Очевидно никой не обръщаше каквото и да е внимание нито на каяка ми, нито на самия мен. Това ме изненада: от гледна точка на местните аз трябва да се бях появил от нищото, материализирайки се под телепортала зад мен.
Погледнах назад и разбрах защо появата ми е останала незабелязана. Телепорталът беше стар, разбира се, част от падналата Хегемония и някогашната река Тетида и арката бе вградена в стените на Кошерния град — платформи и алеи осейваха повърхността му и висяха над него, — така че този сектор от канала или реката точно под арката бе единствената видима част от този град, която лежеше в дълбока сянка. В момента, в който погледнах назад, малка моторна лодка се появи от тази сянка, попадна в блясъка на висящите над речния път лампи и като че ли изникна отникъде, също като мен преди това.
Навлечен с пуловер и яке, здраво увит с найлоновата изолация на малкия каяк, аз навярно изглеждах също толкова набит, колкото и лусусианците, които виждах от двете си страни. Мъж и жена на реактивни ски ми махнаха, когато префучаха покрай мен.
Махнах им в отговор.
— Иисусе — отново промълвих аз, по-скоро молитвено, отколкото богохулствено. Този път инфотермът не коментира.
Тук ще прекъсна.
Въпреки стимулиращия ме да побързам цианиден газ, който всеки момент можеше да засъска в шрьодингеровата котешка кутия, в този момент от разказа се изкушавах подробно да опиша пътуването си сред световете. И наистина, откакто четири стандартни години по-рано двамата с Енея бяхме пристигнали на безопасната Стара Земя, то много се доближаваше до действително приключение.
През трийсетината стандартни часа, откакто Енея категорично беше съобщила за незабавното ми заминаване през телепортатор, аз естествено бях предполагал, че пътуването ще е подобно на предишното — от Ренесанс Вектор до Старата Земя, през пусти или изоставени земи, през светове като Хеброн, Нова Мека, Божия горичка и безименни планети като онази джунгла, където бяхме оставили кораба на Консула. На една от няколкото планети, с чиито обитатели се бяхме срещнали — по ирония на съдбата на Mare Infinitum, рядко заселеният океански свят, — сблъсъкът ни имаше катастрофални последствия и за двете страни: аз взривих по-голямата част от плаващата им платформа, а те ме заловиха, намушкаха, простреляха и едва не ме удавиха. По време на всичко това загубих някои от най-ценните неща, които бяхме взели със себе си за пътуването, включително древното хокингово килимче, предавано от ръка на ръка от дните на легендата за Сайри и Мерин, и също толкова древния 45-калибров пистолет, който ми се искаше да вярвам, че някога е принадлежал на майката на Енея Брон Ламиа.
Но през по-голямата част от пътуването ни река Тетида носеше трима ни с Енея и А. Бетик през пусти земи — зловещо пусти на Хеброн и Нова Мека, сякаш някакъв ужас бе унищожил населението — и ние бяхме оставени на мира.
Но не и тук. Лусус бе жив и кипящ. За първи път разбирах защо тези планетарни плетеници са наречени „кошери“.
Когато пътувахме през безлюдни райони, ние с момичето и андроида можехме да правим каквото поискаме. Сега, сам и на практика невъоръжен в малкия си каяк, аз махах на мирските полицаи и преродените лусусиански свещеници, които минаваха покрай мен. Тук каналът беше широк не повече от трийсет метра, бреговете му бяха облицовани с бетон и пластмаса, нямаше притоци и скрити места. Под мостовете и прелезите падаха сенки, също като под телепортала нагоре по течението, но речният трафик минаваше през тях в постоянен поток. Нямаше къде да се скрия.
За първи път се замислих за безумието на телепортаторното пътуване. Дрехите ми бяха чуждоземни и щяха да привлекат вниманието, веднага щом излезех от каяка. Тялото ми не приличаше на лусусианско. Хиперионският ми диалект щеше да се различава от местния. Нямах пари, идентификационен чип, книжка за управление на ЕМПС и кредитни карти, мирски енорийски документи и местожителство. Когато спрях за малко каяка до някакъв крайречен бар — от вентилаторите се носеше миризма на пържоли на скара или подобна храна и караше слюнките ми да текат, а дъхът на мая загатваше за пивоварни и студена бира, — аз разбрах, че почти със сигурност ще ме арестуват две минути след като вляза в подобно заведение.
