<Това е мястото.>
Чувстваше се обезсилен от нейната увереност. Нямаше и намек за молба, за нетърпение или за някакво друго чувство, което да изплува. Само абсолютна увереност.
— Ще ми се и аз да отсека така — рече той. — Би могло да е мястото, ала всичко зависи от това дали прасенцата ще са в състояние да се справят с вашето, присъствие тук.
<Въпросът е дали ще могат да се справят с вас, хората, без нас.>
— Необходимо е време. Дай ми няколко месеца.
<Разполагай с всичкото време, което ти е необходимо. Сега вече не бързаме.>
— Кого откри? Доколкото си спомням, ти ми каза, че не можеш да общуваш с никого другиго, освен с мен.
<Онази част от ума ни, който съдържа мислите ни, наричани от вас филотичен импулс, енергията на ансибала, е много студена и корава у човешките същества. Ала у този, когото намерихме тук, у един от многото, които открихме, филотичният импулс е далеч по-силен, много по-ясен, по-лесен за засичане, той ни чува по-лесно, той вижда нашите спомени, ние виждаме неговите, лесно го намираме и, прости ни, скъпи приятелю, прости ни, ако изоставим трудната задача да говорим с твоя ум и се върнем при него и заговорим с него, защото той не ни принуждава да търсим с такова усилие думите и картините, достатъчно ясни за твоя аналитичен ум, понеже ние го чувстваме като слънчева светлина, като топлината на слънцето върху лицето му, върху нашето лице, чувстваме хладната вода, дълбоко в корема си и движението, тъй нежно и съвършено, като лек ветрец — всичко това, което не сме изпитвали от три хиляди години, прости ни, ние ще бъдем с него, докато не ни събудиш, докато не ни настаниш тук, защото ти ще го направиш, ще откриеш по свой начин и през своето време, че това е мястото, тук е нашият дом…>
Сетне той изгуби нишката на мислите й, усети как изтича като сън, който забравяш със събуждането си, колкото и да се опитваш да го опазиш и съживиш. Ендър не бе сигурен какво бе открила Царицата, но каквото и да бе то, той самият трябваше да се съобразява с Междузвездния кодекс, с Католическата църква, с младите ксенолози, които дори можеха да не го допуснат до прасенцата, с една ксенобиоложка, която бе променила решението си да го покани тук, и с още нещо, може би най-трудното от всички неща: ако Царицата на кошера решеше да остане тук, то и той трябваше да остане. Толкова време съм бил откъснат от човечеството, помисли си той, само ходя да се меся, да си навирам носа, да наранявам и да лекувам, а после отново да си тръгвам недосегнат. Как бих могъл да стана част от този свят, ако се наложи да остана тук? Единственото, от което съм бил частица, бе армията от малки момчета във Военното училище и Валънтайн; а сега и тях ги няма, и двете са къс от миналото…
— Какво, самотата ли те притисна? — попита Джейн. — Чувам как пулсът ти спада, а дишането ти става тежко. В следващия миг или ще заспиш, или ще умреш, или ще се разплачеш.
— Доста по-сложен съм, отколкото си мислиш — рече весело Ендър. — Предвкусвам самосъжаление по повод на страдания, които още не са дошли.
— Много добре, Ендър. Давай по-скоро. Можеш да се въргаляш така дълго още. — Терминалът оживя, показа Джейн като прасенце в редица от дългокраки танцьорки, които мятаха високо разкошни нозе. — Хайде, поупражнявай се, ще се почувстваш много по-добре. В края на краищата вече си разопакова багажа. Какво чакаш?
— Не знам дори къде се намирам, Джейн.
— Те наистина нямат карта на града — обясни Джейн. — Всеки знае къде се намира всичко. Но имат карта на канализацията си, разпределена по райони. Мога да екстраполирам къде се намират всички сгради.
— Покажи ми тогава.
Над терминала се появи триизмерен модел на града. Ендър можеше и да не е много желан тук, стаята му можеше и да е малка, но поне бяха проявили вежливостта да му предоставят терминал. Не беше стандартният домашен образец, а доста по-сложен симулатор. Бе в състояние да проектира в пространството холограми, шестнайсет пъти по-големи, отколкото повечето терминали, с четири пъти по-висока разделителна способност. Илюзията бе толкова пълна, че Ендър в един шеметен миг се почувства като Гъливер, надвесил се над лилипут, който още не се е уплашил от него, не е усетил рушителната му мощ.
