Момчето кимна и отново се усмихна. Усмивката му изчезна за миг, докато навличаше чистата, колосана стола върху робата си на дякон.
Отец де Соя мина покрай детето, като разреши тъмната му коса, и отвори високия шкаф. Утрото беше също толкова тъмно, колкото и нощта във височинната пустиня, тъй като прашната буря бе погълнала изгрева и единствената светлина в студената гола стая идваше от премигващата лампа. Де Соя коленичи, сериозно се помоли за миг и започна да облича професионалните си одежди.
В продължение на две десетилетия като отец-капитан де Соя от мирския флот, командир на фотонни кораби като „Балтазар“, Федерико де Соя се бе обличал в униформи, чийто единствен признак за свещеническия му сан бяха кръстът и якичката. Бе носил пласкевна бойна броня, космически костюми, тактически комуникационни импланти, инфоравнинни очила, богоръкавици — всички отличия на капитан на фотонен кораб, — но нито едно от тези неща не го бяха трогвали колкото тези прости дрехи на енорийски свещеник. През четирите години, откакто бяха отнели капитанския ранг на отец-капитан де Соя и го бяха свалили от служба във флота, той преоткри първоначалното си призвание.
Де Соя си сложи ризата, която се плъзна над главата му като тога и падна до глезените му. Тя бе от бял лен и по нея нямаше нито петънце, въпреки постоянните прашни бури, както и стихарът, който облече после. Той нагласи пояса на кръста си, като мълвеше молитва. След това извади от шкафа белия епитрахил, почтително го подържа за миг в две ръце и го постави на шията си, като кръстоса двете копринени ленти. Зад него Пабло се суетеше из малката стая, събу мръсните си обувки и обу евтините фибропластмасови гуменки, които майка му беше казала да държи тук само за месата.
Отец де Соя облече и последната връхна дреха с кръста отпред. Тя бе бяла с фини лилави нишки: тази сутрин щеше да отслужи меса на благословия и тайно щеше да извърши тайнството на епитимията за вдовицата от първия ред, за която се предполагаше, че е убийца, и за обезобразения от радиация непознат на последния.
Пабло се приближи до него. Момчето се усмихваше и се задъхваше. Отец де Соя постави длан върху главата му и се опита да приглади кичур непокорна коса, докато в същото време успокояваше хлапето. Де Соя взе потира, свали дясната си ръка от главата на момчето, за да я постави върху покритата чаша и тихо каза:
— Добре. — Усмивката на Пабло изчезна, когато осъзна сериозността на момента, и момчето поведе двучленната им процесия от ризницата към олтара.
Де Соя веднага забеляза, че в параклиса има петима души, а не четирима. Обичайните богомолци бяха тук — всички бяха коленичили, после се изправиха и накрая отново коленичиха на обичайните си места, но имаше и още някой, висока фигура, мълчаливо застанала в най-тъмните сенки — там, където малкото преддверие влизаше в наоса.
По време на цялата меса присъствието на непознатия разсейваше отец де Соя, колкото и да се опитваше да мисли единствено за светото тайнство, в което участваше.
— Dominis vobiscum — каза отец де Соя. В продължение на повече от три хиляди години, вярваше той, Бог бе с тях… с всички тях.
— Et cum spiritu tuo — продължи отец де Соя и когато Пабло повтори думите, свещеникът леко обърна глава, за да види дали светлината е паднала върху високата, слаба фигура в мрака в предната част на наоса. Не беше.
По време на канона отец де Соя забрави за тайнствената фигура и успя да насочи цялото си внимание към нафората, която държеше в изтръпналите си пръсти.
— Hoc est enum corpus meum — отчетливо произнесе йезуитът, като чувстваше силата на тези думи и за десетхиляден път се молеше кръвта и милостта на Спасителя да измият греховете му като капитан от мирския флот.
Единствено близнаците Перел излязоха напред, за да получат причастието. Както винаги. Де Соя каза думите и даде нафора на младежите. Той устоя на порива да вдигне поглед към фигурата в сенките в дъното на черквата.
