„Горкичката! — помисли доктор Гаспар. — Тя трябва да е болна.“
И отново се обърна към чиновника:
— По всяка вероятност нужна е моята помощ? Горкото дете е заболяло, нали?
— Да, нужна е вашата помощ — отвърна чиновникът с дългия нос.
„Няма никаква съмнение, че е племенница на един от тримата шишковци или мъничка гостенка на наследника Тутти. — Докторът градеше своите съображения. — Тя е богато облечена, носят я от двореца, капитанът на гвардията я съпровожда — ясно е, че е много важна особа. Ама нали не пущат живи деца при наследника Тутти. По какъв начин това ангелче е попаднало в двореца?“
Докторът се губеше в догадки. Той отново се опита да завърже разговор с дългокосия чиновник:
— Кажете, от какво е болно това момиченце? Да няма дифтерит?
— Не, тя има дупка на гърдите.
— Искате да кажете, че белите й дробове не са в ред?
— Тя има дупка на гърдите — повтори чиновникът.
Докторът от учтивост се отказа да спори.
— Бедното момиченце! — въздъхна той.
— То не е момиченце, а кукла — рече чиновникът.
В това време каретата стигна до къщата на доктора.
Чиновникът с куклата и капитан Бонавентура влязоха подир доктора в къщата. Докторът ги прие в работилницата.
— Ако това е кукла, защо са нужни моите услуги?
Чиновникът започна да обяснява и всичко стана ясно.
Леля Ганимед, която не беше се съвзела още от сутрешните вълнения, надзърташе през дупчицата на ключалката. Тя виждаше страшния капитан Бонавентура. Той стоеше, като се подпираше на сабята си, и подрусваше крак в огромен ботуш с възбърнат горе кончов. Шпорите му приличаха на комети. Лелята виждаше печалното болно момиченце в розова празнична рокля, което чиновникът беше турил да седне на креслото. Момиченцето бе клюмнало глава с разчорлени коси и като че гледаше долу своите мили крачка, обути в атлазени пантофки със златни рози вместо пискюли.
Силен вятър блъскаше капака на прозореца в галерията и това хлопане пречеше на леля Ганимед да слуша.
Но тя все пак разбра нещо.
Чиновникът показа на доктор Гаспар заповедта на държавния съвет на тримата шишковци. Докторът я прочете и се разтревожи.
— Куклата трябва да бъде поправена до утре — рече и стана чиновникът.
Капитан Бонавентура звънна с шпорите си.
— Да… но… — докторът разпери ръце. — Аз ще се постарая, но мигар може да се гарантира? Аз не познавам механизма на тая вълшебна кукла. Трябва да го изуча, трябва да установя характера на повредите, трябва да приготвя новите части на този механизъм. За това е необходимо много време. Може би моето изкуство ще се окаже безсилно… Може би няма да успея да възстановя здравето на ранената кукла… Страхувам се, господа… Такъв къс срок… Само една нощ… Не мога да обещая…
Чиновникът го прекъсна. Той вдигна пръст и рече:
— Скръбта на наследника Тутти е много голяма, за да можем да се бавим. Куклата трябва да възкръсне до утре. Такава е волята на тримата шишковци. Никой не смее да не се подчинява на тяхната заповед. Утре сутринта вие ще донесете поправената, здрава кукла в Двореца на тримата шишковци.
— Да… но… — протестираше докторът.
— Без приказки! Куклата трябва да бъде поправена до утре. Ако вие направите това, очаква ви награда, ако не — строго наказание.
Докторът беше потресен.
— Ще се постарая — мънкаше той. — Но разберете, това е твърде отговорна работа…
— Разбира се — отсече чиновникът и сне пръста си. — Аз ви предадох заповедта, вие сте длъжни да я изпълните. Сбогом!…
Леля Ганимед отскочи от вратата и избяга в стаята си, дето в ъгъла поскърцваше щастливата мишка. Страшните гости излязоха. Чиновникът седна в каретата; граф Бонавентура, пробляснал и иззвънтял, се метна на коня; гвардейците нахлупиха шапки. И всички заминаха.
Куклата на наследника Тутти остана в работилницата на доктора.