Имената на различните райони висяха във въздуха над всеки канализационен квартал.
— Ти се намираш тук — рече Джейн. — Вила „Веля“ в стария град. Прасата (площадът) е само на една пряка от теб. Там се провеждат обществените събрания.
— Имаш ли карта на земите на прасенцата?
Картата на града бързо се плъзна към Ендър, по-близките очертания изчезнаха с появяването на нови в далечината. Все едно че летеше над тях. Досущ като вещица, помисли си Ендър. Границата на града беше маркирана с ограда.
— Тази бариера е единственото нещо, което стои между нас и прасенцата — рече Ендър.
— Тя генерира електрическо поле, което активизира всички чувствителни на болка нерви, ако някой навлезе в полето — каза Джейн. — Само да го докоснеш, и всичките ти вътрешности се разхлопват — имаш чувството, че ти режат пръстите с пила.
— Приятна мисъл. Да не се намираме в концентрационен лагер? Или в зоологическа градина?
— Зависи от гледната точка — рече Джейн. — Това е оградата от страната на хората, които са свързани с останалата Вселена, и от страна на прасенцата — които са в капана на собствения си свят.
— Разликата е в това, че те не са наясно какво губят.
— Знам — рече Джейн. — Това е най-очарователното качество на хората. Вие сте толкова сигурни, че животните не бива да умират от завист, загдето не са имали късмета да се родят като хомо сапиенси! Ксенолозите никога не са навлизали дълбоко в земите на прасенцата. Общността на прасенцата, с която се занимават, е на по-малко от километър навътре в тази гора. Прасенцата живеят в дървена къща — всичките мъжки заедно. Не знаем дали имат друго селище, спътниците успяха да потвърдят само, че всяка гора, като тази, изхранва долу-горе цялата популация, която една култура на ловци и събирачи на храна може да поддържа.
— Ловуват ли?
— Повече събират храна.
— Къде са загинали Пипо и Либо?
Джейн освети парче земя, покрито с трева, върху склона, който водеше към дърветата. Едно голямо дърво растеше самичко наблизо, а две по-малки — недалеч от него.
— Тези дървета — провлачи Ендър. — Не си спомням да съм ги виждал толкоз близо на холограмите, които разглеждах на Трондхайм.
— Оттогава са минали двайсет и две години. Голямото дърво е посадено от прасенцата в трупа на бунтар, на име Рутър, който бе екзекутиран, преди да бъде убит Пипо. Другите две дървета са в резултат на по-скорошни екзекуции на прасенцата.
— Бих искал да знам защо садят дървета за прасенцата, но не и за хората.
— Тези дървета са свещени — рече Джейн. — Пипо е регистрирал, че много от дърветата в гората носят имена. Либо е предположил, че това може би са имената на мъртвите.
— А хората просто не са част от този модел на обожествяване на дървета. Е, това е доста вероятно. Само дето открих, че тези ритуали и митове не се зараждат току-така. Обикновено има някаква причина за тяхната поява, която е свързана с оцеляването на общността.
— Андрю Уигин — антрополог?
— Най-добрият начин да се изследва човечеството е да се изследва човекът!
— Тогава отивай и изучи някои хора, Ендър! Семейството на Новиня например. Между другото, на компютърната мрежа официално е забранено да ти показва кой къде живее.
Ендър се усмихна:
— Значи Боскиня не е чак толкова дружелюбна, колкото изглежда.
— Ако попиташ къде живеят хората, те ще узнаят къде отиваш. Ако не искат да идеш там, никой няма да ти каже къде живеят.
— Ти можеш да преодолееш тази забрана, нали?
— Вече съм го направила.
Една светлинка премигваше близо до линията на оградата, зад хълма на обсерваторията. Бе възможно най-усамотеното място, което можеше да се намери в Милагре. Малко друга къщи бяха построени така, че от тях оградата да се вижда през цялото време. Ендър се почуди защо Новиня бе избрала да живее толкова близо до оградата и толкова далеч от съседите си. Може би изборът е бил на Марсау.
