Какво беше това!
Трима сладкари и двадесет чирачета се нахвърлиха върху продавача с усърдие, достойно за похвалата и на най-дебелия от тримата шишковци.
В една минута го облепиха от всички страни. Той седеше със затворени очи, нищо не виждаше, но зрелището беше чудовищно. Облепиха го целия. Главата, кръглото му лице, прилично на чайник с изрисувани по него маргаритки, стърчеше навън. Останалото беше покрито с бял крем, който имаше прелестна възрозова отсянка. Продавачът можеше да изглежда както щете, но прилика със себе си беше изгубил, както беше изгубил своя сламен чехъл.
Поетът можеше да го вземе сега за лебед с белоснежни пера, градинарят — за мраморна статуя, перачката — за купчина сапунена пяна, а палавникът — за снежен човек.
Горе висяха балоните. Украшението беше изключително, ала всичко заедно образуваше доста интересна картина.
— Така — каза главният сладкар с тон на художник, който се любува на собствената си картина.
И после гласът, също както и първия път, стана свиреп и изкрещя:
— Захаросани плодове!!
Появиха се захаросани плодове от всички сортове, от всички видове, от всички форми: горчиви, ванилени, киселички, триъгълници, звездички, кръгове, полумесеци, розички.
Чирачетата работеха с всички сили. Не успя главният сладкар да плесне три пъти с ръце и цялата купчина крем, цялата торта бе набучена със захаросани плодове.
— Готово — рече главният сладкар. — Сега май ще трябва да я пъхна в пещта, за да се позачерви.
„В пещта? — ужаси се продавачът. — Какво? В каква пещ? Мене в пещта?!“
Същия миг в сладкарницата се втурна един от слугите.
— Тортата! Тортата! — извика той. — Веднага тортата! В залата чакат сладкото.
— Готово! — отвърна главният сладкар.
„Е, слава богу!“ — помисли продавачът. Сега той поотвори мъничко очи.
Шестима слуги в сини ливреи вдигнаха огромното блюдо, на което седеше той. Понесоха го. Когато вече се отдалечаваше, той чуваше как му се смееха готварските чирачета.
Понесоха го по широка стълба нагоре в залата. Продавачът отново замижа за секунда. В залата беше шумно и весело. Звучаха множество гласове, кънтеше смях, чуваха се ръкопляскания. По всички признаци тържествената закуска имаше голям успех.
Донесоха и поставиха продавача или по-точно тортата върху трапезата.
Тогава продавачът отвори очи.
И тозчас видя тримата шишковци.
Те бяха толкова дебели, че продавачът разтвори уста.
„Трябва веднага да я затворя — стресна се изведнъж той. — В моето положение е по-добре да не давам признаци на живот.“
Но — уви! — устата не се затваряха. Така продължи две минути. После почудата на продавача намаля. Той направи усилие и затвори устата. Но тогава веднага се изпулиха очите. С голяма мъка, като затваряше ту устата, ту очите си, той надви окончателно своята почуда.
Шишковците седяха на челните места, извисени над останалото общество.
Те ядяха повече от всички. Единият от тях дори започна да яде салфетката.
— Вие ядете салфетката…
— Така ли? Увлякъл съм се…
Той остави салфетката и задъвка тозчас ухото на Третия Шишко. Впрочем то имаше вид на баничка.
Всички се превиваха от смях.
— Да оставим шегите — каза Вторият Шишко и вдигна вилицата. — Работата взима сериозен обрат. Донесоха тортата.
— Ура!
Настъпи общо оживление.
„Какво ще стане? — измъчваше се продавачът. — Какво ще стане? Те ще ме изядат!“
В това време часовникът удари два.
— След час на „Площада на съда“ ще започне екзекуцията — рече Първият Шишко.
— Пръв, разбира се, ще екзекутират оръжейния майстор Просперо, нали? — попита някой от почетните гости.
— Него днес няма да екзекутират — отвърна държавният канцлер.
— Как? Как? Защо?
— Ние засега пазим живота му. Искаме да научим от него плановете на бунтовниците, имената на главните заговорници.
— А къде е той сега?
Цялото общество беше силно заинтересувано, дори забравиха за тортата.
— Той както по-рано седи в желязна клетка. Клетката се намира тук, в двореца, в менажерията на наследника Тутти.
— Повикайте го…
— Доведете го тук! — развикаха се гостите.
— Вярно — рече Първият Шишко. — Нека нашите гости погледат този звяр отблизо. Аз бих предложил да отидем всички в менажерията. Но там се носи рев, писък, смрад. Това е много по-неприятно от звъна на чашите и мириса на плодовете…
— Разбира се! Разбира се! Не си струва труда да отиваме в менажерията.
— Нека доведат Просперо тук. Ние ще ядем тортата и ще разглеждаме това чудовище.
„Пак тортата! — уплаши се продавачът. — Тази торта не им излиза от ума… Лакомци!“
— Доведете Просперо — рече Първият Шишко.
Държавният канцлер излезе. Слугите, образували заедно коридор, се разстъпиха и се поклониха. Коридорът стана два пъти по-нисък.
Лакомците затихнаха.
— Той е много страшен — рече Вторият Шишко. — Той е по-силен от всички. Той е по-силен от лъва. Омразата е прегорила очите му. Човек няма сила да гледа в тях.
— Той има ужасна глава — рече секретарят на Държавния съвет. — Тя е огромна. Прилича на капител от юлона. Има червеникави коси. Ще помислиш, че главата му е обхваната от пламък.
Сега, когато се поведе разговор за оръжейния майстор Просперо, с лакомците стана една промяна. Те престанаха да ядат, да се шегуват, да шумят, поприбраха коремите си, някои дори побледняха. Мнозина бяха вече недоволни, че са пожелали да го видят.
Тримата шишковци станаха сериозни и като че поотслабнаха.
Изведнъж всички млъкнаха. Настана пълна тишина. Всеки от шишковците направи такова движение, като че иска да се скрие зад другия.
В залата въведоха оръжейния майстор Просперо.
Отпред вървеше държавният канцлер. От двете страни — гвардейци. Те влязоха, без да свалят черните си мушамени шапки, с извадени саби. Веригата звънеше. Ръцете на оръжейния майстор бяха оковани. Доведоха го до трапезата. Той се спря на няколко крачки от шишковците.
Оръжейният майстор Просперо стоеше с наведена глава. Пленникът беше бледен. На челото и слепите му очи, под разбърканите червеникави коси, се виждаше запечена кръв.
Той вдигна глава и изгледа шишковците. Всички, насядали близо, се отдръпнаха.