<Това е добро място.>
Всички са винаги с по една стъпка пред мен.
<Тук има мозък. Много по-ясен от който и да е познат ни човешки ум.>
Прасенцата? Нима мислят по същия начин като вас?
<Той знае за прасенцата. Малко време; той се бои от нас.>
Царицата на кошера се оттегли и Ендър остана да разсъждава върху мисълта, че в случая с Лузитания бе лапнал по-голяма хапка, отколкото можеше да преглътне.
Епископ Перегрино лично изнесе проповедта. Това беше лош знак. Никога не е бил вълнуващ оратор и сега речта му бе толкова усукана и многословна, че през половината време Ела дори не схващаше за какво става дума. Куим се правеше, че разбира, естествено, защото според него епископът не би могъл никога да сгреши. Малкият Грего обаче не направи и опит да прояви някакъв интерес. Дори когато сестра Ескуечименту се разхождаше по пътечката, а тя имаше жестока хватка и остри нокти, Грего безстрашно вършеше всички бели, които му идваха на ум.
Днес измъкваше нитовете от облегалката на пластмасовата пейка пред тях. Ела се безпокоеше от силата му — един шестгодишен хлапак не би трябвало да може да вкара отвертка под главичката на термично закрепения нит. Не беше сигурна дали тя самата би могла да го направи.
Ако татко бе тук, разбира се, дългата му ръка щеше да се плъзне и леко, о, толкова леко, щеше да вземе отвертката от ръката на Грего. Щеше да попита: „Откъде взе това?“ и Грего щеше да го погледне с широко отворени невинни очи. По-късно, като се приберат от службата, татко щеше да се нахвърли върху Миро, че оставя инструменти където му падне, ще го нарича с ужасни имена, ще го обвинява за всички неприятности в семейството, а Миро ще понесе всичко мълчаливо. Ела щеше да опита да се залиса с приготвянето на вечерята. Куим щеше да седи безполезен в ъгъла, щеше да прехвърля зърната на броеницата и да шепне ненужните си молитвички. Олядо бе късметлия, с неговите електронни очи — той просто ги изключваше или си пускаше някоя любима сцена от миналото и не обръщаше никакво внимание. Куара щеше да се свие от страх в ъгъла. А малкият Грего щеше да стои тържествуващ, стиснал крачола на татко, щеше да гледа как вината за всичко, което е направил, се стоварва върху главата на Миро.
При тази сцена, извикана от паметта й, Ела потръпна. Ако всичко свършеше дотам, щеше да е поносимо. Но после Миро щеше да излезе, те щяха да вечерят, а сетне…
Паякоподобните пръсти на сестра Ескуечименту се стрелнаха; ноктите й се забиха в ръката на Грего. Той мигновено изпусна отвертката. Разбира се, тя би трябвало да изтрополи върху пода, ала сестра Ескуечименто не бе глупачка. Тя се наведе и я хвана с другата си ръка. Грего се ухили. Лицето й беше само на сантиметри от коляното му. Ела се досети какво си бе наумил, посегна да го спре, но твърде късно — коляното му се заби в устата на сестра Ескуечименту.
Тя ахна от болка и пусна Грего. Той грабна отвертката от отпуснатата й ръка. Поставила длан пред разкървавената си уста, тя изтича по пътечката. Грего продължи разрушителната си работа.
Татко е мъртъв, напомни си Ела. Думите прозвучаха като музика в съзнанието й. Татко е мъртъв, ала е още тук, защото е оставил това чудовищно наследство след себе си. Отровата, която е влял у нас, още съзрява и в крайна сметка ще ни убие всичките. Когато почина, черният му дроб беше дълъг само пет сантиметра, а далак изобщо не откриха. На тяхно място бяха израсли странни, мастни органи. Нямаше име за болестта му; тялото му бе полудяло, сякаш забравило за модела, по който се изграждат човешките тела. И сега болестта продължава да живее у децата му. Не в телата, а в душите ни. Съществуваме така, както се очаква от едни нормални деца; дори видът ни е същият. Ала всеки от нас е по някакъв свой начин заместен от имитация на дете — с безформена, зловонна, тлъста гуша, израсла от душата на татко.
