— По-рано — продължи Сати, — нашите битки с прокудените се водеха или в ничията територия край Великата стена, или в покрайнините на пространствата на Мира или на прокудените. Само няколко пъти сме прониквали дълбоко в техните територии. — Сати направи пауза. — Преди около пет стандартни години спецчастта на отец-капитан де Соя „ВЛЪХВИ“ извърши едно от най-дълбоките нападения.
— Някакви забележки по въпроса, отец-капитан? — попита адмирал Алдикакти. Де Соя се поколеба за миг.
— Изгорихме орбитален горски пръстен — най-после отвърна той. — Не срещнахме никаква съпротива.
На Хоуг Либлър му се стори, че гласът на отец-капитана звучи смътно засрамено.
Сати кимна, сякаш задоволен.
— Надяваме се, че и по време на цялата тази мисия ще е същото. Разузнаването ни показва, че прокудените са разгърнали голямата част от отбранителните си сили по сферата на Великата стена и са оставили съвсем малко за въоръжена съпротива в сърцето на колонизираните си райони извън Мира. В продължение почти на три века те са разполагали силите, базите и вътрешните си системи с ограниченията на технологията на хокинговия двигател като основен определящ фактор.
Балонът се изпълни с тактически холоси.
— Досега — продължи Сати, — Мирът имаше преимуществото на вътрешните транспортни и комуникационни връзки, докато прокудените притежаваха отбранителната сила на скритостта и отдалечеността. Дълбокото проникване в тяхното пространство беше абсолютно невъзможно поради уязвимостта на нашите поддържащи линии и тяхната готовност да нападнат и избягат от основните ни сили — често извършващи нападения с унищожителен резултат, — когато частите ни прекалено се отдалечат от Великата стена.
Сати замълча и погледна към офицерите около масата.
— Дами и господа, тези дни свършиха. — Появиха се нови холоси. Червената линия на траекторията на спецчаст „ГИДЕОН“ излизаше и се връщаше в сферата на Мира, разсичайки слънца като лазерен нож. — Нашата мисия е да унищожим всички поддържащи бази на прокудените в системата и колониите им в дълбокия космос, които открием — заяви Сати. Мекият му глас бе набрал сила. — Кометни ферми, градове, астероидни бази, орбитални горски пръстени, възпроизвеждащи се астероиди, балонни рояци… всичко.
— Включително цивилните ангели ли? — попита отец-капитан де Соя.
Въпросът накара Хоуг Либлър да премигне. В мирския флот неофициално наричаха РНК-изменените за космическите условия мутанти „Луциферови ангели“. Обикновено дори им казваха само „ангели“, ирония, граничеща с богохулство, но изразът рядко се използваше пред началниците.
— Особено ангелите, отец-капитан — отвърна адмирал Алдикакти. — Негово светейшество папа Урбан нарече това кръстоносен поход срещу нечовешките пародии, които прокудените отглеждат в мрака. В своята енциклика за кръстоносния поход Негово светейшество заяви, че тези нечестиви мутации трябва да бъдат изтрити от лицето на Божията вселена. Цивилни прокудени не съществуват. Трудно ли ви е да разберете тази заповед, отец-капитан де Соя?
Офицерите около масата като че ли затаиха дъх, докато де Соя най-после отговори:
— Не, адмирал Алдикакти. Разбирам енцикликата на Негово светейшество. Съвещанието продължи.
— В мисията ще участват следните архангелски крайцери — каза Сати. — На Негово светейшество кораб „Уриил“ като флагман, „Рафаил“, „Михаил“, „Гавриил“, „Рагил“, „Ремиил“ и „Сариил“. Във всички случаи, корабите ще използват гидеоновите си двигатели, за да извършват внезапен скок в следващата система и за два или повече дни ще намалят ускорението в системата. През това време екипажът ще може да бъде възкресен. Негово светейшество ни даде разрешение да използваме новите ясли с двудневен възкресителен цикъл… които гарантират деветдесет и два процента вероятност за успешно възкресяване. След прегрупирането на нападателната част ние ще нанасяме максимални щети на всички сили и системи на прокудените, преди да се прехвърлим в следващата система. Всеки мирски кораб, повреден до степен, не позволяваща ремонтирането му, ще бъде изоставян, екипажът прехвърлян на други кораби от спецчастта, а крайцерът унищожаван. Не можем да си позволим риска прокудените да заловят технологията на гидеоновия двигател, въпреки че без тайнството на възкресяването, тя ще е безполезна за тях. Мисията трябва да продължи три стандартни месеца. Някакви въпроси?
