— Олядо си седи у дома с изключени очи и със слушалки, от които бумти надута докрай музика. Много е разстроен.
— Ами да, той си мисли, че съм го предал.
— А не си ли? — Ето, това нямаше намерение да казва.
— Аз съм Говорител на мъртвите. Винаги, когато говоря, казвам истината и си пъхам носа в тайните на другите хора.
— Знам. Тъкмо затова повиках Говорител. Не изпитваш никакво страхопочитание към никого.
Той изглеждаше обезпокоен:
— Защо ме покани тук? — попита.
Всичко отиваше на зле. Говореше с него така, сякаш беше против него, сякаш не му бе благодарна за онова, което вече бе сторил за семейството. Говореше му като на враг. Нима Куим е обладал ума ми, че изричам неща, които не искам?
— Ти ме покани на това място край реката. Останалата част от семейството ти не иска да говори с мен, и тъкмо тогава получавам съобщение от теб. За какво — да се оплачеш, че нарушавам неприкосновеността на личните файлове? Че не изпитвам страхопочитание към никого?
— Не — каза посърнало тя. — Разговорът не биваше да поема в такава посока.
— Не ти ли хрумна, че едва ли бих приел да стана Говорител, ако не изпитвах уважение към хората?
В отчаянието си тя остави думите сами да изригнат:
— Бих искала да успееш да влезеш във всичките й файлове! Бих искала да узнаеш всичките й тайни и да ги публикуваш във всичките Сто свята!
В очите й имаше сълзи; тя не знаеше защо.
— Разбирам. Тя и теб не допуска до тези файлове.
— Соу апрендис дела, нао соу? Бпорке чоро дига-ме! О сеньор тем о жейто.
— Не съм свикнал да разплаквам хората. Ела — отвърна меко той. Гласът му беше като милувка. Не, по-силен, сякаш ръката му стисна нейната, задържа я, успокои я. — А истината те кара да плачеш.
— Соу инграта, соу ма филя…
— Да, ти си неблагодарна и ужасна дъщеря — рече той и се засмя кротко. — През всичките тези години на хаос и пренебрежение ти си поддържала семейството на майка си със съвсем малко помощ от нейна страна, а когато си я последвала в кариерата, тя не е пожелала да сподели с теб най-важната информация; не си заслужила нищо друго освен обич и доверие от нея, а тя е отвърнала с недопускането ти до живота й на работа, и вкъщи; и накрая ти казващ на някого, че ти е писнало от това. Сигурно си най-лошият човек, когото изобщо съм познавал.
Тя се улови, че се смее на обвинението му. Може би бе детинско, ала не искаше да се смее на себе си.
— Не ме покровителствай.
Опита да вложи в тона си колкото е възможно повече пренебрежение.
Той го забеляза. Очите му станаха студени, отчуждени.
— Не плюй върху приятел — рече. Тя не искаше той да се отдалечава от нея. Ала не можа да се стърпи да не отрони студено и ядно:
— Ти не си ми приятел.
В първия миг се опасяваше, че ще й повярва. Ала върху лицето му разцъфна усмивка:
— Ти не би могла да разпознаеш кой ти е приятел.
Не, напротив, помисли си тя. Сега виждам пред себе си приятел. Отвърна на усмивката му.
— Ела, ти нали си добра ксенобиоложка?
— Да.
— Сега си на осемнайсет години. Можеше да вземеш професионалните изпити на шестнайсет. Но не го направи.
— Мама не ме допусна. Каза, че не съм готова.
— Не е необходимо да се иска разрешение от майка ти, след като навършиш шестнайсет.
— Стажантът трябва да получи разрешение от шефа си.
— А сега си на осемнайсет години и не се нуждаеш и от това.
— Тя все още е ксенобиоложката на Лузитания. Това е все още нейната лаборатория. Дори да взема изпита, какво ще стане, ако тя не ме допусне до лабораторията, дорде е жива?
— Заплаши ли те с това?
— Даде ми ясно да разбера, че не бива да се явявам на изпита.
— Защото веднага, щом престанеш да бъдеш стажантка, ако те допусне до лабораторията като колега, ще получиш пълен достъп до…
— До всички работни файлове. До всички закрити файлове.
