Само дето дона Криста също й каза, че Куара проговорила на сестра Бебей в час, при това пред всички деца, и защо, моля ви се? Да им каже, че се е запознала със скандалния, ужасния Фаланте пелос Мортос и името му било Андрю, че бил наистина толкова ужасен, както казвал епископ Перегрино, че и по-ужасен, защото измъчвал Грего, докато той не се разплакал; накрая сестра Бебей се видяла принудена да помоли Куара да спре да говори. Ето това вече бе нещо — да измъкнеш Куара от дълбокото й самовглъбяване.
Ами Олядо — толкова стеснителен, толкова самостоятелен, — сега беше тъй възбуден, не спираше да бъбри за Говорителя, докато вечеряха предишната вечер. Знаете ли, че той дори не знае как да прехвърля пари? Няма да повярвате каква ужасна парола има — мислех си, че компютрите биха отхвърлили такава дума за парола, но не, не мога да ви я кажа, тайна е, — аз фактически го учих как да сравнява файловете, но мисля, че разбира от компютри, не е някакъв идиот или нещо подобно, каза, че използвал подчинена програма, ето защо било онова бижу в ухото му; каза ми да си изтегля толкова пари, колкото сметна за добре, не че мога да си купя много неща тук, но мога да ги спестя за времето, когато заживея отделно, и си мисля, че той наистина е много стар. Мисля, че помни неща отпреди много време. Мисля също, че Старк му е роден език, нали на Стоте свята няма много хора, които са го учили като роден, не мислите ли, че би могъл да е роден на Земята?
И така, докато Куим най-накрая не му изкрещя да спре да говори за онзи слуга на дявола, инак щял да помоли епископа да прогони злите духове, тъй като Олядо очевидно бил обсебен от тях; а след като Олядо само се ухили и намигна, Куим изхвърча от кухнята, от къщата и не се върна до късно през нощта. Говорителя би могъл със същия успех и да живее у дома, помисли си Новиня, защото бездруго непрекъснато влияе върху семейството, дори когато не е тук, ами си пъха носа във файловете ми; е, това няма да го бъде.
Само че, както винаги, вината си е моя, аз съм онази, която го повика, аз го измъкнах от онзи свят, както и да го наричаше — да, Трондхайм беше, — моя е вината, че е тук, в този жалък градец в задния двор на Стоте свята, заобиколен от ограда, която въпреки всичко не може да спаси от смърт онези, които обичам…
И тя отново се замисли за Миро, който толкова много приличаше на истинския си баща, че тя не проумяваше защо никой не я обвинява в прелюбодеяние, представяше си как и той лежи на склона на хълма като Пипо, представяше си как прасенцата го изкормват жестоко с дървените си ножове. Така и ще направят. Ще го направят, каквото и да сторя. А и да не го направят, ще дойде денят, когато той ще бъде достатъчно възрастен да се ожени за Уанда, и тогава ще трябва да му кажа кой е всъщност, защо изобщо не могат да се оженят и той ще разбере, че съм си заслужила всичката онази болка, която Сау ми причиняваше, че ме е удрял с ръката Божия, за да ме накаже за греховете ми.
Този Говорител, помисли си Новиня, принуди дори мен да си мисля за неща, които успявах да крия от себе си със седмици, понякога и с месеци. Откога не съм прекарвала утринта в размисли за децата си? И при това — с надежда. Откога дори не съм забелязвала, че вярвам в Бога, поне в онзи отмъстителен, наказващ Бог от Стария завет, който с усмивка е изтривал цели градове от лицето на Земята, защото не му се молели — ако Христос има някакъв смисъл, аз не го знам.
Така мина денят на Новиня, без да свърши никаква работа, а и мислите й не я водеха до никакво заключение.
Следобед на вратата на кабинета й се появи Куим:
— Извинявай, че те безпокоя, мамо.
— Няма значение — рече тя. — Днес и без това не мога да работя.
— Знам, че не те интересува фактът, дето Олядо прекарва цялото си време с онзи негодник-сатана, но реших, че би трябвало да узнаеш: Куара отиде от училище право там. В неговата къща.
— О, така ли?
— Нима и това не те интересува, мамо? Какво, нима възнамеряваш само да оправиш чаршафите и да го пуснеш да заеме изцяло мястото на татко?