Между световете в Мира пътуваха хора — главно милионери, бизнесмени и авантюристи, готови да прекарат месеци в криогенна сомния и да съберат години време-дълг в. транспортните кораби на Търговския мир, самодоволни в кръстоидната си увереност, че когато се върнат, работата, домът и семейството ще ги чакат в стабилната им християнска вселена, — но това се случваше рядко и никой не сновеше между планетите без пари и разрешение от Мира. Две минути след като влезех в това кафене, бар, ресторант или каквото там беше, някой навярно щеше да съобщи в местната полиция или на мирските военни. Веднага щяха да разберат, че нямам кръстоид — езичник във вселена на преродени християни.
Като облизвах устни и с къркорещ стомах, с натежали от изтощение и местната гравитация ръце, с очи, сълзящи от безсъние и силно раздразнение, аз загребах надалеч от крайречното кафене и продължих надолу по течението, като се надявах, че следващият тедепортатор ще е по-близо.
И тук ще устоя на изкушението да разкажа за всички прелестни гледки и звуци, за странните хора, които виждах и с които се срещах. Никога не бях ходил на толкова уреден, оживен и затворен свят като Лусус и спокойно бих могъл да остана тук месец в разглеждане на кипящия Кошер, който зърнах от реката.
След шест часа път по течението в канала на Лусус минах под благословената арка и излязох на Фройд, забързан, гъсто заселен свят, за който не знаех почти нищо и който дори не бих могъл да разпозная, ако не бяха навигационните файлове на инфотерма. Тук най-после успях да поспя, след като скрих каяка във висока пет метра отходна тръба, а самият аз се свих под пипала от промишлена фибропластмаса, заседнали в телената решетка.
Спах на Фройд цяло стандартно денонощие, но дните тук се равняваха на трийсет и девет стандартни часа и когато по-малко от пет клика нататък по реката открих следващия телепортал и отново се прехвърлих, денят на пристигането ми едва завършваше.
От слънчевия Фройд, населен с мирски граждани в сложни пъстри тъкани и ярки пелерини, реката ме отнесе на Невърмор с неговите врязани в скалите села и каменните му замъци, кацнали върху стените на каньони под вечно мрачни небеса. През нощта на Невърмор комети разцепваха небето и подобни на врани летящи същества — по-скоро гигантски прилепи, отколкото птици — размахваха ципести криле ниско над реката и скриваха блясъка на кометите с черните си тела.
По пътя ме поздравиха салджии и аз им отвърнах, докато гребях към участък с бързеи, които едва не преобърнаха каяка ми и определено поставиха на изпитание уменията ми на гребец. Сирени свиреха от замъците на Невър. мор, когато яростно гребях под следващия телепортал и се оказах изнемогващ от зной под пустинното слънце на оживен малък свят, който инфотермът нарече Витъс-Грей-Балианъс Б. Никога не бях чувал за него, не го бях срещал дори в старите атласи от епохата на Хегемонията, които Баба държеше в караваната си и които тайно разглеждах под лъча на светлинния жезъл винаги, когато имах възможност.
По пътя ни към Старата Земя река Тетида беше пренесла трима ни с Енея и А. Бетик през пустинни светове, но това бяха странно пустите Хеброн и Нова Мека — с лишени от живот пустини и с изоставени градове. Но тук, на Витъс-Грей-Балианъс Б, край речния бряг се гушеха кирпичени къщи и на всеки клик имаше шлюзове, които отклоняваха водата за напояване към зелените поля, следващи течението на реката. За щастие тук тя служеше за главен път и аз се появих от арката на древния телепортатор в сянката на огромен мост и спокойно продължих да греба насред оживения речен трафик — лодки, салове, шлепове, влекачи, електрически лодки и от време на време дори ЕМ левитационни ладии, движещи се на три-четири метра над повърхността.
