— Защо си написала това? — попита я Валънтайн.
— Не е ли фактът, че е достатъчно хубаво, достатъчна причина за написването му?
Витиеватият отговор развесели Валънтайн, но не я отказа от следващи въпроси.
— Какво означаваше брат ми Андрю за теб, че да направиш всичките тези проучвания и да съчиняваш това?
— Отново погрешен въпрос — рече Пликт.
— Изглежда, се провалям на някакъв тест. Можеш ли да ми подскажеш какви въпроси да задам?
— Не се ядосвай. Би трябвало да ме попиташ защо съм го написала като художествена проза, вместо като биография.
— Е, и защо?
— Защото открих, че Андрю Уигин, Говорителя на мъртвите, е Ендър Уигин, Ксеноцида.
Макар от заминаването на Ендър да бяха минали четири години, на него му оставаха още осемнайсет години път до целта му. На Валънтайн й призля от страх, като си по-мисли как щяха да го посрещнат на Лузитания като човека, заслужил най-големия позор в историята.
— Не бива да се страхуваш, професор Уигин. Ако имах намерение да го издам, щях да го сторя. Когато открих истината, разбрах, че той се е разкаял за стореното. И то с какво великолепно разкаяние! Тъкмо Говорителя на мъртвите разкри действията му като нечувано престъпление — и затова той е приел титлата на Говорител, както и още стотици други, и е поел ролята на свой обвинител на двайсет свята.
— Ти си открила твърде много, Пликт, а си разбрала твърде малко.
— Разбрах всичко! Прочети написаното — това е разбирането ми!
Валънтайн си каза, че след като Пликт знае толкова много, то би могла да узнае и още. Ала не разумът, а яростта я подтикна да каже нещо, което не бе казвала на никого досега:
— Пликт, брат ми не е имитирал първия Говорител на мъртвите. Той написа „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.
Пликт остана изумена, след като разбра, че Валънтайн й бе казала истината. През всичките тези години тя бе смятала Андрю Уигин за своя главна тема, а първият Говорител на мъртвите — за свое вдъхновение. А сега, като разбра, че те бяха един и същ човек, онемя за половин час.
Сетне тя и Валънтайн разговаряха, и си споделяха и постигнаха такава степен на доверие, че Валънтайн покани Пликт да стане учителка на децата й и нейна сътрудничка в писането и в преподаването. Якт се изненада от попълнението в семейството, но с времето Валънтайн му разказа тайните, които Пликт бе разбулила с проучванията си или бе измъкнала от самата нея. Историята се превърна в семейна легенда и децата израснаха, като слушаха чудесни приказки за отдавна изгубения си вуйчо Ендър, който във всеки свят бе смятан за чудовище, ала всъщност бе нещо като спасител, пророк или поне мъченик.
Годините минаваха, семейството процъфтяваше, мъката на Валънтайн от загубата на Ендър се превърна в гордост за него и в крайна сметка — в ревностно очакване. Очакваше с нетърпение да пристигне в Лузитания, да реши дилемата на прасенцата, да изпълни очевидното си предопределение на апостол при раманите. Именно Пликт, добрата лютеранка, научи Валънтайн да мисли за живота на Ендър в религиозен план; съчетанието от властващата непоклатимост на семейния й живот и чудото, което представляваше всяко от петте й деца, я осени ако не с религиозните доктрини, то поне с чувствата на вярата.
Това щеше да повлияе и на децата й. Тъй като приказката за вуйчо Ендър не биваше никога да се споменава пред външни хора, тя придоби свръхестествени обертонове. Сифте, най-голямата дъщеря, бе особено заинтригувана; дори когато изпълни двайсет години и разумът й надви примитивното, детинско обожание на вуйчо Ендър, тя си оставаше обсебена от него. Той бе създание, излязло от легендите, ала въпреки това бе още жив, при това — на свят, който не бе на немислимо голямо разстояние.
Тя не каза на майка си и баща си, но се довери на бившата си учителка:
— Пликт, някой ден аз ще се срещна с него. Ще се срещна и ще му помогна в работата.
— Кое те кара да смяташ, че той ще се нуждае от помощ? Или поне от твоята помощ?