Най-близкият квартал беше „Вила Атраш“, сетне идваше „Ас Фабрисиаш“, който се простираше досами реката. Както подсказваше името му, той се състоеше предимно от малки фабрики, които произвеждаха метали и пластмаси, преработваха храните и влакната, използвани в Милагре. Добра, стегната, самозадоволяваща се икономика. А Новиня бе избрала да живее далеч от всичко, незабележима, невидима. Да, сега вече Ендър беше сигурен, че изборът е бил неин. Как живееше? Тя никога не бе принадлежала на Милагре. Не бе никак случайно, че и трите молби за идването на Говорител бяха от нея и от децата й. Самият акт на повикването на Говорител бе предизвикателство, знак на неподчинение, знак, че те не се причисляваха към най-набожните католици в Лузитания.
— И все пак — рече Ендър — трябва да помоля някой да ме заведе там. Не бива да им давам да разберат веднага, че от мен не могат да скрият никаква информация.
Картата изчезна и над терминала се появи лицето на Джейн. Тя бе пропуснала да нагласи изображението си спрямо по-големия терминал, затова главата й беше многократно по-голяма от нормалните човешки размери. Бе доста внушителна. А симулацията беше съвършена — чак до порите на лицето й.
— Всъщност, Андрю, те не могат да скрият нищо от мен.
Ендър въздъхна:
— Ти имаш оправдан интерес от това, Джейн.
— Знам. — Тя намигна. — Но ти нямаш.
— Да не искаш да ми кажеш, че не ми се доверяваш?
— Ти излъчваш миризма на безпристрастност и на чувство за справедливост. Но аз съм човек в достатъчна степен, за да искам преференциално отношение, Андрю.
— Ще ми обещаеш ли поне едно нещо?
— Каквото и да е, мой кръвни приятелю.
— Когато решиш да скриеш нещо от мен, ще ми кажеш ли поне, че няма да ми кажеш?
— Това вече е твърде дълбокомислено за мен горката. — Сега изображението й бе карикатурно, твърде женствено.
— Нищо не е прекалено дълбокомислено за теб, Джейн. Направи услуга и двама ни. Не ме подсичай в коленете.
— Докато се занимаваш със семейство Рибейра, би ли искал аз да свърша нещо?
— Да. Открий всички признаци, по които Рибейрови се отличават значително от останалите хора в Лузитания. И всички конфликтни точки между тях и властите.
— Ти заповядваш, аз се подчинявам.
И тя отново изпълни сцената на изчезващия в бутилката дух.
— Ти ме подмами тук, Джейн. Защо се опитваш да ме обезкуражиш?
— Не се опитвам. И не съм те подмамила.
— Изпитвам недостиг на приятели в този град.
— Може да ми довериш дори живота си.
— Не се безпокоя за живота си.
Площадът беше изпълнен с деца, които играеха футбол. Повечето от тях жонглираха, показваха колко дълго могат да задържат топката във въздуха, като използват само крака и глава. Две от тях обаче бяха в жесток двубой. Момчето ще ритне топката с все сила към момичето, застанало на по-малко от три метра разстояние. Тя ще си остане на място, ще поеме удара, без да трепне, независимо колко силен е той. Сетне тя ще ритне, а той ще се опита също да не трепне. Малко момиченце се грижеше за топката — носеше я всеки път, когато се отбиваше от жертвата.
Ендър направи опит да попита някои от момчетата дали знаят къде е къщата на Рибейрови. Отговорите бяха неизменно свиване на рамене; след като настоя, някои от тях тръгнаха да се разотиват, скоро повечето от децата напуснаха площада. Ендър се запита какво ли бе казал епископът на всички за Говорителите.
Двубоят обаче продължаваше с неотслабваща сила. И сега, след като площадът не беше така оживен, Ендър забеляза, че участваше и още едно дете. Гледано откъм гърба, в него нямаше нищо необичайно, но когато Ендър се придвижи до средата на площада, видя, че нещо не бе наред с очите му. Потрябва му само миг, за да установи: момчето имаше изкуствени очи. И двете изглеждаха лъскави, с метален блясък, и Ендър знаеше как действат. Само едното око се използваше за зрение, ала то извършваше четири отделни визуални сканировки, сетне разделяше сигнала, за да подаде на мозъка истинска „бинокълна“ картина. Другото око поддържаше захранването, компютърния контрол и външния интерфейс. Когато поискаше, момчето можеше да запише кратка поредица от изображения в ограничената фотопамет, навярно не повече от трилион бита. Дуелистите го използваха за арбитър; ако оспорваха някоя точка, той можеше да повтори сцената в забавен каданс и да им каже какво се е случило.
