Говорителя на мъртвите - Кард Орсон Скотт 27 стр.

— Би могло да е спонтанно поколение.

— Да, добре, бих искала да намеря информация, за да проверя й някои алтернативни хипотези, но мама не ми дава. Зададох й този въпрос и тя ме накара да поема целия процес на тестването на амаранта, за да нямам време да се калям край реката. И още един въпрос. Защо тук има толкова малко видове? На всяка друга планета, дори на почти пустинните, като Трондхайм, съществуват хиляди видове, поне във водата. А тук, доколкото знам, те се броят на пръсти. Кабрите са единствените преживни, които ядат тревата капим. С изключение на кабрите прасенцата са единствените по-големи животни, които сме виждали. И съществува само един вид дървета. Само един вид трева в прерията — капимът; единственото конкурентно растение е тропеката — дългата лоза-лиан, която се вие с метри — ксингадората прави гнездата си в тези лиани. Това е. Ксингадората яде само мухите-смукачи и нищо друго. Мухите ядат водорасли по бреговете на реката. И от нашия боклук и — това е. Нищо не яде ксингадората. Нищо не яде кабрата.

— Много ограничен свят. — рече Говорителя.

— Невъзможно ограничен. Съществуват десет хиляди екологични ниши, които са напълно незаети. Няма начин еволюцията да е оставила този свят тъй беден.

— Освен ако не се е случило някакво бедствие.

— Точно така.

— Нещо, което да е изтребило всичко, освен шепа видове, които са успели да се приспособят.

— Да — рече Ела. — Нали разбираш? И аз имам доказателство. Кабрите имат поведенски модел на струпване. Когато приближиш и те подушат, възрастните животни образуват кръг с глави навътре, за да могат да изритат нашественика и да защитят малките.

— Много от стадните животни го правят.

— Да ги защитят от какво? Прасенцата са изцяло горски обитатели — те никога не ловуват в прерията. Какъвто и да бил онзи хищник, принудил кабрите да развият своя поведенски модел, вече е изчезнал. И то неотдавна — през последните сто хиляди, може би през последните милион години.

— Няма доказателства да е падал метеорит през последните двайсет милиона години.

— Няма. Такава катастрофа би унищожила всички едри животни и растения, но би оставила стотици по-малки; или може би би ликвидирала целия живот на сушата и би пощадила живота в морето. Но тук земята, морето, цялата среда е била опоскана, а все пак няколко големи твари са оцелели. Не, мисля, че е било болест. Болест, която е помела всички граници между видовете, болест, която може да се приспособява към всичко живо. Разбира се, ние не можем да я забележим сега, защото оцелелите видове са се приспособили към нея. И вече е част от нормалния им начин на живот. Единствената възможност да открием болестта е…

— Ако я схванем — рече Говорителя. — Десколадата.

— Разбираш ли? Всичко опира пак до Десколадата. Баба и дядо са намерили начин да спрат човешките жертви, но за това са се изисквали най-добрите генетични манипулации. Кабрата, водните змии също са намерили начин да се приспособят, но се съмнявам, че това е станало с допълнения към хранителния им режим. Мисля, че всичко е свързано. Странните аномалии в процеса на възпроизвеждане, пустотата на екосистемата, всичко ни връща пак към елементите на Десколадата, а мама не ме допуска да ги изследвам. Не ми позволява да разбера какви са, как действат, как биха могли да имат нещо общо с…

— …с прасенцата.

— Ами, да, разбира се, но не само с тях, а с всички животни…

Говорителя изглеждаше така, сякаш потискаше вълнението си. Сякаш тя току-що му бе обяснила нещо много трудно.

— Онази нощ, когато е умрял Пипо, тя е запечатала всички файлове от текущата си работа и всички файлове, съдържащи изследванията върху Десколадата. Онова, което е показала на Пипо, е имало нещо общо с елементите на Десколадата и то е било свързано с прасенцата…

— Тогава ли е запечатала файловете? — попита Ела.

— Да. Да.

— В такъв случай значи съм права, нали?

— Да — отвърна той. — Благодаря ти. Помогна ми повече, отколкото си мислиш.