Пликт винаги си беше скептично настроена, докато студентката й не спечели доверието й.
— Той и първия път не го е направил сам, нали?
Мечтите на Сифте полетяха отвъд ледовете на Трондхайм към далечната планета, на която Ендър Уигин още не бе стъпил. Хора от Лузитания, вие не знаете какъв велик човек ще дойде на планетата ви и ще поеме товара от плещите ви. А аз ще се присъединя към него, когато му дойде времето, макар че това ще стане след едно поколение; но очаквай и мен, Лузитания.
На своя звездолет Ендър Уигин нямаше никаква представа за товара мечти на други хора, които носеше със себе си. Бяха минали само дни, откак бе оставил ридаещата Валънтайн на кея. За него Сифте още нямаше име; тя растеше в утробата на Валънтайн и нищо повече. Той едва започваше да изпитва болката от загубата на Валънтайн — болка, която тя отдавна бе преодоляла. А мислите му бяха твърде далеч от непознатите му племеннички и племенници, живеещи в ледения свят.
Мислеше си единствено за самотното, измъчено момиче на име Новиня, питаше се какво ли ще се е случило с нея през тези двайсет и две години на неговото пътуване, каква ли ще бъде, когато се срещнат. Защото той я обичаше — така както може да се обича човек, който е станал твое подобие от миговете ти на най-дълбока скръб.
ШЕСТА ГЛАВА
ОЛЯДО
Единственият им начин на общуване с другите племена, изглежда, е войната. Когато си разказват разни истории (обикновено в дъждовно време), те почти винаги са за битки и за герои. Краят е неизменно смърт — както за героите, така и за страхливците. Ако тези истории могат да бъдат показателни, то прасенцата не очакват да оцелеят във войната. И абсолютно никога не намекват за ни най-мальк интерес към женските на противника — нито за изнасилване, нито за убийства или за робство, — традиционните начини, по които хората третират жените на падналите воини.
Дали това означава, че между отделните племена не съществува генетичен обмен? Съвсем не. Генетичният обмен би могъл да се осъществява от женските, които може да притежават някаква система за извършване на генетични услуги. Като се има предвид очевидното раболепие на мъжките пред женските в общността на прасенцата, това лесно би могло да става, без мъжките изобщо да подозират; или пък им причинява такъв срам, че те не желаят дори да ни го кажат.
Искат да ни разказват за битките. Ето едно типично описание от записките на дъщеря ми Уанда от 2:21 миналата година по време на разговорка в дървената къща:
ПРАСЕНЦЕ (говори на Старк): Той уби трима от братята, без изобщо да го ранят. Никога не съм виждал толкова силен и безстрашен воин. Ръцете му бяха целите в кръв, а сопата в ръцете му — разцепена и покрита с мозъка на моите братя. Знаеше, че е достоен воин, дори след като битката наклони везните си против по-слабото му племе, Dei honra! Eu lhe dei! (Аз му отдавам почит! Отдадох му почит!)
(Другите прасенца цъкат с език и пискат.)
ПРАСЕНЦЕ: Приковах го към земята. Той се бореше яростно, докато не му показах тревата в ръката си. Сетне той отвори уста и затананика непозната песен от далечен край. Nunca sera madeira na mao da gentre! (Той никога няма да бъде пръчка в нашите ръце!) (В този момент всички запяха песен на Женския език — един от най-дьлгите пасажи, които изобщо сме чували.)
(Отбележете, че чест техен навик е да говорят предимно на Старк, сетне, при кулминация или заключение, да превключат на португалски. Като се замислихме после, осъзнахме, че и ние правим същото — в най-емоционалните си действия, минаваме на родния си португалски.)
Това описание на битка може и да не изглежда толкова необичайно, докато човек не чуе достатъчно истории и не осъзнае, че те винаги завършват със смъртта на героя. Явно нямат никакъв вкус към леките комедии.
