Тримата шишковци - Олеша Юрий Карлович 6 стр.


— Аз казвам, че така, чело в чело, тримата шишковци ще строшат главите на оръжейния майстор Просперо и на гимнастика Тибул.

— Мълчи!

Негърът говореше спокойно, сурово и тихо.

— А ти кой си, черна мутро? — разсърди се борецът.

Той хвърли гирите и опря ръце на хълбоците си.

Негърът се качи на естрадата.

— Ти си много силен, но не си по-малко подъл. Отговори по-добре кой си? Кой ти даде право да се гавриш над народа? Аз те познавам. Ти си син на ковач. Баща ти и досега работи в завода. Сестра ти се нарича Ели. Тя е перачка. Пере дрехите на богаташите. Може би вчера гвардейците са я застреляли. А ти си предател!

Борецът се стъписа изумен. Негърът действително казваше истината. Борецът не разбираше нищо.

— Махай се! — викна негърът.

Борецът се опомни. Лицето му се наля с кръв. Той стисна пестници.

— Ти нямаш право да ми заповядваш! — с мъка продума той. — Аз не те познавам. Ти си дявол.

— Махай се! Ще броя до три. Едно!

Тълпата замря. Негърът беше с една глава по-нисък от Лапитупа и три пъти по-тънък от него, ала никой не се съмняваше, че ако избухнеше свада, ще победи негърът — толкова решителен, строг и уверен вид имаше той.

— Две!

Борецът сви глава.

— Дявол! — изсъска той.

— Три!

Борецът изчезна. Мнозина бяха замижали, очаквайки страшния удар, и когато разтвориха очи, бореца го нямаше вече. Той мигновено изчезна зад преградката.

— Ето така ще прогони народът тримата шишковци! — весело рече негърът и вдигна ръце.

Тълпата беснееше от възторг. Хората пляскаха ръце и си хвърляха шапките във въздуха.

— Да живее народът!

— Браво! Браво!

Само доктор Гаспар недоволно поклащаше глава. От какво беше недоволен — не се знаеше.

— Кой е той? Кой е той? Кой е този негър? — любопитстваха зрителите.

— И той ли е актьор?

— Никога не сме го виждали!

— Кой си?

— Защо излезе в наша защита?

— Позволете! Позволете!…

Някакъв дрипльо се промъкна през навалицата. — Беше същият просяк, който вчера вечерта разговаряше с цветарките и кочияшите. Доктор Гаспар го позна.

— Позволете! — вълнуваше се просякът. — Не виждате ли, че ни лъжат? Този негър е също такъв актьор, какъвто е и борецът Лапитуп. От една банда са. И той е получил пари от тримата шишковци.

Негърът стисна пестници.

Възторгът на тълпата се смени с гняв.

— Разбира се! Единият негодник прогони другия.

— Той се страхуваше, че ще набием другаря му и изигра един номер.

— Долу!

— Негодник!

— Предател!

Доктор Гаспар искаше да каже нещо, да въздържи тълпата, но беше късно. Дванадесетина души, изтичали на естрадата, наобиколиха негъра.

— Бийте го! — изписка една старица.

Негърът простря ръка. Той беше спокоен.

— Стойте!

Неговият глас заглуши виковете, шума и свирните. Стана тихо и в тишината спокойно и просто прозвучаха думите на негъра:

— Аз съм гимнастикът Тибул.

Настъпи смущение.

Пръстенът на нападателите се разчупи.

— Ах! — въздъхна тълпата.

Стотици хора се дръпнаха и останаха неподвижни.

И само някой смутено запита:

— А защо си черен?

— За това попитайте доктор Гаспар Арнери — и като се усмихваше, негърът посочи доктора.

— Разбира се, че е той!

— Тибул!

— Ура! Тибул е здрав! Тибул е жив! Тибул е с нас!

— Да, жив…

Но викът секна. Случи се нещо непредвидено и неприятно. Задните редове се завълнуваха. Хората се пръснаха на всички страни.

— Тихо! Тихо!

— Бягай, Тибул, спасявай се!

На площада се появиха три конника и една карета.

Беше капитанът от дворцовата гвардия граф Бонавентура, придружен от двама гвардейци. В каретата пътуваше дворцовият чиновник със счупената кукла на наследника Тутти. Нейната чудесна главица с подстригани къдри беше клюмнала печално на рамото му.