Месата завърши в почти пълен мрак. Воят на вятъра заглуши последните молитви и отговори. В малката църквица нямаше електричество — никога не бе имало — и десетте мъждукащи свещи на стената не успяваха да разсеят тъмнината. Отец де Соя даде последната благословия, отнесе потира в мрачната ризница и го остави върху по-малкия олтар вътре. Пабло побърза да свали столата и да навлече анорака си.
— До утре, отче!
— Да, благодаря ти, Пабло. Не забравяй… — Прекалено късно. Момчето бе излязло навън и тичаше към мелницата за подправки, където работеше заедно с баща си и чичовците си. Червен прах изпълни въздуха около развалената херметична врата.
При нормални обстоятелства отец де Соя щеше да съблече одеждите си и да ги прибере в шкафа. По-късно през деня щеше да ги отнесе в енорийския дом, за да ги почисти. Но тази сутрин той остана по епитрахил, стихар и риза. Поради някаква причина усещаше, че се нуждае от тях, също както се нуждаеше от пласкевната бойна броня при абордажните операции по време на кампанията във Въглищния чувал1.
Все още скрита в сенките, високата фигура стоеше на прага на ризницата. Отец де Соя чакаше и я гледаше, като се съпротивляваше на желанието да се прекръсти или да вдигне останалата нафора, сякаш за да се защити от вампири или от Дявола. Воят на вятъра навън се превърна в писък на банши2.
Фигурата пристъпи под хвърляната от лампата рубинена светлина. Де Соя позна капитан Марджит Уу, лична адютантка и свръзка на адмирал Маръсин, главнокомандващият мирския флот. Де Соя за втори път тази сутрин се поправи — сега тя беше адмирал Марджит Уу. Звездичките на яката й едва се виждаха на червената светлина.
— Отец-капитан де Соя? — попита адмиралът. Йезуитът бавно поклати глава. На тази планета с денонощие от двайсет и три часа бе едва 0730 ч., но вече се чувстваше уморен.
— Само отец де Соя — отвърна той.
— Отец-капитан де Соя — повтори адмирал Уу и този път това не беше въпрос. — От този момент сте възстановен на действителна служба. Имате десет минути да съберете вещите си и да дойдете с мен. Заповедта влиза в сила незабавно.
Федерико де Соя въздъхна и затвори очи. Доплака му се. „Моля те, мили Боже, нека ме отмине тая чаша.“ Когато вдигна клепачи, нафората все още бе на олтара и адмирал Марджит Уу продължаваше да го чака.
— Да — тихо каза той и бавно, внимателно започна да съблича светите одежди.
На третия ден след смъртта на папа Юлий XIV във възкресителната му ясла настъпи раздвижване. Тънките системи и фини механични сонди се плъзнаха назад и изчезнаха от поглед. Тялото върху плочата отначало лежеше безжизнено, освен надигането и спадането на голата му гръд, после видимо потръпна, след това простена и — след много дълги минути — се приповдигна на лакът. Накрая седна и копринено-лененото покривало с богата бродерия се плъзна около кръста на голия мъж.
В продължение на няколко минути той поседя на ръба на мраморната плоча, стиснал глава в треперещите си ръце. После вдигна поглед, когато с едва доловимо съскане в стената на възкресителния параклис се отвори тайна врата. С шумолене на коприна и тракане на броеница един кардинал в официална червена роба пресече слабо осветеното помещение. До него вървеше висок, красив мъж със сива коса и сиви очи. Облечен бе в прост, но елегантен гащеризон от сива каша. На три крачки зад кардинала и мъжа влязоха двама швейцарски гвардейци в средновековна оранжево-черна униформа. Не носеха оръжие.
Голият мъж на плочата премигна, сякаш очите му не бяха свикнали дори със слабата светлина в сумрачния параклис. Накрая погледът му се фокусира.
— Лурдъсами — каза възкресеният.
— Отец Дюре — отвърна кардинал Лурдъсами. Той носеше огромен сребърен потир.
Голият мъж раздвижи устни и език, сякаш се бе събудил с неприятен вкус в устата. Той беше старец със слабо, аскетично лице, тъжни очи и стари белези по нововъзкресеното си тяло. На гърдите му светеха в червено и се издуваха два кръстоида.
— Коя година сме? — най-после попита той.
— Лето Господне 3131-о — все още застанал до седналия мъж, отвърна кардиналът. Отец Пол Дюре затвори очи.