Топката удари момчето право в слабините. То видимо трепна, но това не трогна момичето:
— Той се завъртя, видях как бедрата му помръднаха!
— Не съм! Ти ме удари, но аз изобщо не съм хитрувал!
— Ревеха! Ревеха!
Досега говореха на Старк, ала сега момичето обърна на португалски.
Изражението на момчето с металните очи не се промени, ала то вдигна ръка за ги накара да млъкнат.
— Мудоу — отсече.
„Мръднал е“, преведе си Ендър.
— Сабия!
„Знаех си!“
— Ти си лъжец, Олядо!
Момчето с металните очи го погледна презрително:
— Аз никога не лъжа. Ще ти пратя копие от епизода, ако искаш. Всъщност смятам, че мога да го вкарам в мрежата и всички да видят, че хитруваше и сетне излъга.
— Ментиросо! Фильо де пунта! Фоде-боде!
Ендър бе напълно наясно какво означаваха епитетите, но момчето с металните очи ги прие спокойно.
— Да — рече момичето. — Да-ме.
„Дай го тук.“ Момчето яростно свали пръстена си и го хвърли на земята пред краката й.
— Вияда! — тръсна то с дрезгав шепот.
След това хукна.
— Полтрао! — извика момичето подире му. „Страхливец!“
— Сау! — изкрещя момчето, без дори да погледне през рамо.
Този път то не викаше на момичето. Тя се обърна веднага, за да погледне момчето с металните очи, което се вцепени от обидата. Почти веднага момичето погледна към земята. Малчуганът, който носеше топките, отиде при момчето с металните очи и му прошепна нещо. То вдигна очи и за първи път забеляза Ендър.
По-голямото момиче се извиняваше.
— Дескулпа, Олядо, нау куерия ке…13
— Нао а проблема. Миши…14 — Не я погледна. Момичето понечи да продължи, но също забеляза Ендър и замълча.
— Порке еста оляндо-нос? — попита момчето.
„Защо ни гледаш?“
Ендър отвърна с въпрос:
— Воче е арбитро? — „Ти ли си съдията тук?“ Думата можеше да означава и спортен съдия, но и магистрат.
— Де вее ем куандо.
„Понякога.“ Ендър премина на Старк — не бе много сигурен как да изрази нещо по-сложно на португалски:
— Тогава кажи ми, арбитре, честно ли е да се остави един чужденец да търси пътя си без помощ?
— Чужденец ли? Имаш предвид утленинг, фрамлинг или раман?
— Не, струва ми се, че имам предвид неверник.
— О сеньор е дескренте?
„Значи не сте вярващ?“
— Со дескредо но инкривел.
„Не вярвам само в невероятното.“
Момчето се ухили:
— Къде искаш да отидеш, Говорителю?
— В дома на семейство Рибейра.
Момиченцето се приближи до момчето с металните очи.
— Кое семейство Рибейра?
— На вдовицата Иванова.
— Мисля, че мога да я намеря — рече момчето.
— Всеки в града може да я намери — рече Ендър. — Въпросът е дали ще ме заведеш?
— Защо искаш да отидеш там?
— Аз задавам на хората въпроси и се опитвам да открия истината за случилото се.
— Никой в дома на Рибейра не знае никакви истини.
— Ще се задоволя и с лъжи.
— Хайде тогава.
То пое по ниско подстриганата трева на главния път. Момиченцето шепнеше нещо на ухото му. Момчето спря и се обърна към Ендър, който ги следваше отблизо.
— Куара иска да знае как се казваш.
— Андрю. Андрю Уигин.
— А тя е Куара.
— Ами ти?
— Всички ми викат Олядо. Заради очите. — Той вдигна момиченцето и го сложи на раменете си. — Но истинското ми име е Лауро. Лауро Сулемау Рибейра. — Ухили се, сетне се обърна и закрачи.