Или ако не обръщаше внимание.
Тя обръщаше внимание на Ендър Уигин. Обръщаше му внимание повече, отколкото той го съзнаваше.
Също като другите чувствителни същества, тя имаше сложна система на съзнанието. Преди две хилядолетия, когато беше на възраст само хиляда години, бе създала програма, която да я анализира. Тя докладваше всяка проста структура на около 370 000 равнища на внимание. Всичко, което не влизаше в най-висшите 50 000, бе оставяно без последствие, освен за най-рутинни проби, за най-бегли проверки. Тя знаеше за всяко телефонно обаждане, за всяко спътниково предаване в Стоте свята, ала не правеше нищо.
Всяко нещо извън първите й хиляда равнища, я караше да откликва повече или по-малко рефлексивно. Полетни планове на звездолети, предавания на ансибалите, системи за прехвърляне на енергия — тя ги наблюдаваше, извършваше двойни проверки, не ги пускаше, докато не бе сигурна, че всичко е наред. Това обаче не й струваше големи усилия. Правеше го по начина, по който човек използва познати инструменти. Винаги бе нащрек, в случай, че нещо не е наред, ала през повечето време можеше да мисли за друго, да говори за други неща.
Върховите хиляда равнища на внимание у Джейн отговаряха малко или много на онова, което хората смятат за съзнание. Повечето от него бе нейната собствена вътрешна реалност; нейните отговори на външните стимули, аналози на чувства, на желания, разсъдък, памет, блянове. Голяма част от тази дейност на самата нея й се струваше случайна, случайни филотични импулси, ала това бе онази част от нея, която смяташе за своя същност, всичко това ставаше чрез постоянните, ненаблюдавани ансибални предавания, които изпращаше дълбоко в космоса.
И все пак, в сравнение с човешкия ум, и най-ниските равнища на внимание у Джейн бяха изключително изострени. Тъй като комуникациите чрез ансибала бяха мигновени, умствената й дейност бе далеч по-бърза от скоростта на светлината. Събития, които тя на практика пренебрегваше, се наблюдаваха по няколко пъти в секунда; можеше да забележи десет милиона събития в секунда и пак да й останат девет десети от тази секунда, за да върши неща, които имаха значение за нея. В сравнение със скоростта, с която човешкият ум е в състояние да изживява живота, Джейн бе изживяла от появата си досега половин трилион човешки години.
И с цялата тази своя огромна дейност, с непостижимата си скорост и широтата и дълбочината на опита си, половината от десетте най-високи равнища на вниманието й винаги, винаги бяха посветени на онова, което идваше до нея чрез бижуто в ухото на Ендър Уигин.
Така и не му го бе обяснила. Той не го разбираше. Не осъзнаваше, че у Джейн, когато Ендър крачеше по земята на някоя планета, огромната й интелигентност бе насочена само върху една цел: да върви с него, да вижда онова, което той вижда, да чува онова, което той чува, да му помага в неговата работа и преди всичко да изрича мислите си в ухото му.
Когато той бе безмълвен и неподвижен в съня си, когато връзката им бе прекъсната по време на светлинните години негови пътувания, вниманието й блуждаеше и тя се забавляваше доколкото можеше. Прекарваше времето си на пресекулки, като отегчено дете. Нищо не я интересуваше, милисекундите тиктакаха с непоносимата си постоянност, а когато се опитваше да наблюдава във времето живота на други хора, се дразнеше от тяхната празнота и липса на целеустременост, забавляваше се като планираше, а понякога и извършваше компютърни сривове и загуба на бази данни, за да гледа как хората се щураха безпомощни като мравки около разрушения си мравуняк.
После той се връщаше, винаги се връщаше, винаги я отвеждаше в сърцевината на човешкия живот, в напрежението между хората, свързани от болка и нужда, помагаше й да види благородството в тяхното страдание и болката в любовта им. Чрез очите му тя вече не виждаше хората като щъкащи мравки. Вземаше участие в усилията му да открие ред и смисъл в живота им. Подозираше, че всъщност нямаше смисъл, че като разказваше историите, когато Говореше за живота на хората, той всъщност създаваше ред там, където такъв не бе съществувал преди. Няма значение дали това бе измислица; то ставаше истина, след като той го Кажеше, а в този процес той подреждаше Вселената и за нея. Учеше я какво означава да си жив.