— Петдесет и седем години след последното ми възкресяване. Двеста седемдесет и девет години след падането на телепорталите. — Той отвори очи и погледна към кардинала. — Двеста и седемдесет години след като ти ме отрови и уби папа Тейлхард Първи.
Кардинал Лурдъсами мощно се засмя.
— Бързо се възстановяваш от възкресителната дезориентация, щом толкова добре се справяш с аритметиката. Отец Дюре премести поглед от кардинала към високия мъж в сиво.
— Албедо. Да свидетелстваш ли си дошъл? Или да окуражаваш страхливия си Юда?
Високият не отвърна нищо. И без това тънките устни на кардинал Лурдъсами се свиха почти до невидимост върху червендалестото му лице.
— Имаш ли да кажеш още нещо преди да се върнеш в ада, антипапа такъв?
— Не и на теб — промълви отец Дюре и затвори очи в молитва.
Двамата швейцарски гвардейци хванаха тънките му ръце. Йезуитът не оказа съпротива. Единият от войниците натисна назад главата на възкресения старец и опъна тънката му шия.
Кардинал Лурдъсами грациозно отстъпи малко назад. От гънките на копринения му ръкав се появи нож с рогова дръжка. Докато гвардейците държаха все още пасивния Дюре, чиято адамова ябълка като че ли все повече изпъкваше, Лурдъсами вдигна ръка и замахна с ловко движение. От разрязаната сънна артерия на Дюре бликна кръв.
Отстъпил назад, за да не изцапа робата си, кардиналът скри ножа обратно в ръкава си, повдигна големия потир и го постави под бликащата на тласъци струя кръв. Когато чашата почти се напълни и кръвта престана да тече, той кимна на швейцарския гвардеец, който незабавно пусна главата на отец Дюре.
Възкресеният мъж отново беше труп с олюляваща се глава, все още затворени очи и отворена уста. Прорязаното му гърло зееше като начервени устни на ужасна, разкривена усмивка. Двамата швейцарски гвардейци поставиха тялото върху плочата и махнаха покривалото. Голият мъртвец изглеждаше блед и уязвим — с прорязано гърло, обезобразена гръд, дълги, бели пръсти, блед корем, отпуснати гениталии, мършави крака. Смъртта — дори в епохата на възкресяването — не оставя никакво достойнство дори у онези, които са водили живот на строг самоконтрол.
Докато войниците махаха красивото покривало, за да не се изцапа, кардинал Лурдъсами изля кръвта от тежкия потир върху очите на мъртвеца, в зейналата му уста, в отворената рана и надолу по гърдите, корема и слабините на трупа. Алената течност съответстваше и дори превъзхождаше по наситеност цвета на робата на кардинала.
— Sie aber seid nicht fleischlich, sondern geistlich — каза той. — Ти не си направен от плът, а от дух. Високият мъж повдигна вежди.
— Бах, нали?
— Разбира се — потвърди кардиналът и остави вече празния потир до трупа. Той кимна на швейцарските гвардейци и те покриха мъртвеца със сгънатото надве покривало. Кръвта незабавно започна да се пропива в красивата тъкан. — Jesu, meine Freunde — прибави Лурдъсами.
— И аз така си помислих — обади се по-високият мъж. Той отправи въпросителен поглед към кардинала.
— Да — съгласи се Лурдъсами. — Сега.
Мъжът в сиво заобиколи плочата и застана зад двамата войници, които дооправяха просмуканото с кръв покривало. Когато гвардейците се изправиха и отстъпиха назад от мраморната плоча, той повдигна големите си длани към тила на всеки от тях. Очите и устите на войниците широко се отвориха, но нямаха време да извикат: миг по-късно отворените им очи и усти проблеснаха в нажежена до бяло светлина, кожата им стана прозрачна от оранжевия пламък в телата им и после двамата изчезнаха — изпариха се, пръснати на частички, по-фини от пепел.
Мъжът в сиво изтупа ръце една в друга, за да ги почисти от тънкия пласт микропепел.
— Жалко, съветник Албедо — измърмори кардинал Лурдъсами с тътнещия си глас.
Другият погледна към едва забележимия прах във въздуха, който се стелеше на слабата светлина, и после върна очи към кардинала. Веждите му отново въпросително се повдигнаха.
