Двамата с А. Бетик се засмяхме. Смехът ни не беше проява на неуважение — Стария архитект бе от онези рядко срещани хора, истински гений, съчетан с изключителна индивидуалност, — но дори когато мислехме за него с тъга и обич, можехме да разпознаем егоизма и неискреността, които също бяха част от личността му. И нямам намерение да проявявам презрение, като го наричам само „Стария архитект“: личностния модел на киборга бе възстановен от дохеджирски човек, наречен Франк Лойд Райт, работил през деветнайсети и двайсети век сл. Хр. Но докато всички в братството Талиезин почтително го наричаха господин Райт, включително дори онези от по-възрастните му чираци, които бяха на неговите години, аз винаги мислех за него като за Стария архитект заради нещата, които Енея бе разказала за бъдещия си наставник преди да пристигнем тук, на Старата Земя.
Сякаш мислил за същото, А. Бетик каза:
— Странно е, нали?
— Кое? — попита Енея.
Андроидът се усмихна и потърка лявата си ръка на мястото, на което завършваше с гладък кочан точно над лакътя. През последните няколко години беше развил този навик. Автохирургът на спускателния кораб, с който бяхме минали през телепортала на Божия горичка, бе запазил живота му, но химичният му състав беше много различен и корабът не можа да му направи нова ръка.
— Искам да кажа — продължи той, — че въпреки господството на Църквата над човечеството, въпросът дали човешките същества имат душа, която напуска тялото след смъртта, все още не е получил окончателен отговор. И все пак в случая с господин Райт знаем, че личността на киборга му продължава да съществува отделно от тялото му — или поне, че е съществувала известно време след момента на смъртта му.
— Знаем ли го със сигурност? — усъмних се аз. Чаят бе топъл и хубав. Бяхме го купили двамата с Енея — всъщност, бяхме го получили чрез размяна — от индианския пазар, разположен в пустинята на мястото, на което трябва да се е намирал град Скотсдейл3.
На въпроса ми отговори Енея.
— Да. Личността на киборга на баща ми е оцеляла след унищожаването на тялото му и се е съхранила в шрьоновата верига в черепа на майка ми. Известно ни е, че дори след това самостоятелно е съществувал в мегасферата и после известно време е обитавал кораба на Консула. Личността на един киборг оцелява като някаква холистична вълна, разпространяваща се напред по матриците на инфоравнината или мегасферата, докато се превърне в ИИ източник в Техноцентъра.
Знаех това, но никога не го бях разбирал.
— Добре — кимнах аз, — но къде е отишла основаната на ИИ личностна вълна на господин Райт? Тук, в Магелановия облак, няма никаква връзка с Техноцентъра. Няма инфосфери.
Енея остави празната си чаша.
— Трябва да има връзка, иначе господин Райт и другите възстановени киборгови личности, събрани тук, на Земята, не биха могли да съществуват. Спомни си, че Техноцентърът е използвал пространството на Планк между телепорталите като своя среда и скривалище преди загиващата Хегемония да унищожи телепортаторните отвори към него.
— Празнотата, Която Обвързва — отвърнах аз, като повторих израза от „Песните“ на стария поет.
— Да — потвърди Енея. — Макар че винаги съм смятала това име за тъпо.
— Както и да се нарича — казах аз, — не разбирам как може да стигне дотук… до друга галактика.
— Средата, която Техноцентърът е използвал за телепортаторите, стига навсякъде — обясни Енея. — Прониква през пространството и времето. — Младата ми приятелка се намръщи. — Не, не е така, пространството и времето са обвързани в нея… Празнотата, Която Обвързва обхваща пространството и времето.
Огледах се наоколо. Светлината на фенера беше достатъчна, за да изпълни малката палатка, но навън бе тъмно и вятърът виеше.
— В такъв случай Техноцентърът може да достигне дотук?
Енея поклати глава. Вече бяхме водили този разговор. Тогава не бях разбрал концепцията. Не я разбирах и сега.
— Тези киборги са свързани с ИИ, които всъщност не са част от Техноцентъра — отвърна тя. — Личността на господин Райт не беше част от него. Също и баща ми… вторият киборг на Кийтс.
