— Ренегати — рече гласно той.
— Какво? — рече Миро. — Какво каза?
— Ренегати. Онези, които се отричат от собствения си народ, и обявяват врага за свой.
— Аха — каза Миро.
— Не сме такива — каза Уанда.
— Такива сме — рече Миро.
— Аз не съм се отказала от човечеството!
— Ако се има предвид как го определя епископ Перегрино, то отдавна сме се отказали — рече Миро.
— Но така, както аз го определям… — понечи да каже тя.
— Според това как ти го определяш — рече Ендър, — прасенцата също са хора. Ето защо сте ренегати.
— Струва ми се, каза, че се отнасяме към прасенцата като към животни! — рече Уанда.
— След като не ги държите отговорни, след като не им задавате преки въпроси, след като се опитвате да ги измамите, тогава се отнасяте към тях като към животни.
— С други думи — намеси се Миро, — когато спазваме правилата на комитета.
— Да — рече Уанда, — да, това е вярно, ние сме ренегати.
— А ти? — попита Миро. — Ти защо си ренегат?
— О, човешката раса ме изрита много отдавна. Ето защо станах Говорител на мъртвите.
След тези думи излязоха на просеката на прасенцата.
Мама я нямаше на вечеря. Миро — също. Това бе добре дошло за Ела. Когато някой от двама им беше у дома, Ела губеше властта си; не можеше да държи под контрол по-малките. Но нито Миро, нито майка им можеха да заемат мястото на Ела. Никой не се подчиняваше на Ела, но и никой друг не се опитваше да поддържа реда. Затова бе по-спокойно, по-лесно, когато двамината ги нямаше.
Не че малките и сега се държаха кой знае колко добре. Те просто й се съпротивляваха по-слабо. Наложи й се само да извика няколко пъти на Грего, за да спре да ръга и рита Куара под масата. А днес и Куим, и Олядо се държаха добре. Нямаше го обичайното им дърлене.
Докато не свърши вечерята.
Куим се облегна назад на стола си и се усмихна злобно на Олядо.
— Значи ти си научил шпионина как да отвори файловете на мама.
Олядо се обърна към Ела:
— Пак оставяш Куим да си оцапа устата, Ела. Трябва да се поддържа по-голяма чистота.
Това беше начинът на Олядо да призове Ела на помощ — чрез хумор.
Куим не искаше Олядо да получи никаква помощ.
— Ела този път не е на твоя страна, Олядо. Никой не е на твоя страна. Ти си помогнал на онзи подъл шпионин да отвори файловете на мама и това те прави толкова виновен, колкото и него. Той е слуга на дявола, значи и ти си такъв.
Ела усети как тялото на Олядо се напряга от ярост; представи си за миг как ще хвърли чинията си върху Куим. Ала този миг премина. Олядо се успокои:
— Съжалявам — рече той, — нямах намерение да го правя.
Той се предаваше пред Куим. Признаваше, че Куим е прав.
— Надявам се — намеси се Ела, — имаш предвид, че съжаляваш, защото не си имал намерение да го направиш. Надявам се, че не се извиняваш, защото си помогнал на Говорителя на мъртвите.
— Разбира се, че се извинява, защото е помогнал на шпионина — рече Куим.
— Защото — рече Ела — ние сме длъжни да помагаме на Говорителя с всички сили.
Куим скочи на крака, наведе се над масата, за да изкрещи в лицето й:
— Как можеш да твърдиш такова нещо! Той е нарушил мамината неприкосновеност, разкривал е тайните й, той…
За своя изненада Ела също скочи и закрещя срещу него, при това по-силно:
— Тайните на мама са причината за половината отрова в тази къща! Тайните на мама са причината всички да сме болни, включително и тя самата! Затова може би единственото правилно нещо ще е да се откраднат всичките й тайни и да излязат наяве, преди да са ни убили!
Тя спря да вика. И Куим, и Олядо се бяха изправили пред нея, притиснати към стената, сякаш думите й бяха куршуми, които ги екзекутираха. Тихо, но напрегнато Ела продължи:
— Ако питате мен. Говорителя на мъртвите е единствената ни възможност да се превърнем отново в семейство. А тайните на мама са единственото препятствие по този път. Затова днес аз му казах всичко, за което знам, че го има във файловете на мама; искам да му дам всяко зрънце истина, което мога да открия.