— Това означава ли, че скоро ще Говориш за смъртта на татко?

Говорителя я погледна внимателно.

— Ти всъщност не искаш да Говоря за баща ти. Искаш да Говоря за майка ти.

— Тя не е мъртва.

— Но знаеш, че не мога да Говоря за Марсау, без да обясня защо се е оженил за Новиня и защо са останали женени толкова години.

— Точно така. Искам да се разкрият всички тайни. Искам всички файлове да бъдат отворени. Не искам да остане нищо скрито.

— Не знаеш за какво пледираш — рече Говорителя. — Не знаеш колко много болка ще причинят тайните, ако бъдат разкрити.

— Погледни семейството ми, Говорителю — отвърна тя. — Как би могла истината да причини повече болка от тази, която тайните вече ни причиниха?

Той й се усмихна, ала усмивката му не беше весела.

Беше нежна, дори съжалителна:

— Права си — рече той, — напълно си права, но може би ще ти бъде трудно да го осъзнаеш, когато чуеш цялата истина.

— Аз знам цялата истина, доколкото тя може да бъде узната.

— Всички си мислят така и всички грешат.

— Кога ще започнеш Говоренето?

— Веднага щом мога.

— Тогава защо не го направиш сега? Какво още чакаш?

— Не мога да направя нищо, докато не говоря с прасенцата.

— Шегуваш се, нали? Никой не може да говори с прасенцата освен зенадорите. Такава е заповедта на Конгреса. Никой не бива да я престъпи.

— Да — каза Говорителя. — Ето защо ще бъде трудно.

— Не трудно, а невъзможно…

— Може би — рече той. Изправи се; тя — също. — Ела, помогна ми извънредно много. Осведоми ме за всичко, което се надявах да науча от теб. Досущ като Олядо. Ала на него не му се понрави какво направих с наученото и сега смята, че съм го предал.

— Той е още дете. Аз съм на осемнайсет.

Говорителя кимна, сложи ръка върху рамото й, стисна го.

— Тогава всичко е наред. Приятели сме.

Тя беше почти сигурна, че долови в тона му ирония. Ирония и може би — молба.

— Да — натърти тя. — Приятели сме. Завинаги. Той отново кимна, обърна се, бутна лодката от брега и зацапа подире й в тинята всред тръстиките. След като я избута в дълбоки води, седна в нея, разгърна греблата, а после погледна към нея и й се усмихна. Ела отвърна на усмивката му, ала нейната усмивка не можеше да предаде онзи порив на духа, който изпитваше, пълното й облекчение. Той бе изслушал всичко, разбрал бе всичко и щеше да поправи нещата. Вярваше в това, вярваше го толкова силно, че дори не забеляза каква бе причината за неочакваната й радост. Знаеше само, че бе прекарала един час с Говорителя на мъртвите и сега се чувстваше по-жива, отколкото от години насам.

Взе обувките си, нахлузи ги и пое към дома. Майка й сигурно още беше в Станцията на биолозите, но на Ела не й се работеше този следобед. Искаше да се прибере у дома и да приготви вечеря; това бе винаги самотна работа. Надяваше се никой да не я заговори. И това й усещане да продължи завинаги. У дома, само няколко минути, след като се завърна, в кухнята се втурна Миро.

— Ела — рече той. — Виждала ли си Говорителя на мъртвите?

— Да, край реката.

— Къде край реката!

Ако му кажеше къде се бяха срещнали, той щеше да разбере, че срещата им не е била случайна.

— Защо? — попита тя.

— Чуй ме. Ела, сега не е време за подозрения, моля те. Трябва да го намеря. Оставихме му съобщения, ала компютърът не може да го открие…

— Гребеше надолу по течението, към дома си. Навярно скоро ще си бъде вкъщи.

Миро изскочи от кухнята в предната стая. Ела го чу как заработи с клавишите на терминала. Сетне се върна.

— Благодаря ти — рече той. — Не ме чакайте за вечеря.

— Какво толкова спешно има?