Те диреха доктор Гаспар.

— Гвардейци! — извика някой, колкото му държи глас.

Няколко души прескочиха през стобора.

Черната карета се спря. Конете клатеха глави. Звънеше и припламваше сбруята. Вятърът рошеше сините пера.

Конниците обкръжиха каретата.

Капитан Бонавентура имаше страшен глас. Ако цигулката предизвикваше зъбобол, от неговия глас човек получаваше усещане на изкъртен зъб.

Той се приповдигна на стремената и запита:

— Къде е къщата на доктор Гаспар Арнери?

Той опъваше юздите. На ръцете си имаше груби кожени ръкавици, разширени като фунии в горната част.

Старицата, върху която този въпрос попадна като кълбовидна мълния, уплашено махна с ръка в неопределена посока.

— Къде? — повтори капитанът.

Сега гласът му звучеше така, че ти се струваше изкъртен не един зъб, а цялата челюст.

— Аз съм тук. Кой ме търси?

Хората се разстъпиха. Доктор Гаспар, като пристъпваше внимателно, приближи до каретата.

— Вие ли сте доктор Гаспар Арнери?

— Аз съм доктор Гаспар Арнери.

Вратичката на каретата се отвори.

— Седнете веднага в каретата. Ще ви отведат у дома ви и там ще научите в какво се състои работата.

Лакеят скочи от мястото, дето стоеше зад каретата, и помогна на доктора да влезе. Вратичката хлопна.

Кавалкадата потегли, като разрови сухата земя. След минута всички се скриха зад ъгъла.

Нито капитан Бонавентура, нито гвардейците видяха зад тълпата гимнастика Тибул. Па и да видеха негъра, те нямаше да познаят в него оня, когото преследваха миналата нощ.

Изглежда опасността беше минала. Но изведнъж се чу змийски съсък.

Борецът Лапитуп подаде глава иззад преградата, обвита с хасе, и изсъска:

— Почакай… почакай, приятелче! — заплаши той Тибул с грамадния си пестник: — Почакай, аз ей сега ще настигна гвардейците и ще им кажа, че ти си тук!

Като каза това, той се прекачи през преградата. Преградата не издържа розовата грамада. Преградата изкряка с патешки глас и се счупи.

Борецът издърпа крака си от образувалата се пролука и като разбута купчината хора, се спусна подир каретата.

— Спрете! — викаше той тичешката, като размахваше кръгли голи ръце. — Спрете! Гимнастикът Тибул се намери! Гимнастикът Тибул е тук! Той е в ръцете ми!

Работата взимаше заплашителен обрат. А сега се намеси и испанецът с въртящото се око и пистолета, затъкнат в пояса; другия пистолет той държеше в ръката. Испанецът вдигна шум. Той скачаше по естрадата и викаше:

— Граждани! Трябва да предадем Тибул на гвардейците, инак ще си изпатим. Граждани, не бива да се караме с тримата шишковци!

Към него се присъедини директорът на театрото, в което така несполучливо се представи борецът Лапитуп.

— Той провали представлението ми. Прогони бореца Лапитуп! Аз не искам да отговарям за негъра пред тримата шишковци.

Тълпата загради Тибул.

Борецът не можа да догони гвардейците. Той отново се появи на площада. Летеше с всички сили право към Тибул. Испанецът скочи от естрадата и измъкна втория си пистолет. Директорът на театрото намери отнякъде бял книжен кръг — дресираните кучета в цирка скачат през такива кръгове. Той размахваше този кръг и слезе, като куцаше, от естрадата подир испанеца.

Испанецът запъна спусъка на пистолета.

Тибул разбра, че трябва да бяга. Тълпата му стори път. Следната минута Тибул го нямаше вече на площада. Като прескочи през стобора, той се намери в един бостан. Погледна през една пролука. Борецът, испанецът и директорът тичаха към бостана. Зрелището беше много смешно. Тибул се засмя. Борецът тичаше като побеснял слон, испанецът приличаше на плъх, който скача на задните си крака, а директорът куцаше като улучена врана.

— Ще те хванем жив! — викаха те. — Предай се!

Испанецът щракаше със спусъка на пистолета и със зъбите си. Директорът раздрусваше книжния кръг.

