Накъде ще поеме той? Джейн вече знаеше. Той посвоему се бе влюбил в нея преди две седмици, преди да отлети от Трондхайм. Новиня бе станала много по-различна, далеч по-мрачна и трудна за общуване, отколкото онова момиче, чиято детска болка той искаше да излекува. Ала той вече се бе натрапил в семейството й, вече бе посрещнал отчаяните стремежи на децата й и, без да го осъзнава, бе задоволил някои от неутолените си копнежи. Новиня го очакваше — препятствие и цел. Разбирам това съвсем добре, помисли си Джейн. И ще наблюдавам как ще се развие всичко.
Същевременно обаче тя се зае с работата, която Ендър я бе помолил да свърши, макар и да нямаше намерение поне за известно време да му съобщава резултатите от нея. С лекота преодоля защитите, с които Новиня бе снабдила тайните си файлове. Сетне Джейн внимателно възстанови точно онази симулация, която Пипо бе видял. Отне й доста време — няколко минути — на изтощителен анализ на файловите на Пипо, за да свърже онова, което той знаеше, с онова, което бе видял. Той го бе свързал интуитивно, Джейн — с безпощадно съпоставяне. Ала все пак го направи, и тогава разбра защо бе умрял Пипо. След като знаеше как прасенцата подбираха жертвите си, трябваше да открие какво бе сторил Либо, за да предизвика смъртта си.
И узна няколко неща. Разбра, че прасенцата са рамани, а не варелсе. Разбра също, че Ендър е подложен на сериозен риск да загине по същия начин, по който бяха загинали Пипо и Либо.
Без да се съветва с Ендър, взе решения за посоката на собствените си действия. Щеше да продължи да наблюдава Ендър, щеше да се намеси и да го предупреди, ако стигнеше твърде близо до смъртта. Междувременно обаче й предстоеше още работа. Според нея главният проблем, пред който бе изправен Ендър, не бяха прасенцата — знаеше, че ще ги проумее скоро, така както проумяваше всеки човек или раман. На способността му за интуитивна емпатия можеше да се разчита изцяло. Главният проблем бе епископ Перегрино и католическата йерархия, тяхната непоклатима съпротива против Говорителя на мъртвите. Ако Ендър възнамеряваше да постигне нещо с прасенцата, то той трябваше да получи съдействие, а не омраза от църквата в Лузитания.
А нищо не създава по-добри предпоставки за съдействие от общия враг.
В крайна сметка той щеше да бъде открит скоро. Изследователските спътници, които се въртяха в орбита около Лузитания излъчваха огромни потоци данни в доклади по ансибала, които стигаха до всички ксенолози и ксенобиолози от Стоте свята. Тези данни сочеха за едва доловима промяна в прерията североизточно от гората, разположена в близост до Милагре. Местната трева постоянно се заменяше с някакво друго растение. Това бе район, където хората не стъпваха, а и прасенцата също не ходеха там — поне през първите трийсетина години, откакто спътниците бяха в орбита.
Всъщност спътниците бяха отбелязали, че прасенцата никога не напускат гората си, освен когато периодично се разгаряха свирепите междуплеменни войни. Но племената в най-голяма близост до Милагре не бяха воювали, откакто се бе установила човешката колония. Значи нямаше причина те да излизат в прерията. И все пак равнината край племенната гора до Милагре се бе променила, както и стадата кабра: кабрите явно бяха отклонени към променената част на прерията, стадата от тази зона бяха сериозно намалели като брой и бяха по-светли на цвят. Заключението, ако някой изобщо го бе сторил, бе ясно: някои кабри биваха колени, а всички — стригани.