Тъкмо този момент все не можех да разбера.
— В „Песните“ се казва, че киборгите на Кийтс — включително баща ти — са били създадени от Ъмон, ИИ от Техноцентъра. Ъмон е казал на баща ти, че киборгите са експеримент на Техноцентъра.
Енея се изправи и се приближи до отвора на заслона. Вятърът огъваше брезента от двете страни, но палатката запазваше формата си и не позволяваше на пясъка да прониква вътре. Беше построила дома си добре.
— Чичо Мартин е написал „Песните“ — отвърна тя. — Казал е истината, доколкото е можел. Но е имало неща, които не разбира.
— Аз също — признах аз и се отказах да разговарям повече на тази тема. Приближих се и прегърнах Енея, усещайки фините промени, настъпили в гърба, рамото и ръката й от първия път, когато четири години преди това я бях прегърнал. — Честит рожден ден, хлапе.
Тя вдигна поглед към мен и отпусна глава на гърдите ми.
— Благодаря ти, Рол.
От първата ни среща в младата ми приятелка бяха настъпили и други промени. Тогава тя тъкмо навършваше дванайсет стандартни години. Бих могъл да кажа, че през тези години е станала жена, но въпреки заоблените й хълбоци и ясно очертаващите се гърди под стария анцуг, който носеше, аз все още не я възприемах като жена. Вече не беше дете, разбира се, но все още не бе и жена. Беше… Енея. Блестящите й, тъмни очи бяха същите — интелигентни, въпросителни, малко тъжни от някаква тайна, която знаеше — и усещането за физически допир, когато насочеше погледа си към мен, бе също толкова силно, колкото винаги. През последните няколко години кестенявата й коса беше станала малко по-тъмна, миналата пролет я бе подстригала — сега беше по-къса от моята по времето, когато преди дванайсет години служех в планетарната гвардия на Хиперион, и като поставех ръка върху главата й, косата й едва се подаваше между пръстите ми, — но можех да видя в нея проблясъка на старите руси кичури, показали се след дългите дни на работа под слънцето на Аризона.
Докато стояхме, заслушани в навяващия и стържещ брезента пясък — А. Бетик беше само безмълвна сянка зад нас, — Енея хвана ръката ми в дланите си. Този ден можеше и да е на шестнайсет, по-скоро млада жена, отколкото момиче, но ръцете и все още бяха съвсем мънички в моята голяма длан.
— Рол? — каза тя.
Погледнах я и зачаках.
— Ще направиш ли нещо за мен? — тихо, съвсем тихо попита Енея.
— Да. — Не се поколебах нито за миг.
Тогава тя стисна дланта ми и се взря в очите ми.
— Ще направиш ли утре нещо за мен?
— Да.
Енея нито свали погледа си, нито пусна ръката ми.
— Ще направиш ли всичко за мен?
Този път вече се поколебах. Знаех какво може да означава такава клетва, макар че това странно и прекрасно дете никога не ме бе молило да направя всичко за него — не ме беше молило да дойда заедно с него на тази безумна одисея. Това бе нещо, което бях обещал на стария поет, на Мартин Силенъс, още преди да срещна Енея. Знаех, че има неща, които не съм в състояние да се насиля да извърша. Но на първо място сред тези неща стоеше фактът, че не можех да откажа нищо на Енея.
— Да — отвърнах аз, — ще направя всичко, каквото поискаш. — В този момент разбрах, че съм загубен… и възкръснал.
Енея не каза нищо, само кимна, стисна за последен път ръката ми и се обърна назад към светлината, тортата и нашия чакащ ни приятел-андроид. На следващия ден щях да науча какво всъщност означава молбата й и колко трудно ще ми е да изпълня обещанието си.
Ще спра за момент. Разбирам, че може да не знаете за мен, освен ако не сте чели първите неколкостотин страници от разказа ми, които вече не съществуват другаде, освен в паметта на това перо, тъй като трябваше да рециклирам микропергамента, върху който ги бях написал. На онези загубени страници казах истината. Или поне истината, каквато тогава ми бе известна. Или поне се опитах да кажа истината. В общи линии.
