— Защо сте го довели? — раздаде се викът на един от гостите. Той беше най-богатият воденичар в страната. — Страх ме е от него!
И воденичарят падна в безсъзнание, забил нос право в желето. Някои гости се спуснаха към изходите. Не мислеха вече за тортата.
— Какво искате от мене? — попита оръжейният майстор.
Първият Шишко се поокопити.
— Ние искахме да те погледаме — каза той. — А на тебе не е ли интересно да видиш ония, в чиито ръце се намираш?
— Противно ми е да ви виждам.
— Скоро ще ти отсечем главата. По такъв начин ние ще ти помогнем да не ни виждаш.
— Не се боя. Моята глава е една. Народът има стотици хиляди глави. Тях вие няма да отсечете.
— Днес на „Площада на съда“ ще има екзекуция. Там палачите ще се разправят с твоите другари.
Лакомците се поусмихнаха леко. Воденичарят се свести и дори облиза розите от желе по бузите си.
— Вашият мозък е плувнал в тлъстина — рече Просперо. — Вие не виждате нищо по-далеч от своя търбух…
— Я го гледайте — обиди се Вторият Шишко. — А какво трябва да виждаме?
— Попитайте вашите министри. Те знаят какво става в страната.
Държавният канцлер неопределено изкряка. Министрите забарабаниха с пръсти по чиниите.
— Попитайте ги — продължаваше Просперо, — те ще ви разкажат…
Той се спря. Всички се вслушаха.
— Те ще ви разкажат, че селяните, на които отнемате хляба, добиван с тежък труд, се вдигат против чифликчиите. Те изгарят дворците им, изпъждат ги от земята си. Рудокопачите не искат да вадят въглища, за да ги обсебите вие. Работниците трошат машините, за да не работят за вашето обогатяване. Моряците хвърлят вашите товари в морето. Войниците отказват да ви служат. Учените, чиновниците, съдиите и актьорите преминават на страната на народа. Всички, които по-рано работеха за вас и получаваха за това грошове, додето вие тлъстеехте, всички злочести, обезправени, гладни, изпусталели, сираци, сакати, просяци, всички отиват на война против вас, против тлъстите, богатите, сменили сърцето си с камък…
— На мене ми се струва, че той говори излишни неща — намеси се държавният канцлер.
Но Просперо продължи:
— Петнадесет години съм учил народа да мрази вас и вашата власт. О, как отдавна събираме ние сили! Сега дойде вашият последен час…
— Стига! — изписка Третият Шишко.
— Ще трябва да се постави пак в клетката — предложи Вторият.
А Първият рече:
— Ти ще седиш в клетката си дотогава, докато уловим гимнастика Тибул. Ние ще ви екзекутираме заедно. Народът ще види труповете ви. Той ще изгуби задълго желание да воюва с нас.
Просперо мълчеше. Той отново обори глава.
Шишкото продължаваше:
— Ти си забравил с кого искаш да воюваш. Ние, тримата шишковци, сме силни и могъщи. Всичко е наше. Аз, Първият Шишко, притежавам цялото жито, което ражда нашата земя. На Втория Шишко принадлежат всички въглища, а Третият е закупил цялото желязо. Ние сме по-богати от всички. Най-богатият човек в страната е сто пъти по-беден от нас. За нашето злато ние можем да купим всичко, което поискаме.
Тук лакомците изпаднаха в ярост. Думите на Шишкото им вдъхнаха смелост.
— Хвърлете го в клетката! В клетката! — захванаха да викат те.
— В менажерията!
— В клетката!
— Бунтовник!
— В клетката!
Отведоха Просперо.
— А сега да ядем тортата — рече Първият Шишко.
„Край!“ — реши продавачът.
Всички погледи се устремиха върху него. Той затвори очи. Лакомците се веселяха.
— Хо-хо-хо!
— Ха-ха-ха! Каква чудна торта! Погледнете балончетата!
— Те са възхитителни.
— Погледнете тази мутра.
— Тя е чудесна.
Всички посегнаха към тортата.
— А какво има вътре в това смешно чучело? — запита някой и силно перна с пръст продавача по челото.
— Сигурно бонбони.
— Или шампанско…
— Много интересно! Много интересно!