— Нищо. — Толкова нелепо беше да казва „нищо“, след като бе тъй очевидно възбуден и забързан, че и двамата веднага се разсмяха. — Добре де — рече Миро, — не е нищо, нещо е, но не мога сега да ти го кажа, ясно ли е?

— Ясно.

Ала всички тайни скоро ще се разбулят, Миро.

— Не мога да разбера защо не е получил съобщението ни. Искам да кажа, компютърът го търсеше. Не носи ли вече онази присадка в ухото си? Компютърът би трябвало да може да се свърже с него. Разбира се, възможно е да я е изключил.

— Не е — рече Ела. — Лампичката светеше.

Миро изкриви глава и я погледна с присвити очи:

— Не си могла да видиш онази малка червена лампичка, ако е гребял в средата на реката.

— Той дойде на брега. Разговаряхме.

— За какво?

Ела се усмихна:

— За нищо.

Той отвърна на усмивката й, ала се видя, че бе обезпокоен. Тя го разбра: значи ти можеш да имаш тайни от мен, а аз не бива да имам тайни от теб, така ли, Миро?

Той обаче не завърза спор за това. Прекалено бързаше.

Трябваше да намери Говорителя, и то веднага; и нямаше да се върне за вечеря.

Ела имаше чувството, че би могло Говорителя да се е разговорил с прасенцата по-скоро, отколкото първоначално й изглеждаше възможно. В следващия миг изпита радост. Значи идваше краят на чакането.

Радостта й премина и друго чувство се настани на мястото й. Болезнен страх. Кошмарът от папая на Чина, скъпият Либо, мъртъв на хълмистия склон, разкъсан от прасенцата. Само че не Либо видя тя в страховитата сцена, а Миро. Не, не, не бе Миро. Бе Говорителя. Него щяха да измъчват до смърт.

— Не — прошепна тя.

Сетне потрепери и кошмарът изчезна от съзнанието й; върна се към подправките за спагетите — стремеше се да им придаде вкус, малко по-различен от този на амарантово лепило.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

РЕНЕГАТИ

Ендър си мислеше, че може да си навлекат неприятности, ако го прекарат през портата, но Уанда положи длан върху кутията. Миро отвори вратата и тримата преминаха. Никаква съпротива. Сигурно бе тъй, както намекна Ела — никой не иска да излезе от ограждението, затова няма нужда от сериозна охрана. Дали това означаваше, че хората са доволни да си стоят в Милагре, или се бояха от прасенцата, или пък толкова ненавиждаха затворничеството си, та чак се преструваха, че оградата я няма — Ендър не можеше да отгатне.

И Уанда, и Миро бяха много напрегнати, почти изплашени. Това, естествено, бе разбираемо, след като нарушаваха законите на Конгреса, като го пускаха. Ала Ендър подозираше, че има и още нещо. Напрегнатостта на Миро бе съчетана с вълнение, с припряност; навярно се боеше, но искаше да види какво ще стане, искаше да побързат. Уанда вървеше след тях с отмерена крачка, а студенината й се дължеше не само на страха, но и на враждебността й. Тя не му се доверяваше.

Затова Ендър не се учуди, когато тя пристъпи зад голямото дърво, което растеше най-близо до портата и изчака Миро и Ендър да я последват. Ендър забеляза, че Миро за миг се обезпокои, но сетне се овладя. Маската на безразличието му бе толкова хладна, колкото човек можеше да си представи. Ендър се улови, че сравнява Миро с момчетата, които познаваше от Военното училище, преценявяше го като другар по оръжие, струваше му се, че Миро добре би се справил там. Уанда — също, но поради други причини: тя се чувстваше отговорна за онова, което става, макар Ендър да бе възрастен, а тя — далеч по-млада. Изобщо не му отстъпваше. Онова, от което се боеше, не бе от неговата компетентност.

— Тук ли? — попита с благ тон Миро.

— Тук или никъде другаде — отвърна Уанда.

Ендър се наведе и седна до основата на дървото.

— Това е дървото на Рутър, нали? — попита. Приеха го спокойно, разбира се, но моментната пауза му подсказа: да, беше ги изненадал с това, че знае нещичко за миналото, което определено смятаха единствено за свое. Може и да съм фрамлинг тук, рече си наум Ендър, ала не е наложително да съм и невежа.