Новиня скочи на крака и се втурна, обладана от ледена ярост, към момчето. То посърна пред нея.
— Извинявай, мамо. Бях толкова ядосан…
— Всичките тези години, през които бях омъжена за баща ви, не съм му позволила да вдигне ръка против децата ми. Но ако днес беше жив, щях да го помоля да ти тегли един хубав бой.
— Би могла — отвърна непокорно Куим, — но щях да го убия преди да замахне. На теб може и да ти е харесвало да те бият, но аз няма да допусна никой да постъпи тъй с мен!
Не взе предварително решение да го направи; ръката й се вдигна от само себе си и го зашлеви по лицето, преди да е осъзнала какво върши.
Едва ли го бе заболяло много. Но той мигновено избухна в сълзи, сви се, седна на пода, гърбом към Новиня.
— Извинявай, извинявай… — продължаваше да мълви той.
Тя се приведе зад него, несръчно разтри раменете му. Дойде й на ум, че не бе прегръщала момчето, откакто то бе на възрастта на Грего. Кога реших да бъда толкова студена? И защо, когато отново го докоснах, то бе с плесник, а не с целувка?
— И аз се безпокоя за онова, което става — рече Новиня.
— Той руши всичко — каза Куим. — Дойде тук и всичко се променя.
— Е, трябва да признаем, Естевао, че нещата не бяха чак толкова хубави, та да не ни е нужна промяна.
— Не и по неговия начин. Изповед, изкупление и опрощение е промяната, от която се нуждаем.
Не за първи път Новиня завидя на Куим за вярата му в силата на свещениците да измият греха. Така е, защото никога не си съгрешавал, синко, така е, защото не знаеш нищо за невъзможността на изкуплението.
— Струва ми се, че ще трябва да си поприказвам с Говорителя — рече Новиня.
— И да доведеш Куара у дома?
— Не знам. Не мога да отмина факта, че той я накара отново да проговори. А и не изглежда тя да го харесва. Досега не е казала добра дума за него.
— Тогава защо е отишла у дома му?
— Предполагам, да му каже нещо грубо. Но трябва да признаеш, че това е известно подобрение в сравнение с мълчанието й.
— Онзи дявол се преструва, че прави добри дела, а сетне…
— Куим, моля те, не ме обучавай в демонология. Заведи ме до дома на Говорителя, а аз ще се оправям с него.
Поеха по пътеката край завоя на реката. Водните змии си сменяха кожата, парченца от гниещи кожи правеше почвата под краката им хлъзгава. Това ще е следващият ми проект, помисли си Новиня. Трябва да разбера какво ги кара тези гадни малки чудовища да се движат, за да реша дали може да се направи нещо полезно с тях. Или поне да им попреча да вмирисват брега на реката шест седмици в годината. Единствената полза бе, че, както личеше, кожите на змиите наторяваха почвата; меката крайречна трева израстваше най-гъста там, където се „събличаха“ змиите. Това бе единствената приятна форма на местния живот в Лузитания; цяло лято хората идваха край реката да полежат върху ивицата естествена ливада, която се виеше между тръстиките и грубата прерийна трева. И слузта от змиите, колкото и да бе неприятна, обещаваше все пак по-добро бъдеще.
Мислите на Куим очевидно следваха същата посока:
— Мамо, не можем ли някой ден да засадим речна трева край къщи?
— Това е едно от нещата, които баба ти и дядо ти са опитали още преди години. Но не са знаели как да го сторят. Речната трева се опрашва, ала не ражда семена, затова, когато се опитали да я присадят, тя просъществувала за кратко и загинала, а на следващата година не поникнала отново. Предполагам, че просто трябва да расте близо до водата.
Куим направи гримаса и закрачи по-бързо, явно малко поядосан. Новиня въздъхна. Куим винаги приемаше като лична обида факта, че Вселената не винаги функционира така, както му се иска.
Не след дълго стигнаха до дома на Говорителя. Както винаги, децата, естествено, играеха на площада — наложи се да разговарят по-високо, за да надвикат врявата.
— Ето я — рече Куим. — Аз мисля, че трябва да изкараш Олядо и Куара оттам.
— Благодаря ти, че ми показа къщата — рече тя.