Докторът изпроводи посетителите, после, като намери леля Ганимед, рече й с необикновено строг глас:
— Лельо Ганимед! Запомнете. Аз скъпя за славата си на мъдър човек, на изкусен доктор и изобретателен майстор. Освен това скъпя главата си. Утре сутринта мога да загубя и едното, и другото. Предстои ми тежка работа цялата тая нощ. Разбрахте ли? — Той размахваше заповедта на държавния съвет на тримата шишковци. — Никой не бива да ми пречи. Не вдигайте шум. Не тракайте с чиниите. Да няма миризма на недогорели въглени. Не къткайте кокошките. Не ловете мишки. Никакви пържени яйца, цветно зеле, мармалади и валерианови капки! Разбрахте ли?
Доктор Гаспар беше много сърдит.
Леля Ганимед се заключи в стаята си.
— Чудна работа, много чудна работа! — мърмореше тя. — Нищо не разбирам. Някакъв си негър, някаква си кукла, някаква си заповед… Настъпиха странни дни!
За да се успокои, тя реши да пише писмо на племенницата си. Стана нужда да пише много предпазливо, за да не скрибуца перото. Тя се страхуваше да не обезпокои доктора.
Мина час. Леля Ганимед пишеше. Тя стигна до описанието на чудния негър, който се появи днес сутринта в работилницата на доктор Гаспар.
„Те излязоха двамата. Докторът се върна с дворцовия чиновник и гвардейците. Те донесоха една кукла, която по нищо не се различава от момиченце, но негърът не беше с него. Къде се е дянал, не зная…“
Въпросът, къде се е дянал негърът, а той беше гимнастикът Тибул, безпокоеше и доктор Гаспар. Докато работеше над куклата, той не преставаше да мисли за съдбата на Тибул. Сърдеше се. Разговаряше сам със себе си:
— Каква непредпазливост! Аз го превърнах в негър и го боядисах с чудесна боя, направих го съвсем неузнаваем, а той сам се издаде днес на Четиринадесетия пазар. Та него могат да го хванат… Ах! И как е непредпазлив! Да не му се иска да попадне в желязната клетка?
Много голямо беше безпокойството на доктор Гаспар. Непредпазливостта на Тибул, после тази кукла… Освен това вчерашните вълнения, десетте ешафота на „Площада на съда“…
— Ужасно време! — възкликна докторът.
Той не знаеше, че днешната екзекуция е отменена. Дворцовият чиновник беше неразговорлив. Той не съобщи на доктора какво е станало днес в двореца.
Докторът разглеждаше бедната кукла и недоумяваше:
— Откъде са тези рани? Те са нанесени с хладно оръжие, навярно със сабя. Намушкали са куклата, чудесното момиченце… Кой ли е направил това? Кой ли се е осмелил да мушка със сабя куклата на наследника Тутти?
Докторът не предполагаше, че това са направили гвардейците. Той не можеше да допусне мисълта, че дори дворцовата гвардия се отказва да служи на тримата шишковци и минава на страната на народа. Как би се зарадвал той, ако узнаеше за това!
Докторът взе в ръце главицата на куклата. Слънцето летеше в прозореца. То силно осветяваше куклата. Докторът гледаше.
„Странно, много странно — размишляваше той. — Виждал съм нейде това лице… Е-да, разбира се! Виждал съм го, познавам го. Но къде? Кога? То беше живо, то беше живо лице на момиче, то се усмихваше, правеше чудни гримаси, беше внимателно, беше кокетливо и тъжно… Да, да. В това не може да има съмнение! Но проклетото късогледство ми пречи да запомням лицата.“
Той поднесе къдравата главица на куклата близо до очите си.
„Каква чудна кукла! Какъв умен майстор я е създал! Тя не прилича на обикновена кукла. Куклите обикновено имат сини ококорени очи, нечовешки и безсмислени, вирнато носле, разрязани като с пара устица, глупави руси къдрици, досущ както на агънце… Куклата изглежда щастлива наглед, но в действителност е глупава… А в тази кукла няма нищо кукленско. Кълна се, тя прилича на момиченце, превърнато в кукла!“
Доктор Гаспар се любуваше на своята необикновена пациентка. И през цялото време не го напускаше мисълта, че нейде някога е видял същото бледо личице, сивите внимателни очи, късите разчорлени косици. Особено познато му се стори накланянето на главата и погледа: тя навеждаше глава едва-едва встрани и гледаше доктора отдолу, внимателно, лукаво…
Докторът не издържа и високо запита:
— Кукло, как те казват?