— Тогава ти си най-лошата предателка от всички — рече Куим.
Гласът му трепереше. Беше на ръба да се разплаче.
— Аз твърдя, че да се помага на Говорителя на мъртвите е проява на лоялност — отвърна Ела. — Единственото предателство е да се подчиняваме на мама, защото онова, което тя иска, върху което е работила цял живот, е собствената й разруха и унищожението на това семейство.
За изненада на Ела не Куим, а Олядо се разплака. Сълзотворните му жлези, естествено, не действаха, ампутирани при присаждането на очите му. Затова очите му не овлажняха с прииждащите ридания. Вместо това той се преви на две и изстена, сетне се отпусна покрай стената, докато не седна на пода, с глава между коленете — ридаеше и ридаеше. Ела разбра защо. Защото тя му бе казала, че обичта му към Говорителя не бе проява на нелоялност, че не бе съгрешил, а той вярваше на думите й, знаеше, че казаното бе истина.
Тя вдигна поглед от Олядо и видя майка си, застанала на прага на вратата. Ела усети как отслабва вътрешно, как се разтреперва при мисълта, че може би майка й бе дочула всичко.
Ала мама не изглеждаше ядосана. Само малко тъжна и много уморена. Гледаше Олядо.
Яростта на Куим намери гласа си:
— Чу ли какво каза Ела? — попита той.
— Да — отвърна мама, без да сваля поглед от Олядо. — И доколкото мога да преценя, тя може и да е права.
Ела беше не по-малко обезоръжена от Куим.
— Вървете си в стаите, деца — рече тихо мама. — Трябва да поговоря с Олядо.
Ела викна с ръка Грего и Куара, те се плъзнаха от столовете си на земята и изтичаха при нея, с широко отворени и изумени очи от необичайната развръзка. В крайна сметка дори татко не бе успявал да разплаче Олядо. Тя ги поведе от кухнята към спалнята им. Чу се как Куим крачи в коридора към своята стая, как затръшва вратата и се свива на кълбо на леглото си. А в кухнята риданията на Олядо затихнаха, успокоиха се и спряха, след като мама, за първи път, откакто бе изгубил очите си, го взе в прегръдките си и го утеши; мълчаливите й сълзи мокреха косата му, докато го люлееше напред-назад.
Миро не знаеше как да възприеме Говорителя на мъртвите. Винаги си бе мислил, че един Говорител ще прилича доста на свещеник — или по-скоро на онова, което би трябвало да бъде свещеникът. Мълчалив, замислен, откъснат от света, той би трябвало предпазливо да остави действията и решенията на другите. Миро очакваше той да бъде мъдър.
Не бе очаквал да е толкова напорист, толкова опасен.
Да, мъдър беше, не ще и дума, съзираше минали преструвки, продължаваше да изрича оскърбителни думи, които, ако се замисли човек, бяха съвсем верни. Сякаш бе толкова наясно с човешкия ум, че можеше да види изписани на лицето ти най-съкровените желания, тъй добре прикритите истини, които дори ти самият не си знаел, че таиш.
Колко пъти Миро бе стоял така до Уанда и бе наблюдавал как Либо се занимава с прасенцата. Ала те винаги разбираха какво прави Либо; знаеха техниките му, целта му. Говорителя обаче следваше ред на мисли, напълно чужди на Миро. И макар да имаше човешки форми. Миро се запита дали наистина бе фрамлинг — понякога бе тъй объркващ, като прасенцата. Той беше не по-малко раман от тях, извънземен, ала въпреки това не и животно.
Какво бе забелязал Говорителя? Какво виждаше? Лъка, който носеше Ароу? Изпечените на слънцето гърнета, в които киснеха и смърдяха корените на мердоната? Колко от Съмнителните дейности би могъл да установи и колко от тях смяташе за обичайни за туземците?
Прасенцата разгърнаха „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.
— Ти ли си написал това? — попита Ароу.
— Да — отвърна Говорителя на мъртвите.
Миро се спогледа с Уанда. Прочете в погледа й оправдание. Значи Говорителя бе лъжец. Намеси се Човек.
— Тези двамата — Миро и Уанда — смятат, че си лъжец.
Миро веднага погледна към Говорителя, ала той не гледаше към тях.