— Не се шегувам. Това е сериозен сблъсък между доброто и злото.
— Всичко е сблъсък между тях — каза Новиня. — Въпросът е в това, че е много мъчно да се разбере кое е добро и кое — зло. Не, не, Куим, знам, че можеш да ми обясниш най-подробно, но…
— Не се дръж снизходително с мен, мамо.
— Но, Куим, това ми се струва съвсем естествено, като имам предвид твоето снизходително държание спрямо мен.
Лицето му се изопна от яд.
Тя го докосна внимателно, нежно; рамото му се стегна, сякаш ръката й беше отровен паяк.
— Куим — рече тя, — не се опитвай друг път да ме учиш кое е добро и кое — зло. Аз вече съм била там, а ти разполагаш само с картата на мястото.
Той се оттърси от ръката й и пое обратно. Господи, но аз забравям дните, когато не си говорехме по цели седмици.
Тя плясна силно с ръце. След миг вратата се отвори. На прага застана Куара.
— Ой, маезиня — възкликна тя, — тамбем вейо джогар?
„Дойде да поиграеш и ти ли?“
Олядо и Говорителя играеха на терминала на междузвездна война. На Говорителя бяха дали машина с холографско поле далеч по-голямо и с по-висока разделителна способност, отколкото на останалите, и двамата действаха с ескадри от по дузина и повече звездолети едновременно.
Беше много сложно и двамата нито вдигнаха глави, нито я поздравиха.
— Олядо ми каза да си затварям устата, инак щял да ми изтръгне езика и да ме накара да го изям на сандвич — рече Куара. — Затова най-добре не казвай нищо, докато играта не свърши.
— Моля, седни — рече тихо Говорителя.
— Сега вече си свършен, Говорителю — извика радостно Олядо.
Повече от половината флотилия на Говорителя изчезна в серия от симулирани експлозии. Новиня седна на една табуретка.
Куара се настани на пода до нея.
— Чух ви да разговаряте с Куим навън — рече тя. — Крещяхте, затова можахме да чуем всичко.
Новиня усети, че се изчервява. Подразни се, че Говорителя бе чул как се скара със сина си. Това изобщо не му влизаше в работата. Нищо, свързано със семейството й, не му влизаше в работата. А и тя изобщо не одобряваше военните игри. Пък и беше толкова архаично, съвсем демоде. От стотици години не бе имало битки, ако не се броят непрекъснатите схватки с контрабандистите. Милагре беше толкова мирно място, че никой дори не притежаваше оръжие, по-опасно от шоковата палка на полицая. Олядо нямаше да види битка през целия си живот. А ето, че сега бе въвлечен във военна игра. Може би нещо, което еволюцията бе „вкарала“ в мъжкия род на вида — желанието да попилееш противника си на малки късчета или да го размажеш на земята. Или може би насилието, на което бе свидетел у дома си, го караше да си го избие чрез играта. Моя грешка. Още веднъж — моя грешка.
Най-неочаквано Олядо изпищя отчаян, след като флотилията му изчезна в серия от експлозии.
— Не го видях! Не мога да повярвам, че го направи! Аз дори не го видях да идва!
— Затова не пискай — рече Говорителя. — Върни записа и виж как го направих, за да можеш следващия път да контрираш.
— Мислех си, че Говорителите са като свещеници или нещо подобно. От къде на къде ще си толкова добър в тактиката?
Докато отговаряше, Говорителя се усмихна нарочно на Новиня.
— Понякога да накараш хората да кажат истината, е досущ като малка битка.
Олядо се облегна на стената със затворени очи, докато проиграваше записа на играта.
— Ти си бъркал в компютрите — рече Новиня. — И не особено хитро. И това ли минава за „тактика“ на Говорителите?
— Това те ядоса, нали? — усмихна се Ендър.
— Какво търсеше във файловете ми?
— Дойдох тук, за да Говоря за смъртта на Пипо.
— Аз не съм го убила. Файловете ми не ти влизат в работата.
— Ти ме повика тук.