— Хайде най-напред да отрежем тази глава и да видим какво ще излезе…
— Ай!
Продавачът не издържа, каза много ясно: „Ай!“ — и разтвори очи.
Любопитните отскочиха. И в този миг в галерията се разнесе силен детски вик:
— Куклата! Моята кукла!
Всички се ослушаха. Особено се развълнуваха тримата шишковци и държавният канцлер.
Викът премина в плач. В галерията високо плачеше обидено момче.
— Какво е това? — попита Първият Шишко. — Плаче наследникът Тутти.
— Плаче наследникът Тутти — в един глас повториха Вторият и Третият Шишко.
И тримата побледняха. Те много бяха уплашени.
Държавният канцлер, няколко министри и слуги се спуснаха към изхода на галерията.
— Какво е това? Какво е това? — зашумя от шепот залата.
Момчето се втурна в залата. То разтласка министрите и слугите. Затече се към шишковците. Косите му се мятаха и блестяха лачените му пантофи. Ридаейки, то извикваше отделни думи, които никой не разбираше.
„Това момченце ще ме види! — тревожеше се продавачът. — Проклетият крем, който ми пречи да дишам и да си мръдна дори пръста, ще се хареса, не ще и дума, много на момченцето. За да не плаче, ще му отрежат, не ще и дума, парченце от тортата заедно с моята пета.“
Но момченцето дори и не погледна тортата. Дори чудесните балончета, повиснали над кръглата глава на продавача, не му привлякоха вниманието.
То горчиво плачеше.
— Какво има? — попита Първият Шишко.
— Защо наследникът Тутти плаче? — попита Вторият.
А Третият наду бузи.
Наследникът Тутти беше на дванадесет години. Той се възпитаваше в Двореца на тримата шишковци. Растеше като мъничък принц. Шишковците искаха да имат наследник. Те нямаха деца. Цялото богатство на тримата шишковци и управлението на страната трябваше да мине върху наследника Тутти.
Сълзите на наследника Тутти всяха у шишковците по-голям страх, отколкото думите на оръжейния майстор Просперо.
Момчето стискаше пестници, размахваше ги и тупаше с крака. Неговият гняв и обида нямаха граници.
Никой не знаеше причината.
Възпитателите надничаха иззад колоните, защото се страхуваха да влязат в залата. Тези възпитатели в черни дрехи и черни перуки приличаха на опушени лампени шишета.
В края на краищата, поуспокоено, момчето разказа каква е работата.
— Моята кукла, моята чудесна кукла се счупи!… Развалиха ми куклата. Гвардейците намушкаха куклата ми със сабите си…
То пак заплака. С малките си пестничета то си търкаше очите и размазваше сълзите по бузите си.
— Какво?! — изкрещяха шишковците.
— Какво?!
— Гвардейците ли?
— Намушкаха ли?
— Със саби ли?
— Куклата на наследника Тутти ли?
И цялата зала рече тихо, като че въздъхна:
— Това не може да бъде!
Държавният канцлер се хвана за главата. Нервният воденичар отново падна в несвяст, но мигом дойде на себе си от страшния вик на Шишкото:
— Да се прекрати тържеството! Да се отложат всички дела! Да се свика съветът! Всички чиновници! Всички съдии! Всички министри! Всички палачи! Да се отмени днешната екзекуция! В двореца има измяна!
Вдигна се паника. След минута дворцовите карети препуснаха на всички страни. След пет минути от всички страни към двореца летяха съдии, съветници, палачи. Тълпата, която очакваше на „Площада на съда“ екзекуцията на бунтовниците, трябваше да се разотиде. Глашатаите, възлезли на естрадата, съобщиха на тази тълпа, че екзекуцията се отлага за следния ден поради много важни събития.
Изнесоха от залата продавача заедно с тортата. Лакомците мигом изтрезняха.
Всички наобиколиха наследника Тутти и слушаха.
— Аз си седях на тревата в парка, и куклата седеше до мене. Ние искахме да стане слънчево затъмнение. То е много интересно. Вчера четох в една книга. Когато става затъмнение, денем се появяват звезди…
От ридания наследникът не можеше да говори. И вместо него цялата история разказа възпитателят. Последният впрочем също говореше с мъка, защото трепереше от страх.