Но момиченцето мълчеше. Тогава докторът се опомни. Куклата беше развалена; трябваше да й върне гласа, да поправи сърцето, да я научи отново да се усмихва, да танцува и да се държи тъй, както се държат момиченцата на нейна възраст.
„Тя има наглед дванадесет години.“
Не биваше да се бави. Докторът се зае за работа. „Трябва да възкреся куклата.“
Леля Ганимед дописа писмото си. Два часа тя се отегчава. После почна да я прихваща любопитство. „Каква е тази бърза работа, която трябва да извърши доктор Гаспар? Каква е тази кукла?“
Тя тихо се подкрадна до вратата на работилницата и надзърна през сърцевидната дупчица на ключалката. Уви! Там беше поставен ключът. Тя нищо не видя, но затова пък вратата се отвори и излезе доктор Гаспар. Той беше така разстроен, че дори не направи бележка на леля Ганимед за нейната нескромност. Леля Ганимед се засрами и без това.
— Лельо Ганимед — рече докторът. — Аз излизам. По-точно аз ще трябва да замина. Повикайте файтон. Той помълча, после почна да си търка челото с длан.
— Отивам в Двореца на тримата шишковци. Твърде възможно е да не се върна оттам.
Леля Ганимед отстъпи изумена:
— В Двореца на тримата шишковци?
— Да, лельо Ганимед. Работата е много мръсна. Докараха ми куклата на наследника Тутти. Тя е най-добрата кукла в света. Механизмът й се счупил. Държавният съвет на тримата шишковци ми е заповядал да поправя тази кукла до утре сутринта. Заплашва ме строго наказание.
Леля Ганимед се готвеше да заплаче.
— И ето аз не мога да поправя тази клета кукла. Разглобих механизма, скрит в гърдите й, разбрах неговата тайна, бих съумял да го възстановя. Но… такава дреболия! Зарад една глупава работа, лельо Ганимед, аз не мога да направя това. Там в този сложен механизъм има едно зъбчато колело — то се е пукнало… За нищо го не бива! Трябва да се направи ново. Имам подходящ метал, нещо като сребро… Но преди да пристъпя към работа, този метал трябва да престои в разтвор от сярна киселина поне два дни. Разбирате ли, два дни… А куклата трябва да бъде готова утре сутринта.
— А някакво друго колело не може ли да се постави? — плахо предложи леля Ганимед.
Докторът печално махна с ръка:
— Всичко опитах, нищо не излиза.
След пет минути пред къщата на доктор Гаспар стоеше покрита наемна бричка. Докторът беше решил да отиде в Двореца на тримата шишковци.
— Ще им кажа, че до утре сутринта куклата не може да бъде готова. Нека правят с мене, каквото искат…
Леля Ганимед хапеше престилката си и клатеше глава дотогава, докато не се изплаши, че главата й ще се отърколи.
Доктор Гаспар сложи до себе си куклата и замина.
VII. Нощта на странната кукла
Вятърът свиреше и в двете уши на доктор Гаспар. Получаваше се отвратителна мелодия, дори по-лоша от онзи негърски галоп, който подкарват в дует точилното колело и ножът под ръцете на старателния точилар.
Докторът потули ушите си с яката и се загърби към вятъра.
Тогава вятърът се залови за звездите. Той ту ги гасеше, ту ги търкаляше, ту ги захвърляше зад черните триъгълници на покривите. Когато тази игра му омръзна, той измисли облаците. Но облаците се разтурваха като кули. Тогава изведнъж вятърът стана студен: той изстина от злоба.
Докторът трябваше да се загърне в пелерината. Половината от пелерината си той даде на куклата.
— Карайте по-бързо! Карайте по-бързо! Моля ви се, карайте по-бързо!
Отведнъж без всякаква причина на доктора му стана страшно и той почна да подканя кочияша.
Беше много тревожно, тъмно и пусто. Само в няколко прозорци се появиха червеникави светлинки, капаците на останалите бяха затворени. Хората очакваха страшни събития.
