Миро бе поразен. Едно беше прасенцата да решат, че той бе Говорителя, написал книгата. Но откъде можеха да стигнат до немислимото заключение, че той бе по някакъв начин виновен за Ксеноцида? За кого го вземаха — за чудовището Ендър?
Ала ето, че Говорителя на мъртвите седеше там, сълзи се стичаха по бузите му, очите му бяха затворени — сякаш обвиненията на Човек притежаваха силата на истината.
Човек се обърна към Миро:
— Каква е тази вода? — прошепна той. Сетне докосна сълзите на Говорителя.
— Така изразяваме болка, мъка, страдание — отвърна Миро.
Мандачува извика неочаквано, злокобен вик, който Миро не бе чувал никога, досущ като на умиращо животно.
— Така пък ние изразяваме болка — прошепна Човек.
— Ах! Ах! — викаше Мандачува. — Аз съм виждал тази вода и преди! В очите на Либо и Пипо я видях тази вода!
Едно по едно, а сетне и всички заедно, другите прасенца подеха вика. Миро бе ужасен, изплашен и развълнуван едновременно. Нямаше представа какво означава това, ала прасенцата изразяваха чувства, които бяха крили от ксенолозите в продължение на цели четирийсет и седем години.
— Нима тъгуват за татко? — прошепна Уанда. Нейните очи също блестяха от вълнение, косата й се бе слепнала от потта на страха.
Миро изрече думите в мига, в който му хрумнаха:
— Те досега не са знаели, че Пипо и Либо са плакали, когато умират.
Миро нямаше представа какви мисли минават през ума на Уанда; усети само как се извърна, как, залитайки, направи няколко крачки, падна на четири крака и заплака горчиво.
В крайна сметка идването на Говорителя бе раздвижило нещата.
Миро клекна до него — главата му бе склонена, брадата му опираше в гърдите.
— Говорителю — рече Миро. — Комо поде сер? Как е възможно да си първият Говорител и да си същевременно Ендър? Нао поде сер.
— Тя им е казала повече, отколкото очаквах — прошепна той.
— Ала Говорителя на мъртвите, онзи, който е написал книгата, е най-мъдрият човек, живял в ерата на междузвездните полети. Докато Ендър е убиец, той е избил цял народ, една красива раса рамани, които биха могли да ни научат на всичко…
— И двете раси — разумни! — прошепна Говорителя. Човек бе приближил до тях и изрецитира куплет от „Хегемона“:
— Болестта и изцелението са във всяко сърце. Смъртта и раждането — във всяка десница.
— Човек — рече Говорителя, — кажи на твоите хора да не страдат за онова, което са извършили поради незнание.
— Това бе ужасно нещо — рече Човек. — Най-големият ни дар.
— Кажи на хората си да замълчат и да ме изслушат.
Човек извика няколко думи, не на мъжкия или женския език, а на езика на властта. Замълчаха, сетне седнаха да чуят какво има да им каже Говорителя.
— Ще направя всичко, което мога — рече Говорителя, — но първо трябва да ви опозная, инак как ще мога да разкажа вашата история? Трябва да ви познавам, инак как ще знам дали напитката няма да е отровна? А най-трудният проблем от всички още си остава. Човешката раса е свободна да обича бъгерите, защото смята, че всички те са мъртви. А вие сте все още живи и хората все още се боят от вас.
Човек се изправи насред тях и насочи ръка към тялото си, сякаш бе слабо и неразвито.
— От нас ли!
— Те се боят от същото, от което и вие, когато вдигнете глави и видите звездите, изпълнени с хора. Боят се, че някой ден ще пристигнат на някой свят и ще открият, че вие сте стигнали първи там.
— Ние не искаме да бъдем първи там — рече Човек. — Искаме също да бъдем там.
— Тогава ми дайте време — рече Говорителя. — Научете ме кои сте, за да мога аз да науча тях.
— Каквото пожелаеш — рече Човек. Огледа останалите. — Ще те научим на всичко.
Изправи се Лийф-ийтър. Заговори на мъжкия език и Миро го разбра:
— Някои неща не ти принадлежат, за да ги преподаваш.
Човек му отвърна рязко и на Старк:
— Онова, на което ни научиха Пипо, Либо, Уанда и Миро, също не беше тяхно. Но ни научиха.