— Разбира се, че е така — рече той. — Никога не им е хрумвало, че Рутър би могъл да ви каже истината.
Спокойствието на Говорителя обезпокои Миро. Възможно ли бе да е истина? В крайна сметка хората пътуваха между звездните системи и пропускаха десетилетия, а понякога и векове, за да стигнат от една до друга. Понякога — дори половин хилядолетие. На човек не му бяха необходими кой знае колко такива пътешествия, за да преживее три хиляди години. Ала щеше да е твърде невероятно съвпадение тук да дойде истинският Говорител. Освен ако той наистина не бе написал „Царицата на кошера“ и „Хегемона“; тогава той би се заинтересувал от първата раса рамани от бъгерите насам. Не вярвам, рече си Миро, ала трябваше да приеме вероятността това да се окаже вярно.
— Защо са толкова глупави? — попита Човек. — Да не познаят истината, като я чуят.
— Не са глупави — отвърна Говорителя. — Така са устроени хората: поставяме под съмнение всичките си убеждения, освен онези, в които наистина вярваме, и онези, за които дори не ни идва наум да поставим под въпрос. Не им е минавало през ум да поставят под въпрос мисълта, че истинският Говорител на мъртвите е умрял преди три хиляди години, макар да знаят как междувездните полети удължават живота.
— Но ние им казахме.
— Не, вие сте им казали, че Царицата на кошера е съобщила на Рутър, че аз съм написал книгата.
— Тъкмо затова те би трябвало да разберат, че е истина — рече Човек. — Рутър е мъдър, той е баща; никога не би допуснал грешка.
Миро не се усмихна, макар да му се прииска. Говорителя се смяташе за толкова умен, а ето къде се озова — там, където свършваха всички важни въпроси, осуетени от настояването на прасенцата, че дърветата-тотеми могат да разговарят с тях.
— Ех — рече Говорителя, — има толкова неща, които не разбираме. И толкова неща, които вие не разбирате. Ще трябва да си споделяме повече.
Човек седна до Ароу, като подели почетното място с него. Ароу не даде признак, че има нещо против.
— Говорителю на мъртвите — попита Човек, — ще доведеш ли Царицата на кошера при нас?
— Още не съм решил — рече Говорителя. Миро отново погледна Уанда. Нима Говорителя бе побъркан, нима намекваше, че може да донесе нещо, което не може да бъде донесено?
Сетне си спомни какво бе казал Говорителя за това, че поставяме под въпрос всички свои убеждения, освен онези, в които наистина вярваме. Миро винаги бе вземал за даденост онова, което всички знаеха — че бъгерите са били изтребени до крак. Ами ако Царицата на кошера бе оцеляла? Ами ако точно заради това е успял да напише книгата си Говорителя на мъртвите — защото е можел да разговаря с бъгер? Беше съвсем невероятно, но не беше невъзможно. Миро не знаеше със сигурност, че последният бъгер е бил убит. Знаеше само онова, в което вярваха всички, а никой цели три хиляди години не бе представил и най-малкото доказателство за обратното.
Ала дори да беше вярно, откъде ще го знае Човек? Най-простото обяснение бе, че прасенцата бяха втъкали могъщата история за Царицата на кошера и Хегемона в религията си и не можеха да схванат мисълта, че има много Говорители на мъртвите и никой от тях не е автор на книгата; че всички бъгери са мъртви и че няма да се появи никаква Царица на кошера. Това беше най-простото обяснение, най-лесното за възприемане. Всички други обяснения щяха да го принудят да признае възможността дървото-тотем на Рутър наистина някакси да говори на прасенцата.
— Какво ще те накара да решиш? — попита Човек. — Ние даваме на съпругите подаръци, за да спечелим благоразположението им, но ти си най-мъдрият от всички хора и не можем да ти дадем нищо, от което се нуждаеш.
— Имате много неща, от които се нуждая — рече Говорителя.
— От какво? Не можеш ли да правиш по-добри гърнета от тези? По-точни стрели? Наметалото, което нося, е изтъкано от вълната на кабра, ала твоите дрехи са по-хубави.
— Не се нуждая от такива неща — рече Говорителя. — Трябват ми вашите истински жития.
Човек се наведе по-напред, тялото му се напрегна от вълнение и очакване.