— И затова тя ще попречи на дъщеря си да започне кариерата си, ще ти лепне петно в биографията — неготова за изпит дри на осемнайсет години, — само за да ти попречи да прочетеш тези файлове.
— Да.
— Защо?
— Мама е луда.
— Не. Новиня може да е всякаква, но не е луда. Ела.
— Ела е боба месма19, сеньор Фаланте.
Той се засмя и се излегна на тревата.
— Кажи ми тогава що за боба е.
— Ще ти изредя списъка. Първо: не ми дава да изследвам Десколадата. Преди трийсет и четири години Десколадата едва не е унищожила колонията. Баба и дядо — Ос Венерадос, Деус ос абенсое, — едва са успели да спрат Десколадата. Очевидно реагентът на болестта — веществото на Десколадата — още съществува, налага ни се да приемаме нещо като допълнителни витамини, за да попречим на чумата да ни нападне отново. Казали са ти за това, нали? След като веднъж влезе в организма ти, трябва да вземаш добавките цял живот, дори ако напуснеш тази планета.
— Знаех го, да.
— Тя изобщо не ме допусна да изследвам реагента на Десколадата. Във всеки случай това е едно от нещата в защитените файлове. Тя е запечатала всички открития на Жусто и Сида за Десколадата. Няма нищо.
Говорителя присви очи.
— Така. Това е една трета от бобата. Какво е останалото?
— Повече от една трета е. Каквото и да е веществото на Десколадата, то е било в състояние да се адаптира като паразит у човека десет години след основаването на колонията. Десет години! Щом веднъж може да се адаптира, ще може да се приспособи и отново.
— Навярно тя не мисли така.
— А може би аз трябва да имам възможността сама да преценя това.
Той протегна ръка, положи я върху коляното й, успокои я.
— Съгласен съм с теб. Но продължавай. Втората причина тя да е боба.
— Не ми позволява теоретични изследвания. Никаква таксономия20. Никакви еволюционни модели. И да се опитам да съставя някои, тя тръсва, че явно нямам достатъчно работа, и ме товари със задачи, докато не реши, че съм се отказала.
— Но доколкото разбирам, не си се отказала.
— Та нали тъкмо затова е всъщност ксенобиологията. О, да, добре е, когато тя успее да култивира картоф, който да използва максимално местните хранителни вещества. Чудесно е, че е създала такъв вид амарант, който да направи колонията самозадоволяваща се с протеини при само десет хектара обработваема площ. Ала всичко това е молекулярно жонглиране.
— Но е и въпрос на оцеляване.
— Но ние не знаем нищо. Все едно да плуваш в океана. Много е приятно, можеш да се движиш, но не знаеш дали под теб не плуват акули! Възможно е да сме заобиколени от акули, а тя не иска да открие това!
— И трето?
— Не обменя информация със зенадорите. Точка. Нищо. А това наистина е лудост. Ние нямаме право да напускаме оградената зона. Това означава, че не можем да изследваме дори едно дърво. Не знаем съвсем нищо за флората и фауната на този свят, с изключение на онова, което случайно е попаднало в периметъра на оградата. Едно стадо кабри, трева капим и малко по-различната екология около реката — и това е всичко. Не знаем нищо за другите видове животни в гората, никакъв обмен на информация. Ние не им казваме нищо, а ако те ни изпратят данни, ние изтриваме файловете им, без да ги прочетем. Сякаш е построила стена около нас и нищо не е в състояние да премине през нея. Нищо не влиза и нищо не излиза.
— Може би си има причини.
— Разбира се, че има причини. Лудналите винаги си имат причини. Първо, тя мразеше Либо. Мразеше го. Не разрешаваше на Миро да говори за него, не ни даваше да играем с децата му — Чина и аз бяхме най-добри приятелки с години, а тя не ми разрешаваше да я доведа у нас или да ида след училище у тях. А когато Миро стана негов стажант, тя не му проговори и не сервираше прибори за него в продължение на година.
Ела забеляза, че Говорителя се съмнява в думите й: смяташе, че тя преувеличава.
— Цяла година, наистина. През деня, когато за първи път отиде в Станцията на зенадора като стажант на Либо, той се върна у дома, а тя не му проговори нито думица; а когато седна да вечеряме, тя взе чинията пред него и просто събра и разчисти приборите, сякаш него го нямаше там. Той остана на мястото си по време на цялата вечеря, само я гледаше. Докато татко не се ядоса, че се държал грубо, и не му каза да се маха от стаята.