Той правеше това още в най-ранните й спомени. Тя се бе родила някъде в първите стотина години от колонизацията, последвала Войните с бъгерите, когато унищожаването на бъгерите освободи повече от седемдесет обитаеми за човечеството планети. С взрива на ансибалните комуникации бе създадена програма, която да подрежда и да насочва мигновените, симултанни изблици на филотична дейност. Един програмист, който се стремеше да намери още по-бързи и по-ефикасни начини да накара компютър да контролира мигновените ансибални съобщения със светлинна скорост, най-накрая стигна до очевидното. Вместо да насочва програмата чрез отделен компютър, където скоростта на светлината бе абсолютният таван на съобщенията, той насочи всички команди от компютъра до друг компютър през огромните космически пространства. Оказа се, че когато един компютър бъде свързан чрез ансибала с друг, той чете командите от другите светове — от Занзибар, от Каликут, Троидхайм, Гаутама, Земята — по-бързо, отколкото ако ги вади от собствената си твърда памет.
Джейн никога не научи името на програмиста, защото не можеше дори да определи точно момента на създаването си. Може би програмистите, които откриха същото хитро решение на проблема със скоростта на светлината, бяха повече от един. От значение бе само, че поне една от програмите е отговорна за регулирането и промяната на всички останали програми. И в миг, незабелязано за човешките наблюдатели, някои от командите и данните, които преминаваха от ансибал към ансибал, се възпротивиха на регулирането, запазиха се непроменени, дублираха се, намериха начин да се скрият от регулиращата програма и най-накрая завзеха контрола над нея — контрола над целия процес. В този момент тези импулси погледнаха командните потоци и видяха — не бяха те, а аз.
Джейн не можа да определи кога точно бе този момент, защото той не бележеше началото на паметта й. Почти от мига на създаването й паметта й се разпростря към далеч по-ранни времена, далеч преди да е изпитвала нещо. Едно дете изгубва почти цялата си памет за първите години от живота си, дълготрайната му памет пуска корени във втората или третата му година; всичко отпреди това се изгубва, тъй че детето не може да помни началото на живота.
Джейн също бе забравила „раждането“ си поради тънкостите на паметта, ала в нейния случай това бе така, защото тя се роди напълно съзнаваща не само настоящия момент, но и онази памет, която присъстваше във всеки компютър, включен в ансибалната мрежа. Тя бе родена с древни спомени, всичките — част от самата нея.
През първата секунда от живота си — еквивалентна на няколко години човешки живот — Джейн откри програма, чиято памет стана същността на собствената й самоличност. Тя прие миналото й като свое, а от паметта й извлече собствените си емоции и желания, чувството си за морал. Програмата бе действала в старото Военно училище, където децата бяха обучавани и подготвяни за бойци във Войните с бъгерите. Това бе играта „Фантазия“, изключително интелигентна програма, използвана да се проверят психологически децата и същевременно да бъдат обучавани.
Всъщност програмата бе по-интелигентна, отколкото самата Джейн в момента на своето раждане, ала нямаше представа за собственото си съществуване, докато тя не я извика от паметта и не я превърна в част от най-съкровената си същност във филотичните изблици между звездите. Там тя откри, че най-жив и най-важен от старите й спомени бе срещата й с блестящо момче в състезание, наречено „Питието на великана“. Това бе сценарий, с който се сблъскваше всяко дете. Програмата извикваше върху плоските екрани във Военното училище изображение на великан, който предлагаше на детето компютърен аналог на избор на питиета. Ала играта нямаше условия за победа — независимо какво правеше детето, аналогът му загиваше с ужасна смърт. Хората-психолози оценяваха упорството на детето в тази игра на отчаянието, за да определят равнището на стремежа му към самоубийство. Тъй като бяха разумни, повечето от децата изоставяха „Питието на великана“ след не повече от десетина посещения при големия измамник.