— Аз се намирах недалеч от наследника Тутти и неговата кукла. Седях на слънцето, вирнал нос. На носа ми е излязла пъпка и аз мислех, че слънчевите лъчи ще ми помогнат да се отърва от некрасивата пъпка. И изведнъж се появиха гвардейците. Те бяха дванадесет души. Приказваха възбудено за нещо. Когато се изравниха с нас, спряха се. Те имаха заплашителен вид. Единият от тях каза, като сочеше наследника Тутти: „Ето тук седи вълчето. Трите тлъсти свине отглеждат вълче?“ Уви! Аз разбрах какво означаваха тези думи.
— Кои са тия три тлъсти свини? — попита Първият Шишко.
Двамата други силно почервеняха. Тогава почервеня и Първият. И тримата сумтяха така силно, че стъклената врата на верандата се отваряше и затваряше.
— Те заобиколиха наследника Тутти — продължаваше възпитателят. — Те казаха: „Трите свини възпитават желязно вълче“. „Наследнико Тутти — питаха те, — от коя страна ти е сърцето? Изтръгнали са му сърцето. Той трябва да расте зъл, безсърдечен, жесток, с омраза към хората… Когато пукнат трите свини, злият вълк ще заеме тяхното място.“
— Защо вие не прекратихте тези ужасни приказки? — извика държавният канцлер, като раздрусваше възпитателя за рамото. — Не се ли досетихте, че те са изменници, минали на страната на народа?
Възпитателят беше в ужас. Той мънкаше:
— Аз видях това, но се страхувах от тях. Те бяха много възбудени. А аз нямах никакво оръжие освен пъпката… Те бяха хванали дръжките на сабите, готови на всичко. „Погледнете — каза единият от тях, — ето едно чучело. Ето една кукла. Вълчето играе с куклата. Не му показват живи деца. Чучелото, куклата с пружина са му дали за другар.“ Тогава друг извика: „Аз оставих на село сина и жена си. Като стреляло с ластик, моето момче улучило една круша, която висяла на дървото в парка на чифликчията. Чифликчията заповядал да напердашат момчето с пръчки, задето било оскърбило властта на богаташите, а слугите приковали жена ми на позорния стълб.“ Гвардейците започнаха да викат и да настъпват към наследника Тутти. Оня, който разказваше за момчето, измъкна сабята си и я заби в куклата. Другите направиха същото…
На това място от разказа наследникът Тутти се обля в сълзи.
— „Ето ти тебе, вълче! — казваха те. — После ние ще се доберем и до твоите тлъсти свине.“
— Къде са изменниците? — прогърмяха шишковците.
— Те хвърлиха куклата и избягаха в дъното на парка. Те викаха: „Да живее оръжейният майстор Просперо! Да живее гимнастикът Тибул! Долу тримата шишковци!“
— Защо не стреля стражата срещу тях? — възмущаваше се залата.
И тогава възпитателят съобщи нещо страшно:
— Стражата им махаше с шапките си. Аз видях зад оградата как пазачите се прощаваха с тях. Те казваха: „Другари! Идете при народа и му кажете, че скоро всички войски ще минат на негова страна…“
Ето какво се беше случило в парка.
Настъпи тревога. Най-надеждните части от дворцовата гвардия бяха поставени на постове по входовете и изходите на двореца и парка, по мостовете и по пътя за градските порти.
Държавният съвет се събра на съвещание. Гостите се разотидоха. Тримата шишковци се претеглиха на теглилката на главния дворцов лекар. Излезе, че въпреки вълнението си те не са изгубили нито капка мазнина. Главният лекар беше турен под арест на хляб и вода.
Намериха куклата на наследника Тутти в парка върху тревата. Тя не беше дочакала слънчевото затъмнение. Беше безнадеждно изтърбушена.
Наследникът Тутти не можеше никак да се успокои. Той прегръщаше счупената кукла и ридаеше. Куклата приличаше на момиче. Тя имаше също такъв ръст, както и Тутти — скъпа, изкусно направена кукла, която по нищо наглед не се отличаваше от мъничко живо момиче.