Тук гравитацията беше слаба, навярно по-малко от две трети от тази на Старата Земя и на Хиперион. Понякога си мислех, че ударите на греблото ми ще издигнат каяка и мен над водата. Но ако гравитацията бе слаба, светлината — слънчевата светлина — беше силна и ме притискаше като с гигантска, потна длан. След час и половина гребане бях изчерпал и последните остатъци от втората ми бутилка и знаех, че ще трябва да спра, за да намеря вода.
Човек би си помислил, че обитателите на свят с по-слаба гравитация ще са високи и слаби — вертикална противоположност на бъчвовидната лусусианска фигура, — но повечето от мъжете, жените и децата, които видях по оживените платна и крайречни улици, бяха почти също толкова ниски и набити, колкото лусусианците. Дрехите им бяха ярки като пъстрото облекло на жителите на Фройд, но тук всеки носеше само един ярък цвят — тесни, тъмночервени тоика, наметала и пелерини от наситено небесносиньо, рокли и костюми от яркозелено със сложни зелени шапки и шалчета, развяващи се воали от жълт шифон и яркокехлибарени тюрбани. Разбрах, че вратите и капаците на прозорците на кирпичените къщи, магазини и странноприемници също са боядисани в тези отличителни цветове и се зачудих какво може за означава това — някакви касти? Политически предпочитания? Обществено или икономическо положение? Някакви родови белези? Каквото и да беше, когато слезех на брега, за да намеря вода, с дрехите си от изтъркан памук в убито каки нямаше да се слея с местните.
Но или трябваше да сляза на брега, или да умра от жажда. До един от многобройните самообслужващи се шлюзове отбих към вълнолома, завързах подскачащия каяк, докато от шлюза зад мен излизаше тежък шлеп и се насочих към кръгла постройка от дърво и кирпич, която, надявах се беше артезиански кладенец. Бях видял няколко от жените в яркожълти роби да носят оттам предмети, които можеха да са стомни с вода, така че бях почти сигурен във функцията на постройката. Онова, в което се съмнявах, бе, че ще успея да си налея вода, без да наруша някой закон, кастов принцип, религиозна забрана или местен обичай. По крайречните улици не бях забелязал мирско присъствие — нито черните свещенически раса, нито червено-черните стандартни мирски полицейски униформи, — но това не означаваше нищо. Почти нямаше светове, дори в Периферията, където според инфотерма се намираше Витъс-Грей-Балианъс Б, в които Мирът да няма определено присъствие. Тайно бях извадил от раницата канията с ловния си нож и го бях пъхнал в задния си джоб. Имах намерение да използвам оръжието, за да си пробия път до лодката, ако се събереше тълпа. А пристигнеше ли мирската полиция със зашеметители или иглени пистолети, пътуването ми щеше да свърши тук.
И наистина скоро щеше да свърши — поне за известно време, — поради съвсем различни причини, но за това нямаше никакво предупреждение — освен болките в кръста, които изпитвах още отпреди да напусна Лусус, — докато неуверено се приближавах към кладенеца, ако наистина беше такъв.
Наистина се оказа кладенец.
Никой не реагира на високата ми фигура или на убитите цветове на дрехите ми. Никой — дори децата, облечени в яркочервено и яркосиньо, които прекъснаха играта си за да ме погледнат и извърнаха очи — не ми попречи и като че ли не забеляза очевидния чужденец. Докато жадно пиех и после пълнех двете си бутилки, останах с впечатлението — не зная на какво се дължеше, — че жителите на Витъс-Грей-Балианъс Б или поне на това село край участъка на отдавна изоставения телепортаторен път по река Тетида, просто са прекалено любезни, за да ме сочат, зяпат или разпитват. Докато затварях втората бутилка и се обръщах, за да се върна на каяка си, имах чувството, че в този приятен пустинен следобед от артезианския кладенец би могъл да пие триглав чуждопланетен мутант или дори самият Шрайк, без местните да го заговорят.
Бях направил три крачки по прашния път, когато болката ме преряза. Първо се превих надве и се задъхах, неспособен да си поема въздух, после паднах на едно коляно и накрая настрани. Свих се на топка. Щях да закрещя, ако от ужасната болка ми беше останал дъх или енергия. Не го направих. Задъхан като речна риба, хвърлена на този прашен бряг, аз се свих още по-силно в ембрионално положение и заплувах по вълни от страдание.