Тази вечер много неща изглеждаха необикновени и подозрителни. И понякога докторът дори се страхуваше, че очите на странната кукла току-виж ще засветят в тъмното като две прозрачни камъчета. Той се мъчеше да не гледа своята спътница.
„Глупости — успокояваше се той. — Разиграли са се нервите ми. Най-обикновена вечер. Само има малко минувачи. Само вятърът така странно размята сенките им, че всеки срещнат ти се струва наемен убиец с крилата тайнствена пелерина… Само газените фенери по кръстопътищата горят с някаква мъртвешко-синя светлина… Ах, дано само по-скоро стигнем до Двореца на тримата шишковци!“
Има едно много добро средство против страха: да заспиш. Особено се препоръчва да се покриеш с одеялото презглава. Докторът прибягна към това средство. Одеялото той замести с шапката, която плътно нахлупи над очите. И разбира се, започна да брои до сто. Това не помогна. Тогава той се възползува от едно силно действуващо средство. Той повтаряше на себе си:
— Един слон и един слон — два слона; два слона и един слон — три слона; три слона и един слон — четири слона.
Стигна до цяло стадо слонове. А сто и двадесет и третият слон от въображаем слон се превърна вече в истински слон. И тъй като докторът не можеше да разбере слон ли е, или розовият борец Лапитуп, то очевидно докторът спеше и беше почнал да сънува.
Времето насъне минава много по-бързо, отколкото наяве. Във всеки случай докторът насъне успя не само да стигне до Двореца на тримата шишковци, но и да се яви пред техния съд. Всеки от тях стоеше пред него, хванал за ръка една кукла, както циганин държи своята маймунка в синя фуста.
Те не искаха да слушат никакви обяснения.
„Ти не си изпълнил заповедта — рекоха те. — Ти заслужаваш строго наказание. Заедно с куклата трябва да минеш по жицата над «Площада на звездата». Само че си свали очилата…“
Докторът молеше за прошка. Главно той се страхуваше за участта на куклата… Той казваше така:
„Аз вече съм привикнал, аз вече знам да падам… Ако се откъсна от жицата и падна в басейна, нищо няма да ми стане. Аз имам опит: падал съм заедно с кулата на“ площада при градските порти… Но куклата, клетата кукла! Тя ще се разтроши на парчета… Съжалете я… Защото аз съм уверен, че тя не е кукла, а живо момиче с чудесно име което съм забравил, което не мога да си спомня…
„Не! — викаха шишковците. — Не! Никаква прошка! Такава е заповедта на тримата шишковци!“
Викът беше толкова силен, че докторът се събуди.
— Такава е заповедта на тримата шишковци! — викаше някой над самото му ухо.
Сега вече докторът не спеше. Викаха наяве. Докторът освободи очите си или по-точно очилата си изпод шапката и се озърна. Нощта, додето той спеше, беше успяла да почернее съвсем.
Екипажът беше спрял. Заобиколили го бяха някакви черни фигури: техният вик беше нахълтал в съня на доктора. Те размахваха фенери. От това из въздуха прелитаха решетчести сенки.
— Какво има? — попита докторът… — Къде се намираме? Кои са тия хора?
Една от фигурите се приближи и вдигнала фенера наспроти главата, освети доктора. Фенерът се разлюля. Ръката, която го държеше отгоре за халката, беше в ръкавица от груба кожа, силно разширена като фуния горе.
Докторът разбра: гвардейци.
— Такава е заповедта на тримата шишковци — повтори фигурата.
Жълтата светлина я разкъсваше на части. Проблясваше мушамената шапка, която в нощта правеше впечатление на желязна.
— Никой няма право да се приближи до двореца на повече от километър. Днес издадоха тази заповед. В града има вълнение. По-нататък не може да се отива.
— Да, но аз трябва да се явя в двореца.
Докторът беше възмутен.
Гвардеецът говореше с железен глас:
— Аз съм началникът на караула — капитан Цереп. Няма да ви пусна нита крачка напред. Завръщай! — викна той на кочияша, като замахна с фенера.
Докторът го достраша. Ала той не се съмняваше, че ако узнаят кой е той и защо трябва да бъде в двореца, незабавно ще го пуснат.
— Аз съм доктор Гаспар Арнери — каза той.