Може би щеше да е по-различно, ако мама се опитваше да поправи нещата. Но тя се интересуваше само от микроскопите и генетично подсилените си житни растения или от каквото там работеше.
— …така нареченият Говорител на мъртвите! Ала има само Един, който може да говори от името на мъртвите, и той е Саградо Кристо…
Думите на епископ Перегрино привлякоха вниманието й. Какво говореше той за Говорителя на мъртвите? Не би могъл да знае, че тя го е извикала…
— …законът изисква да се отнесем вежливо към него, но не и с вяра! Истината не може да бъде открита в разсъжденията и хипотезите на един недуховен човек, а в учението и традициите на Църквата-майка. Затова, когато го срещнете, усмихвайте му се, но не разкривайте сърцата си!
Защо отправяше той това предупреждение? Най-близката планета бе Трондхайм, на разстояние от двайсет и две светлинни години, а и точно там едва ли имаше Говорител. Щяха да минат десетилетия, преди да пристигне тук Говорител, ако изобщо пристигне. Тя се наведе пред Куара, за да попита Куим — би трябвало той да е слушал:
— Какви са тези неща за Говорителя на мъртвите? — прошепна.
— Ако беше слушала, сама щеше да разбереш.
— Ако не ми кажеш, ще ти счупя главата.
Куим се ухили самодоволно, за да й покаже, че не се бои от заплахите й. Ала тъй като фактически се боеше, й каза:
— Оказва се, че когато е умрял първият ксенолог, някакъв нещастен неверник е поискал да дойде Говорител; и Говорителя пристига този следобед; той е вече в совалката и кметицата Боскиня е тръгнала да го посрещне, когато кацне.
Това не влизаше в сметките й. Компютърът не й бе съобщил, че Говорителя вече е на път. Той би трябвало да дойде след години, за да говори за смъртта на чудовището, наричано баща, което най-сетне бе ощастливило семейството, като рухна мъртво: истината щеше да придойде като светлина, която да освети и пречисти миналото им. Ала татко бе умрял твърде скоро, за да се Говори за него сега. Пипалцата му още се подаваха от гроба и смучеха от сърцата им.
Проповедта свърши, а с нея — и службата. Тя хвана здраво Грего за ръката, опитваше се да му попречи да грабне нечия книга или чанта, докато си пробиваха път в тълпата. Куим не го биваше за нищо, но поне носеше Куара, която винаги се вцепеняваше, когато трябваше да си проправи път всред непознати. Олядо отново включи очите си и се погрижи за себе си, намигаше механично на някаква петнайсетгодишна полудевица, която се надяваше да ужаси днес. Ела коленичи пред статуите на Ос Венерадос, нейните отдавна мъртви дядо и баба — полусветци. Гордеете ли се, че имате такива хубави внучета?
Грего се усмихваше самодоволно; ами да, в ръката си държеше бебешка обувка. Ела се помоли наум детето да не е пострадало при сблъсъка. Взе обувката от Грего и я остави на малкия олтар, където свещите горяха — постоянни свидетели на чудото на Десколадата. Родителите на бебето щяха да я намерят там.
Кметицата Боскиня бе в добро настроение, докато колата се носеше над ливадата между летището и селището Милагре. Тя посочи стадата полудомашни кабра, местен вид, от който се получаваха тъкани за дрехи, но чието месо не ставаше за храна на хората.
— Прасенцата ядат ли ги? — попита Ендър.
Тя повдигна вежда:
— Не знаем толкова много за прасенцата.
— Знаем, че живеят в гората. Излизат ли понякога в равнината?
Тя сви рамене:
— Това ще решат фрамлингите.
В първия миг Ендър бе шокиран да чуе тази дума; но, да, разбира се, последната книга на Демостен бе публикувана преди двайсет и две години и бе разпространена в Стоте свята по ансибала. Утленинг, фрамлинг, раман, варелсе — това бяха вече термини в езика Старк и навярно не представляваха някаква особена новост за Боскиня.
Липсата на любопитство към прасенцата у нея го накара да се почувства малко неловко. Не можеше хората от Лузитания да не се интересуват от прасенцата — те бяха причината да бъде издигната високата, непреодолима ограда, отвъд която никой, освен зенадорите, не можеше да прекрачи. Не, не й липсваше любопитство, тя просто избягваше темата. Дали защото склонните към убийство прасенца бяха болезнена тема, или защото не се доверяваше на Говорителя на мъртвите — това той не можа да прецени.