— О, Говорителю! — рече той и гласът му бе толкова мощен, колкото и значимостта на думите му. — Ще добавиш ли нашата история към „Царицата на кошера“ и „Хегемона“?
— Не знам вашата история — рече Говорителя.
— Питай ни! Питай каквото пожелаеш!
— Как мога да разкажа вашата история? Аз разказвам само историите на мъртвите.
— Ние сме мъртви! — извика Човек. Миро никога не го бе виждал толкова развълнуван. — Нас ни убиват всеки ден. Хората изпълват всички светове. Корабите пътуват в тъмната нощ от звезда към звезда и изпълват всички празни места. А ето ни нас, на нашия малък свят — гледаме как небето се изпълва с хора. Хората построиха глупавата си ограда, за да ни държат настрани, но това е нищо. Небето е нашата ограда! — Човек подскочи нагоре, удивително високо, защото краката му бяха силни. — Виж как тази ограда ме връща обратно на земята!
Изтича до най-близкото дърво, изкатери се по дънера му — по-високо, отколкото Миро го бе виждал да се катери; отблъсна се и се хвърли във въздуха. Увисна в един мъчителен миг в апогея на скока си; сетне гравитацията го стовари върху твърдата земя.
Миро чу как дъхът му секна от силата на удара. Говорителя веднага се втурна към Човек; Миро го последва отблизо. Човек не дишаше.
— Мъртъв ли е? — попита Уанда зад него.
— Не! — извика едно прасенце на мъжкия език. — Не можеш да умреш! Не, не, не! — Миро се обърна; за негова изненада това бе Лийф-ийтър. — Не можеш да умреш!
Човек вдигна немощно ръка и докосна Говорителя по лицето. Въздъхна дълбоко. Сетне заговори:
— Виждаш ли, Говорителю? Бих дал живота си, за да прехвърля оградата, която ни дели от звездите.
През всичките години, в които Миро познаваше прасенцата, през всичките изминали години, те нито веднъж не бяха говорили за междузвездни пътувания, нито веднъж не бяха питали за тях. И все пак сега Миро осъзна, че всичките въпроси, които задаваха, бяха ориентирани към откриването на тайната на междузвездните пътешествия. Ксенолозите никога не се сетиха за това, защото знаеха — знаеха го със сигурност, — че прасенцата бяха толкова далеч от онова културно равнище, необходимо за строителството на междузвездни кораби, че щяха да минат хиляда години, преди подобно нещо да бъде в рамките на възможностите им. Ала техните молби да получат познания за метала, за моторите, за летенето над земята — всичко това бе посветено на опита им да открият тайната на междузвездните пътешествия.
Човек бавно се изправи на крака, хванал Говорителя за ръцете. Миро се сети, че през всичките години, откак познаваше прасенцата, никога някое от тях не го бе хващало за ръка. Изпита дълбоко съжаление. И острата болка на ревността.
След като се разбра, че Човек със сигурност не бе ранен, другите прасенца се скупчиха около Говорителя. Не се блъскаха, ала искаха да са по-близо.
— Рутър казва, че Царицата на кошера знае как да построи междузвезден кораб — рече Ароу.
— Рутър казва, че Царицата на кошера ще ни научи на всичко — рече Къпе. — Метал, огън от камъни, къщи от черна вода, всичко, всичко.
Говорителя вдигна ръце, сякаш да се предпази от бръщолевенията им:
— Ако сте много жадни и видите, че имам вода, всички ще ме помолите да ви дам да пиете. Но какво ще стане, ако аз знам, че водата е отровна?
— В корабите, които летят до звездите, няма никаква отрова — рече Човек.
— Има много пътища, към междузвездните полети — каза Говорителя. — Някои са по-добри от другите. Аз ще ви дам всичко онова, което няма да доведе до унищожението ви.
— Царицата на кошера обеща! — рече Човек.
— Аз — също.
Човек се хвърли напред, сграбчи Говорителя за косата и ушите и придърпа лицето му към своето. Миро никога не бе виждал такава проява на насилие; винаги се бе страхувал от това, от решението за убийство.
— Ако сме раман — изкрещя Човек в лицето на Говорителя, — то тогава ние трябва да решим, а не вие! А ако сме варелсе, то тогава можеш да ни убиеш веднага, така, както уби всичките сестри на Царицата на кошера!