Джейн не можеше да си позволи толкова много човешки години, докато някой абсолвент някъде из световете забележеше промяната. Затова тя започна да анализира сама данните на десетки компютри, използвани от ксенобиолозите, които изучаваха Лузитания. Оставяше данните в холограми над неизползвани терминали, тъй че ксенобиологът да ги открие, като дойде на работа: все едно някой е работил на терминала и го е оставил включен. Изпечата някои от докладите, които умни учени да открият. Никой не забеляза или пък ако бе забелязал, то не разбра изводите от суровата информация. Най-накрая тя просто пусна неподписан меморандум върху един от дисплеите си: „Погледнете това! Прасенцата, изглежда, са се увлекли по селското стопанство.“
Ксенологът, който намери бележката на Джейн, изобщо не се замисли кой я бе оставил, а и известно време дори не се и опита да открие. Джейн знаеше, че той бе своего рода крадльо, който слага името си под голям обем работа, извършена от други, чиито имена са отпаднали някъде във времето между писането и публикуването. Нуждаеше се тъкмо от такъв учен и той й попадна. Но въпреки всичко той не бе дори достатъчно амбициозен. Предложи материала си като обикновена научна статия, при това — в някакво невзрачно списание. Джейн си позволи волността да й постави гриф на най-висок приоритет и разпрати копия на няколко влиятелни личности, които щяха да забележат политическия нюанс. Както винаги, ги придружи с неподписана бележка: „Погледнете това! Не еволюира ли културата на прасенцата ужасно бързо?“
Джейн освен това пренаписа последния абзац на статията, тъй че да няма съмнение в смисъла й:
„Данните допускат само едно обяснение: племето на прасенцата, което е най-близко до човешката колония, сега обработва и жъне високопротеиново зърно, навярно от рода на амаранта. Освен това те пасат, стрижат и колят кабрите, а фотографиите свидетелстват, че ловуването на животните се извършва с метателни оръжия. Тези непознати досега дейности, започнали неочаквано през последните осем години, се съпровождат от бързо увеличаване на популацията. Факт е, че амарантьт, ако това ново растение е земната зърнена култура, е осигурил на прасенцата полезна протеинова база, а това означава, че тя е била генетично променена, за да съответства на метаболизма им. Отгоре на всичко, тъй като хората на Лузитания не използват метателни оръжия, прасенцата не биха могли да узнаят за употребата им чрез наблюдение. Неизбежният извод е, че наблюдаваните сега промени в културата на прасенцата са пряк резултат от преднамерена човешка намеса.“
Един от тези, които получиха доклада и прочетоха острия абзац на Джейн, бе Гобава Екумбо, председателката на Ксеноложкия надзорен комитет на Междузвездния конгрес. След час тя препрати копия от абзаца на Джейн — политиците никога не биха разбрали същинските данни, — ведно с краткото си заключение:
„Препоръка: незабавно прекратяване на съществуването на колонията Лузитания.“
Ето, помисли си Джейн. Това би трябвало да поразмърда малко нещата.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
ФАЙЛОВЕ
ЗАПОВЕД НА КОНГРЕСА 1970:4:14:0001: Лицензът на колонията Лузитания се отнема. Всички файлове в колонията трябва да бъдат прегледани, независимо от статуса им на защита; след като данните се съхранят двукратно и трикратно в системите за памет на Стоте свята, всички файлове на Лузитания, освен онези, от които зависи непосредственото поддържане на живота, да бъдат закрити за достъп до най-високо равнище.
Губернаторът на Лузитания да бъде преназначен за пълномощник на Конгреса, който на място да подсигури безпрепятственото изпълнение на заповедите на Надзорния комитет по евакуацията на Лузитания, създаден със заповед на Конгреса 1970:4:14:0002.
Междузвездният кораб, който се намира в орбита около Лузитания, собственост на Андрю Уигин (гов./мъртви, земя, рег. 001.1998.44–94.10045) се обявява за собственост на Конгреса, съгласно Закона за дължимата компенсация, ЗК 120:1:31:0019. Звездолетьт да бъде използван за незабавното транспортиране на ксенолозите Маркос Владимир „Миро“ Рибейра фон Хесе и Уанда Кенята Фигейра Мукумби до най-близкия свят — Трондхайм, където да бъдат съдени по обвинение на Конгреса за измяна, превишаване на правата, корупция, фалшификация, измама и ксеноцид, съгласно съответните членове на Междузвездния кодекс и заповедите на Конгреса.
ЗАПОВЕД НА КОНГРЕСА 1970:4:114:0002: Комитетът за надзор върху колонизацията и изследването на Лузитания трябва да назначи не по-малко от пет и не повече от 15 души, които да формират Надзорния комитет по евакуацията на Лузитания.
Комитетът е овластен да реквизира и да предостави достатъчно кораби за пълната евакуация на човешкото население.
Той трябва да подготви, а Конгресът да одобри, планове за пълното ликвидиране на всички веществени свидетелства за човешко присъствие на Лузитания, включително и на цялата привнесена флора и фауна, която сочи за генетични или поведенски промени в резултат на човешка намеса.
Освен това той трябва да оценява съобразяването на лузитанците със заповедите на Конгреса, да прави от време на време препоръки относно необходимостта от евентуална бъдеща намеса, включително и с използването на сила, чрез която да бъде постигнато подчинение, както и да оценява готовността на лузитанците да отворят файловете си и да окажат необходимото съдействие.