Отец-капитан де Соя повдигна ръка.
— Извинявам се — каза той. — Няколко стандартни години не съм бил в течение на нещата, но забелязвам, че тази спецчаст е съставена от архангелски кораби, носещи имената на архангелите, споменати в Стария завет.
— Да, отец-капитан? — нетърпеливо се обади адмирал Алдикакти. — Какъв е въпросът ви?
— Само това, адмирале. Струва ми се, си спомням, че в Библията са споменати имената само на седем архангели. Ами останалите архангелски кораби, които са били произведени?
Около масата се разнесе сподавен кикот и де Соя видя, че е облекчил напрежението, каквото беше и намерението му.
Усмихната, адмирал Алдикакти отвърна:
— Ние приветстваме нашия блуден капитан и го информираме, че ватиканските теолози потърсиха в книгата на Енох и в останалите неканонични писания, за да открият онези други ангели, които може да са били въздигнати в „почетни архангели“. Самата Света служба позволи на мирския флот да използва техните имена. Сметнахме за… хм… подходящо първите седем построени архангели от планетен клас да бъдат наречени на имената, които се споменават в Библията и да отнесем свещения им огън при врага.
Кикотът на командирите и техните заместници се превърна в одобрителен шепот и накрая в тихо аплодиране.
Други въпроси нямаше. Адмирал Алдикакти каза:
— А, още една подробност, ако видите този кораб… — Над средата на масата увисна холос на странен наглед космически кораб. Беше по-малък от стандартните за мирския флот, имаше аеродинамична форма, сякаш бе построен за проникване в атмосфера и до ядрените му дюзи се виждаха перки.
— Какво е това? — попита майка капитан Стоун, като продължаваше да се усмихва. — Някаква шега на прокудените ли?
— Не — тихо и монотонно отвърна отец-капитан де Соя, — това е кораб от епохата на Мрежата. Частен космически кораб… собственост на един-единствен човек. Неколцина от офицерите отново се подсмихнаха. Адмирал Алдикакти сложи край на смеха, като махна с дебелата си ръка през холоса.
— Отец-капитанът е прав — изтътна лусусианката. — Това е стар кораб от епохата на Мрежата, някога притежаван от хегемонийски дипломат. — Тя поклати глава. — Тогава са били достатъчно богати, за да правят такива жестове. Във всеки случай, той има хокингов двигател, модифициран от техниците на прокудените, спокойно може да е въоръжен и трябва да се смята за опасен.
— Какво да правим, ако го срещнем? — попита майка капитан Стоун. — Да го вземем като плячка ли?
— Не — отвърна адмирал Алдикакти. — Незабавно да го унищожите. Да го превърнете в пара. Някакви въпроси?
Нямаше. Офицерите се пръснаха по корабите си, за да се приготвят за първото си прехвърляне. В совалката на път за „Рафаил“ командир Хоуг Либлър водеше приятен разговор с новия си капитан за готовността на кораба и високия дух на екипажа и през цялото време си мислеше:
„Надявам се, че няма да ми се наложи да убия този човек“.
6.
От опит зная, че веднага след болезнена раздяла — например, напускане на семейството, за да отидеш на война, смърт на член на семейството, откъсване от любим без гаранции, че ще го видиш отново — те обзема странно спокойствие, почти чувство на облекчение, сякаш най-лошото вече се е случило и няма от какво повече да се страхуваш. Така беше и в дъждовното утро преди разсъмване, когато оставих Енея на Старата Земя.
Каякът бе малък, а река Мисисипи голяма. Отначало гребях в мрака с изключително внимание, почти със страх, с очи, напрягащи се да различат препятствия, пясъчни плитчини и плаващи останки по бушуващото течение. Тук реката беше много широка, почти цяла миля — Стария архитект използваше архаичните английски мерни единици футове, ярдове, мили и повечето от нас в Талиезин бяхме свикнали да му подражаваме — и бреговете изглеждаха наводнени. Мъртви дървета се извисяваха от водите, излезли на стотици метри от коритото си и достигащи чак до високите скали от двете страни на реката.