Тибул очакваше нападението. Той стоеше върху рохкавата черна пръст. Наоколо имаше лехи. Тук растяха зеле, цвекло, виеха се някакви зелени мустачки, стърчаха стъбла, лежаха широки листа.

Всичко мърдаше от вятъра. Синьото чисто небе сияеше ярко.

Сражението започна.

И тримата се приближиха до стобора.

— Тук ли си? — запита борецът.

Никой не отговори.

Тогава испанецът рече:

— Предай се! Във всяка ръка имам по един пистолет. Пистолетите са от най-добрата фирма — „Мошеник и син“. Аз съм най-добрият стрелец в страната, разбираш ли?

Тибул не беше майстор в стрелбата с пистолет. Той дори нямаше пистолет, но под ръката му или по-вярно под крака му имаше много глави зеле. Той се наведе, откъсна една, кръгла и тежичка, и я хвърли през стобора. Зелевата глава улучи директора в корема. После полетя втора, трета. Те се пръскаха не по-зле от бомби.

Враговете се слисаха.

Тибул се наведе да вземе четвърта. Той я хвана за кръглите бузи, направи усилие да я изскубне, но — уви! — зелевата глава не се откъсваше. Нещо повече — заговори с човешки глас:

— Това не е зелева глава, а моята глава. Аз съм продавач на балончета. Избягах от двореца на тримата шишковци и попаднах в един подземен ход. Началото му е в една тенджера, а краят тук. Той се простира под земята като дълго черво…

Тибул не вярваше на ушите си: зелевата глава се представяше за човешка!

Тогава той се наведе и погледна чудото. Очите трябваше да повярват. Очите на човек, който умее да ходи по въже, не лъжат.

Онова, което той видя, действително нямаше нищо общо с глава зеле. Беше кръглата физиономия на продавача на балончета. Както винаги, тя приличаше на чайник — на тънконос чайник, изписан с маргаритки.

Продавачът надничаше от земята, а разровената земя, разсипала се в мокри буци, обкръжаваше шията му като черна яка.

— Прекрасно! — рече Тибул.

Продавачът го гледаше с кръглите си очи, дето се отразяваше умиленото небе.

— Аз дадох на готварските чирачета балончетата си и чирачетата ме пуснаха… Ето на, едно от тези балончета хвърчи там…

Тибул погледна и видя високо-високо в ослепителната синева едно мъничко оранжево балонче.

Беше едно от балончетата, изпуснати от чирачетата.

Тримата, които стояха зад стобора и обмисляха плана за нападението, също видяха балончето. Испанецът забрави за всичко. Той подскочи два метра нагоре, завъртя второто си око и се прицели. Той беше страстен стрелец.

— Гледайте — викаше той, — високо колкото десет камбанарии лети едно глупаво балонче! Обзалагам се срещу десет жълтици, че ще го улуча. Няма по-добър стрелец от мене.

Никой не поиска да се обзаложи с него, но това не охлади испанеца. Борецът и директорът изпаднаха в негодувание.

— Магаре! — изръмжа борецът. — Магаре! Сега не е време да се занимаваме с ловене на балончета. Магаре! Ние трябва да заловим Тибул. Не си губи напразно куршумите!

Нищо не помагаше. Балончето изглеждаше твърде примамлива цел за ловкия стрелец. Испанецът започна да се мери, закрил неуморното си око. И докато той се мереше, Тибул измъкна продавача от земята. Какво зрелище представяше той! Какво само нямаше по дрехите му! И останки от крем и сироп, и късчета полепнала земя, и нежни звездички от захаросани плодове!

На това място, отдето Тибул го измъкна като тапа от бутилка, остана черна дупка. В тази дупка се порони пръст и се получи такъв звук като че едър дъжд тропаше по вдигнатия гюрук на някой екипаж.

Испанецът гръмна. Разбира се, той не улучи балончето. Уви! Той улучи зелената шапка на своя директор, която сама беше висока колкото една камбанария.

Тибул избяга от бостана, като прескочи през отсрещния стобор:

Зелената шапка падна, като се търколи подобно кюнец на самовар. Испанецът страшно се засрами: славата на най-добър стрелец беше пропаднала! Нещо повече — изчезна уважението на директора.

— Ах, негодник! — Директорът беше извън себе си и запъхтян от гняв, надяна с всички сили книжния кръг върху главата на испанеца.