След като рециклирах микропергаментовите страници на онзи първи опит да разкажа историята на Енея и тъй като изобщо не съм загубвал перото от погледа си, трябва Да допусна, че никой не ги е чел. Фактът, че бяха написани в шрьодингерова котешка кутия в изгнаническа орбита около пустинния свят — Армагаст — котешката кутия е само обвивка от фиксирана енергия, задържаща моята атмосфера, устройствата за рециклиране на въздух и храна, леглото, масата, перото и стъкленицата с цианиден газ, който чака да бъде освободен от случайно излъчване на изотоп — като че ли гарантира, че не сте чели онези страници.
Но не съм сигурен.
Тогава се случваха странни неща. Оттогава се случват странни неща. Ще си спестя преценката дали онези страници — а и тези — изобщо са можели и дали някога ще могат да бъдат прочетени.
Междувременно отново ще се представя. Казвам се Рол ЕНДИМИОН. Малкото ми име се римува с Пол, а фамилията ми произлиза от „изоставения“ университетски град Ендимион на затънтения свят Хиперион. Поставям думата „изоставен“ в кавички, защото тъкмо онзи поставен под карантина град е мястото, където срещнах стария поет — Мартин Силенъс, древният автор на забранената епична поема „Cantos“ — и откъдето започнаха приключенията ми. Използвам думата „приключения“ с известна ирония и навярно в смисъл, че целият живот е приключение. Защото е вярно, че макар пътуването да започна като приключение — опит да избавя дванайсетгодишната Енея от Мира и да я придружа до далечната Стара Земя, — оттогава то се превърна в живот, изпълнен с обич, загуба и почуда.
Така или иначе, по времето, когато се развива този разказ, през седмицата на смъртта на папата и на Стария архитект, на тъжния шестнайсети рожден ден на Енея, аз бях на трийсет и две години, все още висок, все още силен, все още опитен най-вече в лова, кавгите и в това да гледам как други ме водят, все още незрял и колебаещ се пред опасността завинаги да се влюбя в момичето-дете, което трябваше да закрилям като малка сестричка и което — очевидно за една нощ — се беше превърнало в момиче-жена, която сега познавах като приятел.
Трябва също да кажа, че другите неща, за които пиша тук — събитията в космоса на Мира; убийството на Пол Дюре, възвръщането на женското същество, наречено Радамант Немес, размислите на отец Федерико де Соя — не са догадки, екстраполации или измислици като в старите художествени романи от времето на Мартин Силенъс. Аз зная тези неща, известни са ми дори мислите на отец де Соя и облеклото на съветник Албедо през онзи ден, не защото съм всезнаещ, а заради по-късни събития и разкрития, дали ми достъп до тази информация.
По-късно всичко ще се изясни. Поне така се надявам.
Извинявам се за това тромаво повторно представяне.
Еталонът за киборговия баща на Енея — поет на име Джон Кийтс — казва в последното си, прощално писмо до приятелите си: „Винаги съм се покланял тромаво“. Всъщност, аз също — било то на сбогуване, при поздравяване или, какъвто навярно е случаят тук, при невероятна среща.
Затова ще се върна към спомените си и ще помоля за вашето снизхождение, ако не ви изглеждат съвсем логични при първия ми опит да ги споделя и изложа.
Вятърът виеше и пясъкът навяваше в продължение на три денонощия след шестнайсетия рожден ден на Енея. През цялото това време момичето отсъстваше. През последните четири години бях свикнал с нейните „почивки“, както сама ги наричаше, и обикновено не се ядосвах толкова, колкото първите няколко пъти, когато изчезваше с дни наред. Този път, обаче, бях по-загрижен: смъртта на Стария архитект бе оставила двайсет и седемте чираци и шейсетината помощници в пустинния лагер — който Стария архитект наричаше „Талиезин-запад“ — тревожни и неспокойни. Прашната буря усилваше тази тревога, както винаги правят прашните бури. Повечето семейства и поддържащият персонал живееха наблизо, в една от каменните пустинни спални, които господин Райт бе накарал учениците си да построят на юг от главните сгради. Самият лагерен комплекс беше почти като крепост със стените, дворовете и покритите си пасажи — удобни за претичване между сградите по време на прашна буря, — но всеки следващ ден без слънчева светлина и Енея все повече ме изнервяше.