Около един час след раздялата с моята приятелка утрото бавно започна да изсветлява. Първо различих сив облак и черно-сива скала от дясната ми страна, после слънцето взе да хвърля студена светлина по повърхността на самата река. Бях прав да се страхувам в мрака: реката беше пълна с препятствия и дълги пясъчни ивици. Големи, пропити с вода дървета с чудовищни глави от корени профучаваха покрай мен по централните течения, смазвайки всичко по пътя си със силата на гигантски тарани. Избрах, както ми се струваше, най-спокойното течение, силно загребах, за да не се сблъскам с плаващите останки и се опитах да се насладя на изгрева.
Цялата сутрин гребах на юг, без да видя следи от хора и по двата бряга. Само веднъж бегло зърнах древни, някога бели сгради, потънали сред мъртвите дървета и мътните води на някогашния западен бряг и настоящо блато в подножието на скалите. Два пъти слизах на острови: веднъж, за. да се облекча, а втория път, за да сваля малката раница, която беше единственият ми багаж. По време на второто спиране — късно сутринта, когато слънцето стопляше реката и самия мен — седнах върху дънер на пясъчния бряг и изядох един от сандвичите със студено месо и горчица, които Енея ми бе приготвила през нощта. Бях си взел две бутилки с вода — едната носех на колана си, другата в раницата — и пиех умерено, тъй като не знаех дали водата на Мисури става за пиене и кога ще намеря безопасен водоизточник.
Вече беше следобед, когато видях пред себе си града и арката.
Известно време преди това от дясната ми страна в Мисисипи се бе вляла друга река и значително беше разширила коритото й. Бях сигурен, че това трябва да е Мисури и когато попитах инфотерма, корабната памет потвърди предположението ми. Малко по-късно видях арката.
Този телепортал изглеждаше различен от онези, през които се бяхме прехвърляли по време на пътуването си до Старата Земя: по-голям, по-стар, по-мътен, по-ръждив. Някога може би се беше намирал на сухо на западния бряг на реката, но сега металът на арката се издигаше от водата на стотици метри от брега. От мудните води също стърчаха останки от потънали сгради — ниски „небостъргачи“ от дохеджирските дни, според новите ми архитектурни познания.
— Сейнт Луис — каза гривната на инфотерма, когато попитах корабния ИИ. — Разрушен още преди Премеждията. Изоставен преди Голямата грешка от ’08-а.
— Разрушен ли? — учудих се аз и насочих каяка към гигантския обръч на арката. Чак сега видях, че западният бряг зад нея се извива в съвършен полукръг и оформя плитко езеро. Покрай брега растяха древни дървета. Кратер, помислих си, макар че не можех да определя дали е от метеорит, бомба, стопяване от енергиен източник или нещо друго. — Как е бил разрушен? — попитах инфотерма.
— Информация липсва — отговори гривната. — Но разполагам с данни, които се отнасят за арката пред нас.
— Това е телепортал, нали? — казах аз, като се борех със силното течение откъм западната страна, за да насоча каяка към гледащата на изток арка.
— Отначало не е бил — отвърна тихият глас от китката ми. — Големината и ориентацията му съвпадат с положението и размерите на така наречената „Входна арка“, архитектурна особеност, построена в Сейнт Луис по време на националната държава Съединени американски щати в средата на двайсети век сл. Хр. Трябвало да символизира западната експанзия на господстващите, протонационалистки пионери от европейски произход, които мигрирали през тези земи в усилията си да изместят истинските северноамерикански местни обитатели.
— Индианците — задъхано уточних аз, докато насочвах подскачащия каяк през последните метри от съпротивляващото се течение и се изравнявах с огромната арка. Слънцето грееше силно от един, два часа, но студеният вятър и сивите облаци започнаха да се завръщат. По фибростъклото на лодката зачукаха дъждовни капки и заплющяха по вълните от двете ми страни. Сега течението носеше каяка към средата на арката и аз за миг отпуснах греблото, като внимавах случайно да не натисна тайнствения червен бутон. — Значи този телепортал е бил построен в памет на хората, избили индианците — казах аз и се облегнах напред на лакти.