ЗАПОВЕД НА КОНГРЕСА 1970:4:14:0003: Съгласно условията на главата за секретност от Междузвездния кодекс, тези две заповеди, както и всяка информация, свързана с тях, трябва да бъдат абсолютно секретни, докато не бъдат приети, прочетени и съхранени всички лузитански файлове, а и докато всички звездолети не бъдат реквизирани и предоставени на представители на Конгреса.
Олядо не знаеше какво да мисли. Нали Говорителя беше възрастен? Нали бе пътувал от планета на планета? А си нямаше никаква представа как да борави с компютър.
А и освен всичко друго прояви сприхавост, когато Олядо го попита за това:
— Олядо, просто ми кажи коя програма да пусна.
— Не мога да повярвам, че не знаеш. Аз правя компютърни сравнения, откак навърших девет години. Всички знаят как да го правят на такава възраст.
— Олядо, мина доста време, откакто ходех на училище. А и освен това то не бе обичайното ескола бача.
— Но всички използват постоянно тези програми!
— Явно не всички. Ако знаех как да го направя сам, нямаше да се налага да наемам теб, нали така? А след като ще ти плащам с извънземни фондове, твоите услуги ще допринесат за финансите на Лузитания.
— Не разбирам за какво говориш.
— И аз, Олядо. Ала това ми напомни нещо. Не съм много сигурен по какъв начин ще ти плащам.
— Просто ще прехвърлиш парите от сметката си.
— Откъде знаеш?
— Сигурно се майтапиш.
Говорителя въздъхна, клекна пред Олядо, хвана ръцете му и каза:
— Олядо, умолявам те, престани да се изумяваш и ми помогни! Трябва да свърша нещо и не мога да го направя без помощта на някого, който знае как да си служи с компютри.
— Нахалост ще ти вземам парите. Аз съм още дете. На дванайсет години съм. Куим би ти помогнал много по-добре от мен. Той е петнайсетгодишен и е наистина много вътре в нещата. Освен това знае и математиката.
— Ала Куим мисли, че съм неверник, и всеки ден се моли да умра.
— Не, това беше, преди да се запознае с теб, ама не ме издавай, че съм ти го казал.
— Как да прехвърля пари?
Олядо се обърна към терминала и извика банката.
— Какво е истинското ти име? — попита.
— Андрю Уигин.
Говорителя му го каза по букви. Името му, изглежда, бе на Старк — навярно Говорителя беше от малцината късметлии, които са си учили езика у дома, вместо да им го набиват в главата в училище.
— Добре, каква е паролата ти?
— Парола ли?
Олядо оброни глава на терминала и закри за известно време изображението на дисплея.
— Моля те, не ми казвай, че не знаеш паролата си.
— Виж какво, Олядо, имах една програма, много умна програма, която ми помагаше да върша всичко това. Необходимо бе само да кажа „Купи това или онова“ и програмата се грижеше за финансите.
— Не може да се прави така. Незаконно е да се свързваш с публична система чрез такава подчинена програма. Затова ли носиш онова нещо в ухото си?
— Да, и за мен не беше незаконно.
— Нямам очи, Говорителю, ала това поне не е по моя вина. Ти не можеш да направиш нищо.
Чак след като го изрече, Олядо осъзна, че го бе направил тъй безцеремонно, сякаш говореше с друго дете.
— Предполагах, че тринайсетгодишните ги учат на учтивост — рече Говорителя.
Олядо го погледна. Усмихваше се. Татко щеше да ми изкрещи, а сетне сигурно щеше да отиде да набие мама, защото не е възпитала децата си както трябва. Ала, от своя страна, Олядо никога не би изрекъл подобно нещо пред баща си.
— Извинявай — рече Олядо. — Но не мога да вляза в сметките ти, без да знам паролата. Трябва да имаш някаква представа каква би могла да бъде.
— Опитай с името ми.
Олядо опита. Не стана.
— Опитай с „Джейн“.
— Нищо.
Говорителя направи гримаса.
— Опитай с Ендър.
— Ендър ли? Ксеноцида?
Сега вече стана. Олядо се слиса.
— Защо ще използваш такава парола? Все едно да избереш някоя мръсна дума, само че системата не приема мръсни думи.
— Имам кофти чувство за хумор — отговори Говорителя. — А пък онази моя подчинена програма има още по-кофти чувство за хумор.
Олядо се разсмя:
— Добре казано. Програма с чувство за хумор. — На екрана се появи текущият баланс на ликвидните му фондове. Олядо не бе виждал такова число през живота си. — Добре де, значи компютърът наистина може да се шегува.
— Това показва колко пари имам ли?