Трябва да кажа, че болката и неудобството не бяха абсолютно непознати за мен. Когато служех в планетарната гвардия, извършеното от хиперионската армия проучване показа, че повечето от новобранците, пратени на юг да се бият с бунтовниците на Ледената лапа, не издържат на силна болка. Градските момчета от северна Аквила и Деветте опашки рядко или никога не бяха изпитвали болка, която да не са в състояние да облекчат с помощта на хапче, като повикат автохирург или отидат до най-близката болница.
Като пастир и провинциалист, аз имах малко повечко опит в това отношение: случайни порязвания с нож, счупен крак от настъпил ме ’брид, натъртвания и контузии от падания далеч навътре в скалистата пустош, мозъчно сътресение, докато се борех по време на номадския събор, циреи от яздене, дори подути устни и насинени очи от сбивания край лагерния огън. А на Ледения шелф бях раняван три пъти — два пъти от шрапнел, след като бели мини бяха убили приятелите ми, и веднъж от лазерно копие, изстреляно от далечен снайперист — последната рана беше достатъчно сериозна, за да доведат свещеник, който искаше да приема кръстоида, преди да е станало прекалено късно.
Но никога не бях изпитвал такава болка.
Както стенех и се задъхвах, любезните местни жители най-после нямаше как да не забележат чужденеца. Повдигнах китката си и попитах инфотерма какво става с мен. Той не отговори. Между пристъпите на непоносима болка отново го попитах. Никакъв отговор. Тогава си спомних, че съм наредил на проклетото нещо да се превключи в режим „доброто дете“. Повиках го по име и повторих въпроса си.
— Мога ли да активирам биосензорната функция, г. Ендимион? — попита идиотският ИИ.
Не знаех, че устройството има биосензорна функция. Издадох дрезгав звук в знак на съгласие и още по-силно се присвих. Сякаш някой ме беше пробол в горната част на кръста и въртеше вътре извитото острие. Болката се разливаше по цялото ми тяло. Повърнах в праха. Красива жена в чисто бяла роба направи крачка назад и повдигна белия си сандал.
— Какво ми има? — задъхано повторих аз в един от кратките промеждутъци между пронизващите болки. — Какво става? — попитах инфотерма. С другата си ръка опипах кръста си, като търсех кръв или рана. Очаквах да открия стрела или копие, но нямаше нищо.
— Изпадате в шок, г. ЕНДИМИОН — отвърна видиотеното късче от корабния ИИ на Консула. — В полза на това говорят кръвното налягане, кожното съпротивление, пулсът и атропинът.
— Защо? — попитах аз и провлачих късата дума в продължителен стон, когато болката от кръста се плъзна по цялото ми тяло. Отново повърнах. Стомахът ми бе празен, но повръщането продължаваше. Облечените в ярки дрехи хора запазваха разстоянието си, без да се събират на любопитна тълпа, без да проявяват лошите маниери да зяпат или мърморят, но очевидно чакаха нещо.
— Какво ми има? — опитах се да прошепна аз на инфотерма. — Какво би могло да причини това?
— Огнестрелна рана — отвърна тъпичкият, металически глас. — Прободна рана. Копие, нож, стрела. Рана от енергийно оръжие. Лазер, омега нож, пулсово острие. Концентриран изстрел с игломет. Навярно дълга, тънка игла, пробела горната част на бъбрека, черния дроб и далака.
Като се гърчех от болка, отново опипах кръста си, извадих собствения си нож и го хвърлих настрани. Жилетката и ризата отдолу като че ли бяха непокътнати. Никакви остри предмети не бяха проболи плътта ми.
Болката отново ме прониза и аз високо изстенах. Не го бях правил нито когато снайперистът на Ледения шелф ме прониза с лазерно копие, нито когато ’бридът на вуйчо Ваня ми счупи крака.
Открих, че ми е трудно да довършвам мислите си, но посоката им беше: „Жителите на Витъс-Грей-Балианъс Б… някак си… мисловна енергия… отрова… водата… невидими лъчи… наказват ме… за…“