Изкачиха един хълм и тя спря. Колата леко се спусна върху шейната си. Под тях, покрай покритите с трева хълмове, се виеше широка река; отвъд нея по-далечните хълмове бяха изцяло гористи. Край оттатьшния бряг на реката тухлени и измазани къщи с керемидени покриви оформяха живописен град. На отсамния бряг бяха накацали стопански постройки, дългите и тесни ниви достигаха до хълма, на който се бяха спрели Ендър и Боскиня.
— Милагре — рече Боскиня. — На най-високия хълм е катедралата. Епископ Перегрино помоли хората да бъдат учтиви и услужливи към теб.
По тона й Ендър схвана: дал им е да разберат, че ще си имат работа с опасен агент на агностицизма.
— Докато Господ не ме порази мъртъв ли? — попита той.
Боскиня се усмихна:
— Бог ни дава пример за християнска търпимост и ние очакваме всички в града да го следват.
— Хората знаят ли кой ме е повикал?
— Който и да е той, това е тайна.
— Освен кметица, ти си и губернатор. Имаш известни привилегии за сдобиване с информация.
— Знам, че първото искане да дойдеш бе отменено, но твърде късно. Знам също, че още двамина са поискали през последните няколко години идването на Говорител. Но трябва да си наясно, че повечето хора са доволни, че са напътствани и утешавани от свещеници.
— Ще изпитат облекчение, като разберат, че не се занимавам с напътствия и утешения.
— Любезното ти предложение, да получим твоя товар от скрика, ще те направи доста известен по баровете и може да бъдеш сигурен, че сума суетни жени ще започнат да носят кожи през следващите месеци. Наближава есента.
— Случи се така, че се сдобих със скриката заедно със звездолета; на мен не ми трябва, затова не очаквам специални благодарности. — Той погледна грубата, прилична на козина трева около себе си. — Тази трева местна ли е?
— И безполезна. Не можем да я използваме дори за рогозки. Ако я окосиш, тя се рони и се превръща в прах след първия дъжд. Ала тук, в нивите, най-разпространената култура е специален вид амарант, създаден от нашите ксенобиолози. Оризът и пшеницата не се развиват добре и не може да се разчита на добра реколта, но амарантът е толкова устойчив, че се налага да използваме хербициди по границите на нивите, за да попречим на разпростирането му.
— Защо?
— Този свят е под карантина, Говорителю. Амарантът така добре се пригажда към окръжаващата среда, че скоро би задушил местните треви. А идеята е да не превръщаме Лузитания в земеподобна планета. Идеята е да се ограничи до минимум въздействието ни върху този свят.
— И поради това на хората сигурно не им е лесно.
— В нашия анклав, Говорителю, ние сме свободни и животът ни е пълноценен. А отвъд оградата… там и без това никой не иска да ходи.
Тонът й бе мрачен и изпълнен с потиснато чувство. Ендър разбра, че страхът от прасенцата се бе загнездил дълбоко.
— Говорителю, знам, мислиш си, че се страхуваме от прасенцата. И това може би е вярно за някои от нас. Но онова, което мнозинството изпитваме през повечето време, изобщо не е страх. То е омраза. Отвращение.
— Никога не сте ги виждали.
— Сигурно знаеш за двамата зенадори, които бяха убити, предполагам, че първоначално си бил повикан, за да Говориш за смъртта на Пипо. Но и двамата — и Пипо, и Либо — тук бяха обичани хора. Особено Либо. Той беше мил и щедър човек и скръбта след смъртта му бе искрена и всеобща. Трудно е да се разбере как е възможно прасенцата да постъпят с него така. Дом Кристау, игуменът на Фильос да Менте де Кристо, казва, че сигурно им липсва нравствено чувство. Това би могло, казва още той, да значи, че са животни. Или че са непорочни, още невкусили забранения плод. — Тя се усмихна напрегнато. — Но това е теология и сигурно не означава нищо за теб.