— Промених решението си. Съжалявам. Но това не ти дава правото да…
Гласът му изведнъж изгуби сила и той приклекна пред нея, за да може тя да чуе думите му:
— Пипо е научил нещо от теб, а прасенцата са го убили заради онова, което е научил. Затова ти си „запечатала“ файловете си, тъй че никой да не разбере. Дори си отказала да се омъжиш за Либо, само и само да не получи той достъп до онова, което е видял Пипо. Съсипала си живота си и живота на всички, които обичаш, за да не позволиш Либо, а сега и Миро да научат тайната и да умрат.
Новиня почувства неочакван хлад, ръцете и краката й се разтрепериха. Той беше тук само от три дена, а вече знаеше повече от онова, за което Либо дори не се догади.
— Всичко това са лъжи — тръсна тя.
— Чуй ме, дона Иванова. Всичко това не подейства. Либо умря, въпреки всичко, нали така? Каквато и да е тайната, като я запази само за себе си, не опази живота му. И няма да спаси и Миро. Невежеството и измамата не могат да спасят никого. Познанието може да спасява.
— Никога — прошепна тя.
— Разбирам те, че си искала да предпазиш Либо или Миро, но какво означавам аз за теб? Аз съм нищо, тогава какво значение има дали ще узная истината и тя ще ме убие?
— Няма никакво значение дали ще живееш, или ще умреш — рече Новиня, — но никога няма да получиш достъп до тези файлове.
— Изглежда, не разбираш, че нямаш право да слагаш наочници на други хора. Синът ти и сестра му излизат всеки ден при прасенцата и благодарение на теб не знаят дали всяка тяхна следваща дума или действие няма да доведе до смъртната им присъда. Утре аз ще отида с тях, защото не мога да Говоря за смъртта на Пипо, без да разговарям преди това с прасенцата…
— Не искам да Говориш за смъртта на Пипо.
— Не ме интересува какво искаш, не го правя заради теб. Ала те моля да ми позволиш да узная какво е видял Пипо.
— Никога няма да разбереш какво е научил Пипо, защото той беше един добър и обичлив човек, който…
— Който е приел едно самотно, изплашено момиченце и е излекувал сърдечните му рани.
Докато казваше това, ръката му се отпусна върху рамото на Куара.
Това бе повече, отколкото Новиня можеше да понесе.
— Не смей да се сравняваш с него! Куара не е сираче, чуваш ли ме? Тя си има майка — мен — и не се нуждае от теб, никой от нас не се нуждае от теб, никой!
След което, кой знае защо, тя се разплака. Не искаше да плаче пред него. Не искаше дори да бъде тук. Той объркваше всичко. Тя се втурна към вратата и я затръшна зад гърба си. Куим беше прав. Говорителя бе същински дявол. Знаеше твърде много, изискваше твърде много, даваше твърде много, а и те вече се нуждаеха от него прекалено много. Как успя да се сдобие с такава власт над тях за такова кратко време?
Сетне й хрумна мисъл, която мигновено изсуши сълзите й и я изпълни с ужас. Той каза, че Миро и сестра му ходели всеки ден при прасенцата. Той знаеше. Той знаеше всички тайни.
Всички, освен онази, която тя сама не знаеше — онази, която Пипо някакси бе разгадал в компютърните й симулации. Ако се добереше до нея, щеше да се сдобие с всичко, което бе крила толкова време. Когато извика Говорител на мъртвите, тя искаше да узнае истината за Пипо; ала вместо това той бе дошъл и бе узнал истината за самата нея.
Вратата се затръшна. Ендър се облегна на табуретката, където бе седяла тя и оброни глава в шепи.
Чу Олядо да става и да прекосява стаята към него.
— Ти си се опитал да получиш достъп до файловете на мама — рече тихо той.
— Да — отвърна Ендър.
— Значи ме накара да те науча как да правиш проучвания, за да шпионираш майка ми. Ти ме превърна в предател.
Точно сега нямаше отговор, който да може да задоволи Олядо; Ендър не се и опита да го намери. Изчака мълчаливо Олядо да иде до вратата и да си тръгне.
Водовъртежът, в който бе попаднал, обаче не беше безшумен за Царицата на кошера. Чу я да се размърдва в съзнанието му, предизвикана от болката. Не, каза й безгласно той. Нищо не мога да направя, нищо не мога да обясня. Човешки работи, странни и чужди човешки проблеми, които не могат да бъдат разбрани.