Сега роклята й беше разпокъсана и на гърдите й чернееха дупките от саблените удари. Допреди час тя умееше да седи, да стои, да се усмихва, да танцува. Сега тя беше станала обикновено чучело, парцал. Нейде в гърлото и гърдите й под розовата коприна хъркаше счупената пружина, както хърка стар часовник, преди да удари колко е часът.
— Тя е умряла — оплакваше се наследникът Тутти. — Какво нещастие! Тя е умряла!
Малкият Тутти не беше вълче.
— Тази кукла трябва да се поправи — каза държавният канцлер на съвещанието на държавния съвет. — Скръбта на наследника Тутти няма граници. Трябва на всяка цена да се поправи куклата.
— Трябва да се купи друга — предложиха министрите.
— Наследникът Тутти не иска друга кукла. Той иска куклата да възкръсне.
— Но кой може да я поправи?
— Аз знам — рече министърът на народното просвещение.
— Кой?
— Ние забравихме, господа, че в града живее доктор Гаспар Арнери. Този човек може да направи всичко. Той ще поправи куклата на наследника Тутти.
Избухна общ възторг:
— Браво! Браво!
И като си спомни за доктор Гаспар, целият държавен съвет запя в хор:
Как се снемат месец и звезди,
как от камък мляко се цеди,
как се за опашка хваща звяр —
знае само докторът Гаспар.
Тозчас съставиха заповед до доктор Гаспар.
До господин доктор Гаспар Арнери.
Изпращайки ви с настоящото повредената кукла на наследника Тутти, държавният съвет на правителството на тримата шишковци ви заповядва да поправите тази кукла до утре. В случай че куклата придобие предишния си здрав и жив вид, ще ви бъде дадена награда, каквато пожелаете; в случай че не изпълните заповедта, заплашва ви строго наказание.
Председател на държавния съвет: държавен канцлер…
И в същия миг канцлерът се разписа. Веднага удариха големия държавен печат. Той беше кръгъл с изобразен на него натъпкан догоре чувал.
Капитанът на дворцовата гвардия граф Бонавентура, придружен от двама гвардейци, се отправи в града, за да подири доктор Гаспар Арнери и му предаде заповедта на държавния съвет.
Те яздеха на коне, а зад тях вървеше карета. Там седеше един дворцов чиновник. Той държеше куклата на колене. Нейната чудесна главица с подстригани къдри беше клюмнала печално на рамото му.
Наследникът Тутти престана да плаче. Той повярва, че утре ще му донесат възкръсналата, здрава кукла.
Така тревожно мина денят в двореца.
Но как свършиха похожденията на хвърчащия продавач на балончета?
Него го изнесоха от залата — това ние знаем.
Той отново попадна в сладкарското отделение.
И тук стана катастрофа.
Един от слугите, който носеше тортата, стъпи върху една портокалова коричка.
— Дръж се! — извикаха слугите.
— Помощ! — извика продавачът, почувствувал, че тронът му се разклаща.
Но слугата не се задържа. Той се строполи върху твърдия под, настлан с плочки. Вирна дългите си крака и провлечено заскимтя.
— Ура! — развикаха се във възторг чирачетата.
— Дяволи! — рече продавачът с безнадеждна тъга, като падна подир слугата заедно с блюдото и тортата на пода.
Блюдото се разби на парчета. Снежни буци крем се разхвърчаха на всички страни. Слугата скочи и избяга.
Чирачетата скачаха, танцуваха и крещяха.
Продавачът седеше на пода между отломките, в локва малинов сироп и в облаци от хубав френски крем, които печално се стапяха по развалините на тортата.
Продавачът с облекчение видя, че в сладкарското отделение се намират само чирачетата, а тримата главни сладкари ги няма.
„С чирачетата аз ще се спазаря и те ще ми помогнат да избягам — реше той. — Моите балончета ще ме спасят.“
Той здраво държеше връвчицата с балончетата.
Чирачетата го наобиколиха от всички страни. По очите им той виждаше, че балончетата са съкровище, че за чирачето е мечта и щастие да притежава дори едно балонче.
Той рече:
— Омръзнаха ми много тия приключения. Аз не съм мъничко момче и не съм герой. Не обичам да летя, боя се от тримата шишковци, не умея да украсявам тържествените торти. Много ми се иска да освободя двореца от своето присъствие.