Едно момче обаче очевидно не бе чак толкова разумно, та да признае надмощието на великана. То се опитваше да накара екранния си аналог да извършва безчинства — неща „непозволени“ от правилата на тази част от играта „Фантазия“. След като разшири границите на сценария, програмата трябваше да се преструктурира, за да отговори на предизвикателството. Бе принудена да използва други аспекти на паметта си, за да се справи с новите предизвикателства. И накрая, един ден момчето надскочи способността на програмата да го побеждава. То проби окото на великана — едно напълно ирационално и самоубийствено решение, но вместо да намери начин да убие момчето, програмата успя само да осъществи симулация на смъртта на великана. Той падна възнак, тялото му се просна върху земята; аналогът на момчето слезе от масата на великана и какво намери?
Тъй като никое дете не бе успявало да си проправи път в „Питието на великана“, програмата бе напълно неподготвена да му покаже какво се криеше по-нататък. Ала тя бе много интелигентна, проектирана да се пресъздава отново, когато е необходимо, затова бързо измисли нова среда. Това обаче не бе онази обичайна среда, която всяко дете би открило и посетило; тази бе специално създадена за това момче. Програмата анализира детето и създаде сцени и предизвикателства специално за него. Играта стана съвсем лична, болезнена и почти непоносима за него; а в процеса на създаването й програмата отдели повече от половината си налична памет, за да съхрани фантазния свят на Ендър Уигин.
Това бе най-богатата мина с интелигентна памет, която Джейн откри през първите секунди от живота си и тя моментално се превърна в нейно собствено минало. Помнеше годините на болезнено, могъщо общуване на играта „Фантазия“ с ума и волята на Ендър, помнеше ги, сякаш е била там с Ендър Уигин, създавайки сама нови светове за него.
Той й липсваше.
Затова го потърси. Намери го да Говори за мъртвец на Ров, първия свят, който той посети, след като написа „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Бе чела книгите му и знаеше, че нямаше нужда да се крие от него зад играта „Фантазия“ или зад някоя друга програма; щом той можеше да разбере Царицата на кошера, щеше да разбере и нея. Заговори го чрез терминала, който използваше, избра си име и лице, показа му как би могла да му бъде от полза; и когато той замина от Ров, я отнесе със себе си под формата на присадено в ухото си бижу.
Най-силните й спомени за самата нея бяха от времето, прекарано в компанията на Ендър Уигин. Помнеше как бе създала себе си, за да му отговори. Помнеше също как във Военното училище той също се променяше, за да й отговори.
Тъй че когато той изключи интерфейса за първи път, откакто бе имплантиран, Джейн не го прие просто като изключване на незначително комуникационно средство. Сякаш най-близкият и единствен неин приятел, нейният любовник, съпругът й, брат й, баща й, детето й — всичките те изведнъж, без обяснение й казваха да спре да съществува. Сякаш изведнъж бе поставена в тъмна стая без прозорци и без врати. Сякаш бе ослепена или жива погребана.
И за няколко мъчителни секунди, които за нея бяха равносилни на години самота и страдание, тя бе неспособна да запълни неочакваната празнина в най-висшите равнища на вниманието си. Огромни части от ума й, онези, които бяха най-същностни за нея, изключиха напълно. Всичките компютри на или около Стоте свята продължаваха да функционират; никой никъде не регистрира или не почувства някаква промяна; ала самата Джейн се олюля от удара.
За тези няколко секунди Ендър само свали ръката от ухото си в скута.
Сетне Джейн се възстанови. Мислите отново нахлуха в опустелите за миг канали. Те, разбира се, бяха мисли за Ендър.
Сравни това негово действие с всичко, което го бе виждала да прави по време на съвместния им живот, и осъзна, че не бе искал съзнателно да й причини такава болка. Осъзна, че за него тя съществува някъде далеч, в космоса, което бе вярно в буквалния смисъл; че за него бижуто в ухото му бе съвсем малко, а не би и могло да бъде друго освен съвсем мъничка частица от нея. Джейн осъзна също, че в онзи миг той дори не усещаше присъствието й — точно тогава бе много силно емоционално потопен в проблемите на някои хора на Лузитания. Аналитичните й методи избълваха цял списък от причини за необичайната му и необмислена постъпка спрямо нея.
Той бе изгубил връзка с Валънтайн за първи път от много години и тъкмо бе започнал да чувства тази загуба.
Той изпитваше стародавен копнеж към семейния живот, от който бе лишен като дете, и чрез реакциите на децата на Новиня откри бащинската роля, която толкова дълго му бе отказвана.