По време на междузвездния полет нямаше какво толкова да се прави. След като веднъж бе определен курсът и корабът навлезеше в Промяната на Парк, единствената задача бе да се изчисли колко близко е скоростта му до светлинната. Бордовият компютър определи точната скорост и след това пресметна колко дълго, в субективно време, щеше да продължи пътуването, преди корабът да излезе от Промяната на Парк и да поеме с контролирана подсветлинна скорост. Досущ като да спреш хронометъра, помисли си Ендър. Включваш го, спираш го и състезанието е свършило.
Джейн не можеше много-много да влиза в корабния мозък, затова Ендър прекара осемте дена на пътуването практически сам. Корабните компютри бяха достатъчно умни, за да му помогнат да превключи от испански на португалски. Не беше трудноговорим, но толкова много съгласни не се четяха, че не беше и лесен за разбиране.
След първия-втория час да разговаря всеки ден на португалски с бавния компютър, се превръщаше във влудяваща работа. При всички други негови пътувания Вал беше с него. Не че винаги разговаряха — Вал и Ендър се познаваха толкова добре, че често нямаха какво да си кажат. Ала сега без нея Ендър взе да губи търпение от собствените си мисли; те никога не стигаха до заключение, защото нямаше кой да им нареди да го направят.
Дори Царицата на кошера не можеше да помогне. Мислите й бяха мигновени; свързани не със синапсиса, а с филотите, които бяха недосегаеми от релативистичните ефекти на светлинната скорост. Царицата изживяваше по шестнайсет минути за всяка минута на Ендър — разликата беше прекалено голяма за него, за да успее да получи каквото и да е съобщение от нея. Ако не бе в пашкула, тя щеше да разполага с хиляди отделни бъгери, всеки от които да изпълнява собствената си задача и да предава на огромната й памет преживелиците си. Ала сега тя разполагаше само със спомените си и през тези осем дена на изгнание Ендър започна да разбира горещото й желание да бъде освободена.
Към края на осемте дена той владееше прилично португалски: когато искаше да каже нещо, вече не се налагаше да си превежда от испански. Отчаяно се нуждаеше от човешка компания — би се радвал дори да обсъжда религията с калвинист, само и само да има подръка някой по-умен от компютъра, с когото да си говори.
Корабът изпълни Промяната на Парк; в един неуловим миг скоростта се промени относително спрямо останалата част наВселената. Или по-скоро, както твърдеше теорията, променяше се Вселената, докато звездолетът оставаше неподвижен. Никой не можеше да бъде сигурен кое е вярното, тъй като не можеше да се застане някъде отстрани и да се наблюдава явлението. Никой не можеше да каже, тъй като никой не знаеше защо изобщо действа филотичният ефект; ансибалът бе открит донякъде случайно, ведно с Принципа на Парк за мигновеността. Може да не бе разбираем, но действаше.
Илюминаторите на кораба моментално се изпълниха със звезди, след като светлината отново стана видима във всички посоки. Някой ден учените ще открият защо Промяната на Парк не се нуждаеше от почти никаква енергия. Ендър бе сигурен, че някъде се плащаше страхотна цена за междузвездните пътувания на хората. Веднъж сънува, че при всяко преминаване на звездолет в Промяната на Парк изгасваше по една звезда. Джейн го увери, че не било така, но той знаеше, че повечето звезди са невидими за нас; трилион от тях могат да изчезнат, без изобщо да разберем. С хиляди години ще продължаваме да виждаме фотоните, вече излъчени, преди звездата да изчезне. А когато забележим, че галактиката я няма, ще бъде твърде късно, за да коригираме курса си.
— Пак си изпаднал в параноидно фантазиране — рече Джейн.
— Не можеш да четеш човешки мисли — отвърна Ендър.
— Винаги, когато приключваш междузвезден полет, ставаш мрачен и размишляваш за унищожаването на Вселената. Странно проявление на морската болест при теб.
— Съобщи ли на властите в Лузитания за пристигането ми?
— Това е съвсем малка колония. Тук няма Портови власти, защото не идва почти никой. В орбита има совалка, която автоматично прехвърля хората до едно смешно малко летище.
— И никакви имиграционни проверки?
— Ти си Говорител. Не могат да те отхвърлят. Освен това имиграционните власти се състоят от губернаторката, която е още и кметица, след като колонията и градът са едно. Името й е Фария Лима Мария де Боске, наричана Боскиня, тя ти изпраща поздрави и би искала да си заминеш, тъй като си имат достатъчно проблеми и без пророк на агностицизма, който да мъти главите на добрите католици.