— Да — отвърна Уанда. — Това е тотемът, от който, изглежда, получават най-много указания. Поне напоследък — през последните седем или осем години. Никога не са ни показвали ритуалите, чрез които разговарят с предците си, ала в тях, изглежда, се включва удрянето на дървото с тежки, гладки пръти. Понякога ги чуваме нощем.

— Пръти ли? От паднали дървета?

— Така предполагаме. Защо?

— Защото не разполагат с каменни или метални сечива, за да режат дървото, нали така? Освен това, щом боготворят дърветата, не биха ги секли.

— Ние не смятаме, че боготворят дърветата. Това са тотеми. Те стоят на мястото на мъртвите предци. Те ги засаждат. Заедно с труповете.

Уанда искаше да спре, да го заговори и да му зададе въпроси, ала Ендър нямаше намерение да я оставя с впечатлението, че тя или Миро са начело на тази експедиция. Ендър смяташе сам да разговаря с прасенцата. Никога не се бе подготвял да Говори и да се остави някой друг да му определя дневния ред, и нямаше намерение да започва тъкмо сега. Освен това имаше информация, с която те не разполагаха. Познаваше теорията на Ела.

— И къде другаде? — попита той. — Посаждали ли са някъде и други дървета?

Те се спогледаха.

— Не сме ги виждали — отвърна Миро. Ендър не питаше само от голо любопитство. Все още не му излизаше из ума казаното от Ела за аномалиите при размножаването.

— А дърветата растат ли и сами? Има ли пръснати из гората семена и фиданки?

Уанда поклати глава:

— Ние всъщност нямаме доказателства за посадени други дървета, освен в труповете на мъртвите. Поне всичките дървета, които знаем, са доста стари, освен тези трите тук.

— Ако не побързаме, ще станат четири — рече Миро.

Аха! Ето го и напрежението помежду им. Бързането на Миро бе свързано със спасяването на някое прасенце от посаждането му в основата на ново дърво. А Уанда се безпокоеше за нещо съвсем различно. Бяха се разкрили достатъчно пред него; сега можеше да й позволи да го разпитва. Изправи гръб и отметна глава назад, за да погледне към листата над себе си, към разперените клони, към бледозеленото на фотосинтезата, която потвърждаваше сходството, неизбежността на еволюцията на всеки свят. Ето я сърцевината на парадоксите на Ела: еволюцията на този свят бе очевидно в рамките на моделите, които ксенобиолозите бяха виждали на всичките останали Сто свята, ала въпреки това моделът някакси се бе повредил, беше се разпаднал. Прасенцата бяха всред десетината видове, преживели този разпад. Какво представляваше Десколадата и как се бяха приспособили прасенцата към нея?

Възнамеряваше да промени темата на разговора, да рече например: „Защо стоим до това дърво?“ Така щеше да подкани Уанда да зададе въпросите си. Ала в този момент, с вдигната глава, докато гледаше нежната зеленина на листата, които потрепваха в почти недоловимия бриз, той изпита силното чувство на deja vu21.

Бе виждал тези листа и преди. Наскоро. Но това беше невъзможно. На Трондхайм не растяха високи дървета, нито едно нямаше и в заградения Милагре. Защо тогава тези слънчеви лъчи, процеждащи се през листата, му бяха тъй познати?

— Говорителю — рече Миро.

— Да — отвърна той и се остави да го измъкнат от състоянието на моментно съзерцание.

— Не искахме да те водим тук — рече твърдо Миро, ала тялото му беше така извърнато към Уанда, че Ендър разбра: всъщност Миро бе искал да го доведат, но включваше и себе си към нежеланието на Уанда, за да й покаже, че е с нея. Вие двамата сте влюбени, рече си наум Ендър. А тази вечер, ако Говоря тази вечер за смъртта на Марсау, ще се наложи да ви кажа, че сте брат и сестра. Ще трябва да забия помежду ви клина на кръвосмесителното табу. И сигурно ще ме намразите.

— Ще видиш някои… — Уанда не намери сили да го изрече.