— Не, не, не — изтътна Лурдъсами. — Имам предвид покривалото. Петната никога няма да излязат. След всяко възкресяване трябва да тъчем ново. — Той се обърна и тръгна към тайната врата, като шумолеше с робата си. — Ела, Албедо. Трябва да поговорим, а преди пладне смятам да отслужа и благодарствена меса.
След като вратата се плъзна зад двама им, възкресителният параклис потъна в тишина. Само покритото тяло лежеше върху плочата и на бледата светлина едва се забелязваше сива мъгла, движеща се, изчезваща влага, която загатваше за отлитащите души на още по-скорошните мъртъвци.
2.
През седмицата, в която папа Юлий умря за девети и за пети път убиха отец Дюре, двамата с Енея се намирахме на разстояние 160000 светлинни години на отвлечената планета Земя — Старата Земя, истинската Земя, — обикаляща около звезда от тип О, която не бе слънцето в Малкия Магеланов облак, галактика, която не беше родната галактика на Земята.
За нас това бе странна седмица. Не знаехме, че папата е умрял, разбира се, тъй като между тази преместена Земя и космоса на Мира нямаше връзка, освен заспалите телепортали. Всъщност, сега разбирам, че Енея е узнала за смъртта на папата по начин, за който тогава не подозирахме, но тя не ни каза за събитията в Мира и на никого не му дойде наум да я попита. Животът ни на Земята през онези години на изгнание беше прост, мирен и значим по начин, който сега трудно може да се измери и споменът за който ми причинява болка. Във всеки случай, точно тази седмица бе значима, но не и проста или мирна за нас: Стария архитект, при когото през последните четири години учеше Енея, беше починал в понеделник и погребението щу в пустинята в онази студена вторник вечер мина тъжно и бързо. В сряда Енея навърши шестнайсет години, но това събитие бе помрачено от скръбта и смута в братството Талиезин и само ние с А. Бетик се опитахме да отпразнуваме деня заедно с нея.
Андроидът беше опекъл шоколадова торта, любимата на Енея, а аз дни наред бях работил, за да издялам покрит с богата резба бастун от як клон, който бяхме намерили по време на един от импулсивните пикници на Стария архитект до близката планина. Онази вечер изядохме тортата и пийнахме малко шампанско в красивия малък чирашки заслон на Енея в пустинята, но тя бе мрачна и разсеяна заради смъртта на стареца и настаналата в братството паника. Сега разбирам, че разсеяността й до голяма степен трябва да се е дължала на това, че е знаела за смъртта на папата, за ужасните събития, трупащи се на хоризонта на бъдещето, и за края на най-мирните четири години, които щяхме да преживеем заедно.
Спомням си разговора онази вечер, на шестнайсетия рожден ден на Енея. Беше се стъмнило рано и въздухът захладня. Вън от удобния дом от камък и брезент, който тя бе построила четири години по-рано за чиракуването си, навяваше прах и пелинът и юката шумоляха и се извиваха в прегръдката на вятъра. Седяхме до съскащия фенер, сменили чашите шампанско с топъл чай, и тихо разговаряхме под,стърженето на пясъка в брезента.
— Странно е — казах аз. — Знаехме, че е стар и болен, но изглежда никой не вярваше, че ще умре. — Говорех за Стария архитект, естествено, а не за далечния папа, който не означаваше нищо за нас. И, подобно на всички ни от заточената Земя, наставникът на Енея не бе носил кръстоида. Смъртта му беше окончателна, за разлика от тази на папата.
— Той сякаш знаеше — тихо отвърна Енея. — През последния месец привикваше всичките си чираци. И им предаваше последните си мъдрости.
— Какви мъдрости сподели с теб? — попитах аз. — Искам да кажа, ако не е тайна или прекалено лично. Енея се усмихна над димящата чаша чай.
— Напомни ми, че щом строителството започне и сградата постепенно придобие форма, клиентът винаги ще е съгласен да плати двойно първоначално договорената цена, ако му пращаш сметките за извънредните разходи малко по малко. Каза, че вече нямало да има връщане, така че клиентът щял да е като пъстърва, закачена на здрава кукичка.