— Сигурно е грешка.
— Ами, аз доста съм пътувал със светлинна скорост. Някои от инвестициите ми са се развили добре, докато съм бил на път.
Числата бяха вярни. Говорителя на мъртвите бе по-богат, отколкото Олядо си представяше, че може да бъде който и да е.
— Виж какво ще ти кажа — рече Олядо, — защо вместо да ми плащаш надница, не ми дадеш някакъв процент от тази сума, докато работя за теб? Да речем една хилядна от процента. Само след две седмици ще мога да купя Лузитания и да превозя всичкия й хумус на някоя друга планета.
— Парите не са чак толкова много.
— Говорителю, единственият начин да имаш толкова много пари от инвестиции, е да си на хиляда години.
— Хм — отвърна Говорителя. А по изражението на лицето му Олядо разбра, че току-що бе казал нещо много забавно.
— Наистина ли си на хиляда години? — попита той.
— Времето — отвърна Говорителя — е нещо отлитащо и нереално. Както казва Шекспир, „Аз си времето прахосвах, то сега прахосва мен.“
— Какво означава „прахосвам“?
— Означава „губя“.
— Защо цитираш човек, който дори не е знаел Старк?
— Прехвърли на сметката си толкова, колкото сметнеш, че ще е една прилична надница за седмица време. И започвай тези сравнения на работните файлове на Пипо и Либо от последните няколко седмици преди смъртта им.
— Навярно са защитени.
— Използвай паролата ми. Трябва да ни осигури достъп.
Олядо направи проверката. Говорителя го наблюдаваше през цялото време. Понякога го питаше какво прави. От въпросите му Олядо заключи, че Говорителя знаеше за компютрите много повече от самия него. Онова, което не знаеше, бяха специфичните команди; явно бе, че просто като гледа, Говорителя разбира маса неща. Към края на деня, след като проверката не доведе до нищо особено, на Олядо му потрябва само минутка, за да разбере защо Говорителя бе толкова доволен от свършеното за деня. Ти изобщо не искаше да получим резултат, помисли си Олядо. Искаше само да наблюдаваш как се прави проверката. Знам с какво ще се занимаваш тази вечер, Андрю Уигин, Говорителю на мъртвите. Ще си правиш своите проверки на някои други файлове. Може и да нямам очи, ала виждам повече, отколкото си мислиш.
Тъпото е, че го вършиш в такава дълбока тайна, Говорителю. Не разбираш ли, че съм на твоя страна? Няма да кажа никому как паролата ти осигурява достъп до лични файлове. Дори да влезеш във файловете на кметицата или на епископа. Не е необходимо да пазиш тайна от мен. Ти си тук само от три дена, ала те познавам достатъчно, за да те харесам, а те харесвам достатъчно, за да направя всичко за теб, стига да не нарани семейството ми. А ти никога не би сторил нещо, което да го нарани.
Новиня откри опитите на Говорителя да влезе във файловете й почти веднага на следващата сутрин. Той бе арогантно откровен и онова, което я обезпокои, бе колко далеч бе стигнал. Бе успял да се добере до някои от файловете, но най-важните, записът на симулациите, които Пипо бе видял, си оставаха недостъпни за него. Най-много се разтревожи от факта, че той изобщо не бе опитал да се крие. Името му бе записано върху всеки каталог, до който бе получил достъп, дори при онези, които всяко учениче би променило или изтрило.
Е, реши тя, няма да го допусна да се меси в работата ми. Нахлува в дома ми, манипулира децата ми, шпионира файловете ми, сякаш има правото да…
И тъй нататък, и тъй нататък, докато не осъзна, че само измисля какви язвителни думи да му рече, като го види отново.
Не мисли за това. Мисли за нещо друго.
Как се смееха Миро и Ела по-предишната вечер. Мисли за това. Миро, разбира се, си беше пак тъй начумерен на сутринта, а Ела, чиято веселост продължи малко по-дълго, твърде скоро отново изглеждаше разтревожена, заета, готова да се сопне, ала и все така незаменима. Грего може и да бе прегърнал онзи мъж и да се бе разплакал, както й каза Ела, ала на следващата сутрин взе ножиците и наряза чаршафите си на тънки, равни ивици, а в училище заби глава в слабините на брат Адорнай, което тури край на учебния час и доведе до сериозни разговори с дона Криста. Ей ти тебе целителната ръка на Говорителя. Може да смята, че току ще влезе в къщата ми и ще оправи всичко, което сметне, че съм объркала, ама скоро ще проумее, че някои рани не зарастват лесно.