По няколко пъти на ден ходех до чирашкия й заслон:
той бе най-отдалеченият от главния лагер, почти половин километър на север към планината. Енея я нямаше — беше оставила вратата незавързана и вътре открих писмо, в което ми казваше да не се тревожа, че това е само една от нейните екскурзии и че е взела много вода, — но с всеки следващ път, когато отивах там, все по-високо оценявах заслона.
Четири години преди това, когато двамата за първи път пристигнахме тук със спускателен кораб, откраднат от боен кораб на Мира, изтощени, натъртени и обгорени, да не споменавам за андроида, който се лекуваше в корабния автохирург, Стария архитект и другите чираци топло и гостоприемно ни бяха посрещнали. Господин Райт не изглеждаше изненадан, че едно дванайсетгодишно дете е минавало през телепортали от свят на свят, за да го открие и да го помоли да стане негов чирак. Спомням си онзи първи ден, когато Стария архитект я попита какво знае за архитектурата. „Нищо — тихо отвърна Енея, — освен, че ти си онзи, от когото трябва да се уча.“
Очевидно това беше верният отговор. Господин Райт й каза, че е карал всички чираци, дошли преди нея — всичките двайсет и шестима, както се оказа, — да проектират и построят свои собствени заслони в пустинята, нещо като приемен изпит. Стария архитект й предложи груби материали от лагера — брезент, камък, цимент, негодни дървени трупи, — но проектът и усилията бяха задължение на момичето.
Преди тя да се захване на работа (тъй като не бях чирак, аз се задоволих с палатка в близост до главния лагер) двамата с Енея обиколихме заслоните на другите чираци. Повечето бяха разновидности на палатки и бараки. Бяха издръжливи и някои показваха стил — един от тях имаше отличен план, но както ми посочи Енея, нямаше да издържи на пясък или дъжд, придружени дори от най-слабия вятър, — обаче никой не се отличаваше с нещо изключително.
Енея работи по заслона си единайсет дни. Аз й помогнах да свърши част от черната работа (по това време А. Бетик все още се възстановяваше — първо в автохирурга, после в лагерния лазарет), но момичето само планира и свърши повечето работа. Резултатът бе този прекрасен заслон, който посещавах по четири пъти на ден по време на това й последно изчезване в пустинята. Енея изкопа заслона така, че по-голямата му част да е под земното равнище. После плътно подреди плоски плочи, за да си осигури равен под. Покри го с пъстри килими и одеяла, които получи чрез размяна на индианския пазар, отдалечен на двайсет и пет километра от лагера. Около вкопания в земята център на заслона издигна високи близо метър стени, но тъй като основното помещение беше под земното равнище, те изглеждаха по-високи. Бяха построени от същата груба „пустинна зидария“, използвана от господин Райт при строежа на стените на сградите в главния лагер. Енея приложи същата техника, макар че никога не го бе чувала да я описва.
Първо събра камъни от пустинята и от многобройните клисури и наноси около разположения на върха на хълм лагер. Скалите бяха с всевъзможни размери и цвят — лилави, черни, ръждивочервени и тъмнокафяви. По някои имаше петроглифи и фосили. След това построи дървени рамки и нареди по-големите камъни с плоската страна към вътрешното лице на рамката. После прекара дни под изгарящото слънце, като копаеше пясък от наносите, прекарваше го с ръчна количка до строежа и го смесваше с цимент, за да получи бетон за спояване на камъните. Спойката беше груба — господин Райт я наричаше „пустинна зидария“, — но по някакъв странен начин бе и красива. Пъстрите камъни се виждаха през повърхността на бетона, целите покрити с пукнатини и жилки. Стените бяха високи около метър и достатъчно дебели, за да издържат на пустинната горещина денем и да запазват вътрешната температура нощем.