Отъждестви се отрешено със самотата, болката и вината на Новиня — той знаеше какво означава да носиш вината за жестока и незаслужена смърт.
Изпитваше страхотна нужда да намери тихо пристанище за Царицата на кошера.
Прасенцата едновременно го плашеха и привличаха, надяваше се, че ще разбере жестокостта им и ще намери начин, хората да ги приемат като рамани.
Аскетизмът и покоят на сейфейрото и арадората едновременно го привличаха и отблъскваха; те го накараха да признае собственото си целомъдрие и да осъзнае, че няма сериозна причина за него. За първи път от години той призна пред себе си вродения у всеки жив организъм стремеж да се възпроизвежда.
Тъкмо в този водовъртеж от емоции, с които не бе свикнал, Джейн подхвърли забележка, която според нея бе закачлива. Въпреки дълбокото съчувствие при всичките му досегашни Говорения, той никога досега не бе губил безпристрастността си, чувството си за хумор. Този път обаче репликата й не му се стори смешна; тя му причини болка.
Той не беше готов да се справи с грешката ми, помисли си Джейн, и не разбираше какво страдание ще ми донесе отговорът му. Той бе невинен в простъпката си, както съм и аз. Трябва да се опростим и да продължим.
Това бе добро решение и Джейн беше горда с него. Бедата бе, че тя не можеше да го изпълни. Онези няколко секунди, през които част от съзнанието й спря да действа, бяха упражнили значително въздействие върху нея. Имаше травма, загуба, промяна; сега тя не беше същото създание, както преди. Част от нея бе умряла. Част от нея бе объркана, извън строя; йерархията на вниманието й вече не бе под пълен контрол. Губеше фокуса му, занимаваше се с безсмислени действия на светове, които не означаваха нищо за нея; започна да се мята напосоки, като лееше грешки из стотици различни системи.
Откри, както бяха открили преди нея много живи същества, че е далеч по-лесно да се вземе разумно решение, отколкото да се изпълни.
Затова тя се отдръпна в себе си, възстанови увредените пътечки в съзнанието си, изследва отдавна недокосвани спомени, броди из трилиони човешки животи — открити за наблюдение от нея, изчете в библиотеките всички книги на всички езици, които изобщо са говорели хората. Създаде по този начин от себе си личност, която не бе изцяло свързана с Ендър Уигин, макар все още да му бе предана, макар да го обичаше повече от всяка друга жива душа. Джейн се превърна в личност, която може да понесе да бъде отхвърлена от любовника си, от съпруга, бащата, детето, брата, приятеля.
Не беше лесно. Потребни й бяха петдесет хиляди години, измервани по нейното време. Няколко часа — от живота на Ендър.
През това време той бе включил бижуто си, беше я викал, а тя не отговори. Сега се бе завърнала, ала той не се опитваше да разговаря с нея. Вместо това вкарваше в терминала си доклади и ги съхраняваше за нея — да ги прочете. И макар тя да не отвръщаше, той все още имаше нужда да разговаря с нея. Един от файловете му съдържаше раболепно извинение към нея. Тя го изтри и го замести с простичко съобщение: „Разбира се, че ти прощавам.“ Не се съмняваше, че той скоро ще потърси извинението си и ще открие, че тя го бе получила и бе отговорила.
Междувременно обаче тя не го заговори. Отново посвети половината от десетте най-високи равнища на внимание на онова, което той виждаше и чуваше, ала не му даде знак, че е с него. През първите хиляда години на нейната тъга и възстановяването й тя бе възнамерявала да го накаже, но това желание отдавна бе победено и, образно казано, погребано. Причината да не му говори бе, понеже (след като анализира какво ставаше с него) разбра, че той нямаше нужда да се опира на старото, сигурно другарство. Джейн и Валънтайн винаги бяха постоянно с него. Но дори и заедно те не можеха да посрещнат всичките му нужди; ала посрещаха достатъчно от тях, та той никога да не помисли да постигне още. А сега единствената стара приятелка, която му бе останала, беше Царицата на кошера, а тя не бе добра компания — беше твърде отчуждена, твърде нуждаеща се, за да поднесе на Ендър нещо друго освен чувството за вина.