Кръгът се разкъса с трясък и главата на испанеца се оказа в зъбчата книжна яка.

Само Лапитуп не беше зает. Но изстрелът подплаши околните кучета. Едно от тях изскочи отнякъде и се спусна върху бореца.

— Спасявайте се кой как може! — успя да извика Лапитуп.

И тримата удариха на бяг.

Продавачът остана сам. Той се покатери на стобора и погледна наоколо. Тримата приятели се търкаляха по зеления склон. Лапитуп скачаше на един крак, като се държеше за ухапания дебел прасец, директорът се покатери на едно дърво и висеше на него като кукумявка, а испанецът, като въртеше глава, щръкнала — из книжния кръг, стреляше по кучето и улучваше всеки път в бостанското плашило.

Кучето стоеше над склона и види се, не искаше да напада отново. Напълно задоволено от вкуса на Лапитуповия прасец, то въртеше опашка и широко се усмихваше, провесило розов блестящ език.

VI. Непредвидено обстоятелство

— Питайте доктор Гаспар Арнери — отговори гимнастикът Тибул на въпроса, защо е станал негър.

Но и без да питаме доктор Гаспар, можем да се досетим за причините. Нека си спомним: Тибул беше успял да се скрие от полесражението. Нека си спомним: гвардейците бяха устроили хайка подир него, те палеха работническите квартали, стреляха на „Площада на Звездата“. Тибул намери убежище в къщата на доктор Гаспар. Но и тук всяка минута можеха да го намерят. Опасността беше очевидна. Твърде много хора го познаваха по лице.

Всеки бакалин беше на страната на тримата шишковци, защото сам беше дебел и богат. Всеки богаташ, който живееше в съседство с доктор Гаспар, можеше да обади на гвардейците, че докторът е подслонил Тибул.

— Трябва да си промените външността — рече доктор Гаспар оная нощ, когато Тибул се появи в къщата му.

И доктор Гаспар направи Тибул друг.

Той рече:

— Вие сте великан. Имате грамаден гръден кош, широки плещи, блестящи зъби, къдрави твърди черни коси. Ако не беше белият цвят на кожата, вие бихте приличали на североамерикански негър. Отлично. Ще ви помогна да станете черен.

Доктор Гаспар Арнери беше изучил сто науки. Той беше много сериозен човек, но имаше добродушен нрав. Ала за всяко нещо си има време. Понякога той обичаше да се развлича. Но и когато си почиваше, той оставаше учен. Тогава приготовляваше картинки за превеждане, които подаряваше на бедните деца от сиропиталището, правеше чудни фойерверки, играчки, майстореше музикални инструменти с нечувани прелестни гласове, съставяше нови бои.

— Ето — каза той на Тибул, — ето погледнете. В този флакон има безцветна течност. Но попадне ли на някакво тяло, под влиянието на сухия въздух тя боядисва тялото черно, при това тъкмо с такава лилава отсянка, която е свойствена на негъра. А, ето в тоя флакон има есенция, която унищожава тая боя…

Тибул свали трикото си, ушито от разноцветни триъгълници, и се натърка с парливата, миришеща на неразгорели въглища течност.

След час той стана черен.

Тогава влезе леля Ганимед със своята мишка. Останалото знаем…

Да се върнем при доктор Гаспар. Ние се разделихме с него в оня миг, когато капитан Бонавентура го откара в черната карета на дворцовия чиновник.

Каретата летеше с всичка сила. Ние вече знаем, че борецът Лапитуп не я настигна.

В каретата беше тъмно. Попаднал вътре, докторът изпърво помисли, че седналият до него чиновник държи на коленете си дете — едно момиченце с разчорлени коси.

Чиновникът мълчеше. Детето също.

— Извинете, не съм ли заел много място? — попита учтивият доктор, като приповдигна шапката си.

Чиновникът отговори сухо:

— Не се безпокойте.

В тесните прозорци на каретата проблясваше светлина. След минута очите свикнаха с тъмното. Тогава докторът съзря дългия нос и полуспуснатите клепачи на чиновника и прелестното момиченце в празнична рокличка.

Момиченцето изглеждаше много печално. И навярно, беше бледо, но в полумрака това не можеше да се определи.

Назад Дальше