Той не отговори. Бе свикнал с това, религиозните хора да смятат, че свещените им притчи сигурно звучат абсурдно за невярващите. Ала Ендър не считаше себе си за невярващ, той изпитваше силно свято чувство към множество притчи. Не можеше обаче да го обясни на Боскиня. С времето тя сама щеше да промени представите си за него. Сега изпитваше подозрение, но той вярваше, че ще може да я спечели; за да бъде добра кметица, би трябвало да притежава умението да възприема хората такива, каквито са, а не каквито изглеждат.
Той промени темата:
— Фильос да Менте де Кристо — португалският ми не е много добър, — но не означава ли това „Синовете на Христовия ум“?
— Това е сравнително нов орден, основан само преди четиристотин години, със специална вула на папата…
— О, аз познавам Децата на Христовия ум, кметице. Говорих за смъртта на Сан Анджело на Моктесума, в град Кордова.
Тя се ококори:
— Значи е вярно!
— Чувал съм много версии на тази история, кметице Боскиня. Една от тях е, че на смъртния си одър Сан Анджело бил обладан от дявола, затова обявил на всеослушание немислимите обреди на езическия Абладор де лос Муертос.
Боскиня се усмихна:
— Има нещо такова в историята, която се разправя шепнешком. Дом Кристау казва, че това, естествено, са глупости.
— Случи се така, че Сан Анжело, преди да бъде канонизиран, присъства на мое Говорене за жена, която познаваше. Болестта в кръвта му вече го убиваше. Той дойде при мен и рече: „Андрю, за мен вече се носят ужасни лъжи: че съм правил чудеса и че трябва да бъда обявен за светец. Ти трябва да ми помогнеш. Трябва да кажеш истината след смъртта ми.“
— Но чудесата бяха удостоверени и той бе канонизиран само деветдесет години след смъртта си.
— Да. Е, ами това е отчасти по моя вина. Когато Говорих за смъртта му, потвърдих сам няколко от чудесата.
Сега тя се засмя с глас:
— Говорител на мъртвите, повярвал в чудеса?
— Погледни хълма на катедралата. Колко от тези сгради са за свещениците и колко са на училището?
Боскиня веднаха схвана намека и го изгледа сърдито:
— Фильос да Менте де Кристо се подчиняват на епископа.
— Само дето съхраняват цялото познание и го преподават, независимо дали епископът одобрява това, или не.
— Сан Анджело може и да ти е позволил да се бъркаш в църковните дела. Мога да те уверя обаче, че епископ Перегрино няма да го допусне.
— Дошъл съм да Говоря за една обикновена смърт и ще спазвам закона. Смятам ще се уверите, че ще нанеса по-малко щети, отколкото очаквате, и може би — доста повече добрини.
— Ако си дошъл да Говориш за смъртта на Пипо, Говорителю пелос Мортос, ще нанесеш единствено вреда. Остави прасенцата зад оградата. Ако зависеше от мен, никое човешко същество нямаше да прекрачи отново отвъд оградата.
— Надявам се да мога да наема някоя стая.
— Нашият град е застоен, Говорителю. Всеки си има къща и няма къде другаде да иде — защо тогава да поддържаме странноприемница? Можем да ти предложим една от малките пластмасови къщички, издигнати от първите колонисти. Малка, но с всички удобства.
— Тъй като не се нуждая от много удобства или от голяма площ, сигурен съм, че ще ме задоволи. И очаквам с нетърпение да се запозная с дом Кристау. Там, където има последователи на Сан Анджело, истината има свои приятели.
Боскиня изсумтя и подкара отново колата. Както и бе предвидил Ендър, предубеденото й мнение за Говорителя на мъртвите бе поразклатено. Като си помисли само човек, че той е познавал лично Сан Анджело и се е възхищавал на Децата. Не това им внушаваше да очакват епископ Перегрино.
Стаята бе съвсем оскъдно мебелирана и ако Ендър имаше повече багаж, щеше да се чуди къде да го дене. Както винаги досега обаче, той бе в състояние да разопакова вещите си след междузвезден полет само за няколко минути. В чантата му остана само вързопът с пашкула на Царицата на кошера; той отдавна се бе научил да не се чувства неловко от нелепицата, да скътва бъдещето на една великолепна раса в брезентовата си торба под леглото.
— Може би това ще бъде мястото — прошепна той.
Пашкулът беше хладен, почти студен, въпреки пешкирите, в които бе увит.