— И какво направи той, излезе ли?
— Не. Не познаваш Миро! — Ела се засмя горчиво. — Той не се бори, но не се и предава. Никога не отвърна на обидите на татко, никога. Не помня през целия си живот да е отвърнал на яда с яд. А мама… ами, той се връщаше у дома всяка вечер от Станцията на зенадора, сядаше там, където имаше сервирана чиния, и всяка вечер мама му вземаше чинията и приборите, а той си седеше, докато татко не му викнеше да се маха. Естествено след седмица татко почваше да му крещи, още щом мама вземеше чинията му. На татко му харесваше, негодникът му с негодник, мислеше си, че е чудесно, толкова мразеше Миро, а най-накрая и майка бе застанала на негова страна против Миро.
— Кой се предаде?
— Никой.
Ела погледна към реката, осъзна колко ужасно бе прозвучал разказът й, осъзна, че срами семейството си пред един непознат. Ала той не бе непознат, нали така? Защото Куара отново говореше, а Олядо пак беше съпричастен, а Грего, макар и за малко Грего бе станал почти нормално момче. Не, той не беше непознат.
— И как свърши това?
— Свърши се, когато прасенцата убиха Либо. Ето колко много мама мразеше този мъж. Когато умря, тя го отпразнува, като прости на сина си. Онази вечер, когато Миро се завърна у дома, вечерята бе свършила, беше вече късно. Ужасна нощ, всички толкова се бояха, прасенцата изглеждаха тъй ужасни, а всички много обичаха Либо — с изключение на мама, разбира се. Майка изчака Миро. Той се върна, отиде в, кухнята и седна до масата, мама постави пред него чиния и му сипа ядене. Без да каже думица. Той го изяде. И той не пророни нито дума за това. Сякаш цяла година не се бе случвало нищо. Събудих се посред нощ, защото чух Миро да повръща и да плаче в банята. Мисля, че никой друг не го чу, а и аз не отидох при него, защото ми се струваше, че той не би искал някой да го е чул. Сега си мисля, че трябваше да отида, но се боях. Такива ужасни неща ставаха в семейството ми.
Говорителя кимна.
— Трябваше да отида при него — повтори Ела.
— Да — рече Говорителя, — трябвало е да отидеш.
Странно нещо се случи тогава. Говорителя се съгласи с нея, че онази нощ бе допуснала грешка, а тя разбра, че думите, които й бе казал, бяха верни, преценките му — точни. И въпреки това се почувства излекувана, сякаш самото признаване на грешката бе достатъчно, за да излекува част от болката. За първи път тогава тя смътно долови каква сила можеше да притежава Говоренето. Не бе като на изповед, на изкупление, на опрощение — онова, което предлагаха свещениците. Бе нещо коренно различно. Да разкажеш истината за себе си и да осъзнаеш, че вече не си същият човек. Че бе направила грешка и тази грешка я бе променила, че повече не би направила същата грешка, защото бе станала друга, че се боеше по-малко, че бе по-състрадателна.
Щом не съм онова изплашено момиче, което чу брат си да страда отчаяно и не посмя да отиде при него, коя съм тогава? Ала във водата, която изтичаше през решетката под оградата не се съдържаше никакъв отговор. Може би бе достатъчно дори само това, че знаеше: вече не беше същата.
Говорителя си лежеше все така на тревата, загледан в тъмните облаци, които се носеха от запад.
— Казах ти всичко, което ми е известно — рече Ела. — Казах ти какво се съдържа в онези файлове — информация за Десколадата. Това е всичко, което знам.
— Не, не е — рече Говорителя.
— Всичко е, повярвай.
— Да не искаш да кажеш, че си се подчинила? Че когато майка ти е забранила да правиш теоретични изследвания, ти просто си изключила съзнанието си и си направила така, както ти е наредила.
Ела се изкикоти:
— Тя си мисли така.
— Но не си го направила.
— Аз съм учен, нищо че тя не е.
— И тя е била някога — рече Говорителя. — Взела е изпитите си още на тринайсетгодишна възраст.
— Знам — рече Ела.
— И е споделяла информацията си с Пипо, преди да умре.
— Знам и това. Тя мразеше само Либо.