— Тя ли каза това?
— Всъщност — не на теб, епископ Перегрино й го каза и тя се съгласи. Ала нейната служба изисква да те приеме. Ако й кажеш, че са суеверни глупци и идолопоклонници, тя вероятно ще въздъхне и ще рече: „Надявам се да запазите това свое мнение за себе си.“
— Нещо криеш — забеляза Ендър. — Какво не би искала да узная?
— Новиня е отменила искането си за Говорител. Пет дена, след като го е изпратила.
Разбира се, според Междузвездния кодекс, след като веднъж Ендър бе поел на път в отговор на молбата й, тя не можеше да бъде отказана законно; ала въпреки всичко това променяше нещата, защото вместо да очаква двайсет и две години с нетърпение пристигането му, тя щеше да се бои от него, щеше да негодува против това, че е дошъл, понеже бе променила решението си. Той бе очаквал тя да го посрещне като добър приятел. А сега щеше да бъде дори по-враждебна от католическата общност.
— Значи е направено всичко, за да се улесни задачата ми — въздъхна той.
— Е, не е чак толкова зле, Андрю. Знаеш ли, междувременно двамина други са поискали да дойде Говорител и те не са отменили молбите си.
— Кои са те?
— По най-удивително съвпадение това са синът на Новиня Миро и дъщеря й Ела.
— Не е възможно те да са познавали Пипо. Защо ще ме викат да говоря за смъртта му?
— О, не, не става дума за смъртта на Пипо. Ела извика Говорител само преди шест седмици, за да говори за смъртта на баща й — съпругът на Новиня Маркос Мария Рибейра, наричан Марсау. Той просто рухнал в един бар. Не от алкохол — бил е болен: смъртоносно загниване.
— Тревожа се за теб, Джейн, така си погълната от състрадание…
— Теб повече те бива по състраданието. А мен — по сложните проучвания в подредените структури от данни.
— А момчето? Как беше името му?
— Миро. Той е поискал Говорител преди четири години. Заради смъртта на сина на Пипо — Либо.
— Либо не би могъл да е на повече от четирийсет години.
— Помогнали са му да умре преждевременно. Нали разбираш, той бе ксенолог — или зенадор, както му викат на португалски.
— Прасенцата…
— Същата смърт като на баща му. Органите — извадени и подредени по идентичен начин. Три прасенца бяха екзекутирани по аналогичен начин, докато ти пътуваше. Но в труповете на прасенцата посаждат дървета; за мъртвите хора тази чест не се полага.
Двама ксенолози, убити от прасенцата в рамките на едно поколение.
— Какво решение взе Междузвездният съвет?
— Много е сложно. Продължават да се колебаят. Още не са одобрили някой от учениците на Либо за ксенолог. Едната кандидатка е дъщерята на Либо — Уанда. А другият е Миро.
— Поддържат ли контакт с прасенцата?
— Официално не. Има известно противоречие и по това. След смъртта на Либо Съветът забрани контакти по-често от веднъж месечно. Ала дъщерята на Либо категорично отказа да се подчини на заповедта.
— И не са я отстранили?
— Мнозинството, с което бе взето решението да се ограничат до минимум контактите, бе съвсем нищожно. А за санкционирането й изобщо нямаше мнозинство. Същевременно те се безпокоят, че Миро и Уанда са толкова млади. Преди две години бе изпратена група учени от Каликут. Те би трябвало да поемат надзора върху делата на прасенцата след още само трийсет и три години.
— Имат ли някаква представа защо този път прасенцата са убили ксенолога?
— Никаква. Но ти нали си тук тъкмо за това?
Отговорът би могъл да бъде съвсем лесен, ако не беше Царицата на кошера, която се размърда леко в подсъзнанието му. Ендър я усети като вятър, които разлюлява листата на дърво — едно изшумоляване, слабо размърдване и слънчева светлина. Да, той беше тук, за да говори от името на мъртвите. Но беше тук и за да върне мъртвите към живота.