— Първоначалната Входна арка не е изпълнявала функцията на телепортатор — превзето отвърна гласът на кораба.
— Оцеляла ли е след катастрофата, която… е направила всичко това? — попитах аз и посочих с греблото към кратера и потъналите сгради.
— Информация липсва — каза инфотермът.
— И не знаеш дали е телепортатор? — Отново се задъхах от усиленото гребане. Арката се извисяваше високо пред мен и до върха й имаше поне стотина метра. Студеното слънце мътно блестеше по ръждивите й страни.
— Не — отвърна корабната памет. — Няма данни за каквито и да е телепортатори на Старата Земя.
Разбира се, че нямаше да има такива данни. По време на Голямата грешка Старата Земя беше попаднала в черна дупка — или бе отвлечена от Лъвовете, Тигрите и Мечките, — поне век и половина преди Техноцентърът да даде телепортаторната технология на Хегемонията. Над онази река обаче — всъщност, поток — в западна Пенсилвания имаше малка, но много функционална телепортаторна арка, през която четири години преди това двамата с Енея се бяхме прехвърлили от Божия горичка. А по време на пътешествията си бях виждал и други.
— Е — казах по-скоро на себе си, отколкото на идиотския ИИ на инфотерма, — ако не е телепортал, просто ще продължим нататък по реката. Енея е имала нещо предвид, като ни е пратила по този път.
Не бях толкова сигурен. Под тази арка не се забелязваше издайническото искрене на телепортатор… а зад него не се виждаше слънчева или звездна светлина. Само смрачаващото се небе и черната ивица на гората на брега оттатък езерото.
Облегнах се назад и погледнах нагоре към арката. С удивление видях, че липсват плоскости и отдолу се показват стоманени ребра. Каякът вече беше минал под нея и не се бях прехвърлил, нямаше внезапна промяна на светлина и гравитация, не усещах чуждопланетни миризми. Това нещо бе просто порутен стар архитектурен изрод, случайно напомнящ на…
Всичко се промени.
В един миг каякът подскачаше по брулената от вятъра Мисисипи и се насочваше към плиткото кратерно езеро, някога представлявало града Сейнт Луис, а в следващия беше нощ и малката фибростъклена лодка се плъзгаше по тесен канал в каньони от осветени сгради под тъмно небе на половин километър над главата ми.
— Иисусе — промълвих аз.
— Древен месия — каза инфотермът. — Сред религиите, които се основават на неговото учение, са християнството, дзен-християнството, древният и модерният католицизъм и такива протестантски секти като…
— Млъквай — прекъснах го аз. — Превключи на „доброто дете“. — Тази команда означаваше инфотермът да говори само, когато се обръщат към него.
По този канал — ако това наистина беше канал — плаваха и други хора. По и срещу течението се носеха десетки гребни лодки, малки платноходки и други каяци. Наблизо, по речни пътища и алеи, по небесни магистрали, кръстосващи над ярко осветените води, на двойки и малки групички вървяха още стотици хора. Набити индивиди в ярки облекла тичаха сами.
Когато се опитах да повдигна греблото, усетих, че гравитацията прави ръцете ми по-тежки — беше поне един път и половина по-голяма от земната — и бавно вдигнах лице към онези стотици… хиляди осветени прозорци и кулички, алеи, балкони и площадки за приземяване, към още светлини, а през прозрачните тръби над водата тихо профучаваха хромово-сребристи мотриси, ЕМПС-та разцепваха въздуха, левитационни платформи и въздушни фериботи пренасяха хора през този невероятен каньон… и тогава разбрах.
Лусус. Това трябваше да е Лусус.
Бях срещал лусусианци: богати ловци, дошли на Хиперион на лов за патици, още по-богати комарджии в казината на Деветте опашки, където бях работил като крупие, дори неколцина изгнаници в нашата част на планетарната гвардия, най-вероятно престъпници, бягащи от мирското правосъдие. Всички те приличаха на тези расли при висока гравитация, ниски, набити, изключително мускулести мъже, които правеха кросове по алеите и крайречните улици като някакви примитивни, но мощни парни машини.