— Е, кажи ми тогава, Ела. Какво откри при теоретичните си изследвания?
— Не съм намерила никакви отговори. Но поне знам кои са някои от въпросите. Все пак е едно начало, нали? Никой друг не задава въпроси. Странно, а? Миро казва, че ксенолозите-фрамлинги непрекъснато му вадят душата за повече информация, за повече данни, ала законът им забранява да научат повече. А нито един фрамлинг-ксенобиолог не е поискал никаква информация. Всички те просто изследват биосферата на собствените си планети и не задават на мама никакви въпроси. Аз единствена питам, никой друг не се интересува.
— Аз се интересувам — рече Говорителя. — Трябва да науча какви са въпросите.
— Добре, ето един от тях. Имаме стадо кабри в периметъра на оградата. Кабрите не могат да прескочат оградата, те дори не я докосват. Аз съм изследвала и маркирала всяка кабра от стадото и знаеш ли какво? В него няма нито един мъжкар. Всички до една са женски.
— Жалко — рече Говорителя. — Човек би очаквал да оставят вътре поне един мъжкар.
— Няма значение — рече Ела. — Не знам дали изобщо има мъжки. През последните пет години всяка възрастна кабра е родила поне веднъж. И нито една от тях не се е чифтосвала.
— Може би клонират — рече Говорителя.
— Малките не са генетично идентични с майката. Дотолкова можах да ги изследвам тайно, без мама да забележи. Съществува някакъв вид генетичен обмен.
— Хермафродити?
— Не. Само женски. Няма никакви мъжки сексуални органи. Как ти се струва, това важен въпрос ли е? Кабрите осъществяват някакъв генетичен обмен без секс…
— Дори само теологичните изводи са поразяващи.
— Не се присмивай.
— На кого? На науката или на теологията?
— И на двете. Би ли искал да чуеш още от въпросите ми или не?
— Искам — отвърна Говорителя.
— Ами пробвай ето този. Тревата, върху която лежиш, наричаме я грама. Всички водни змии се люпят тук. Малки червейчета — толкова малки, че едвам се виждат. Те изяждат тревата до корен, ядат се и едно друго, а с порастването си сменят и кожата си. И изведнъж тревата се покрива цялата със слуз от мъртвата им кожа, всички змии плъзват във водата и повече никога не се връщат.
Той не бе ксенобиолог. Не можа да направи извода веднага.
— Водните змии се излюпват тук — обясни тя, — ала не се връщат от водата, за да снесат яйцата си.
— Значи се чифтосват тук, преди да идат във водата.
— Добре, разбира се, очевидно е. Виждала съм ги да се чифтосват. Не това е проблемът. Проблемът е защо са водни змии?
Той още не разбираше.
— Виж сега, те са напълно пригодени за живот под водата. Освен бели дробове имат и хриле, отлични плувци са, имат перки за по-добро маневриране, напълно са еволюирали за зрелия си живот във водата. Защо тогава са еволюирали по такъв начин, след като се раждат на сушата, чифтосват се на сушата и се размножават на сушата? А що се отнася до еволюцията, всичко, което става след размножаването, е напълно неадекватно, освен че всички животни хранят малките си, а водните змии със сигурност не го правят. Животът във водата с нищо не развива способността им да оцелеят, докато се възпроизведат. Те могат просто да се плъзнат във водата и да се удавят там и това няма да има никакво значение, тъй като възпроизвеждането е завършило.
— Да — каза Говорителя. — Сега разбирам.
— Във водата има обаче малки прозрачни яйца. Никога не съм виждала водна змия да ги снася, ала след като в реката или край нея няма друго достатъчно голямо животно, което да ги снесе, изглежда логично това да са яйца на водните змии. Само че тези големи, прозрачни яйца — с диаметър един сантиметър — са напълно стерилни. Хранителните вещества са си там, всичко е готово, ала няма ембрион. Нищо. Някои от тях имат гамети — половин комплект гени, готови за комбиниране, ала нито едно от тях не е живо. А ние пък никога не сме виждали водните змии да снасят яйца на брега. Един ден на брега няма нищо друго освен грама, която става все по-узряла и по-узряла, а на следващия ден грамата гъмжи от бебетата на змиите. Не ти ли се струва, че този въпрос си струва да бъде изследван?