— Не е задължително тяхната глупост да стане и наша глупост — отвърна пак на мъжкия език Лийф-ийтър.
— Нито пък тяхната мъдрост е задължително приложима за нас — отвърна Човек.
Сетне Лийф-ийтър изрече нещо на Трите езика, което Миро не успя да разбере. Човек не отговори и Лийф-ийтър си тръгна.
След заминаването му Уанда се извърна със зачервени от плача очи.
Човек се обърна към Говорителя:
— Какво искаш да знаеш? — попита той. — Ще ти го кажем, ще ти го покажем, ако можем.
Говорителя се обърна към Миро и Уанда.
— Какво да ги питам? Знам толкова малко, че не мога да преценя какво трябва да узнаем.
Миро се спогледа с Уанда.
— Вие не притежавате каменни или метални инструменти — рече тя. — Ала къщата ви е направена от дърво, както и лъковете и стрелите ви.
Човек стоеше прав в очакване. Паузата се удължи.
— Но какъв е въпросът? — рече най-сетне той.
Как би могъл да не забележи връзката, помисли си Миро.
— Ние, хората — рече Говорителя, — използваме каменни или метални инструменти, за да отсечем дърветата, когато искаме да ги превърнем в къщи, стрели или тояги, като тези, които видях да носите.
Необходими бяха няколко мига, за да осмислят думите на Говорителя. Сетне изведнъж всички прасенца се изправиха на крака. Затичаха лудо, безцелно, понякога се сблъскваха едно в друго, в дърветата или в дървените къщи. Повечето от тях мълчаха, ала от време на време някое надаваше вой, досущ както бяха плакали преди малко. Беше някаква мистерия тази почти безмълвна лудост на прасенцата, сякаш изведнъж бяха изгубили контрол върху телата си. След всичките години на внимателно избягване на общуването, на въздържане да се каже каквото и да е на прасенцата, сега Говорителя бе нарушил политиката и тази лудост бе резултатът.
От хаоса се появи Човек и се хвърли на земята пред Говорителя.
— О, Говорителю — извика силно той. — Обещай ми, че никога няма да позволиш да отсекат баща ми Рутър с техните каменни и метални инструменти! Ако искаш да убиеш някого, има стари наши братя, които ще отдадат живота си, аз бих умрял с радост, но не им позволявай да убият баща ми!
— Или моят баща! — викаха другите прасенца. — Или моят!
— Никога не бихме посадили Рутър толкова близо до оградата — рече Мандачува, — ако знаехме, че сте… варелсе.
Говорителя отново вдигна ръце:
— Отсичал ли е някой човек дърво в Лузитания? Никога. Законът го забранява. Няма за какво да се боите от нас.
Последва тишина, прасенцата се укротиха. Накрая Човек се изправи от земята.
— Ти ни накара да се боим от хората още повече — каза той на Говорителя. — По-добре да не бе идвал в гората ни.
Гласът на Уанда се надигна над неговия:
— Как можеш да го кажеш, след като убихте баща ми по такъв начин!
Човек я погледна изненадан, неспособен да отговори. Миро я прегърна през раменете. А Говорителя на мъртвите наруши последвалото мълчание:
— Ти ми обеща, че ще отговорите на всичките ми въпроси. Питам те сега: как строите дървена къща, как правите лъка и стрелите, които ей онзи носи, и тоягите. Казахме ви за единствения известен нам начин; а вие ни кажете за другия начин — за това как вие го правите.
— Братът се отдава сам — рече Човек. — Вече ти казах. Казваме на древния ни брат от какво се нуждаем и му показваме формата, а той се отдава.
— Можем ли да видим как става? — попита Ендър. Човек огледа останалите прасенца.
— Искаш да помолим някой брат да се отдаде, само за да видите как става? Не ни трябва нова къща, поне няколко години напред, а имаме и всички стрели, от които се нуждаем…
— Покажи му!
Миро се обърна, всички останали също, и видяха Лийф-ийтър да се появява отново от гората. Отиде целеустремено до средата на просеката; не ги гледаше, ала заговори така, сякаш бе пратеник, градският глашатай, който не се интересува дали някой го слуша, или не. Говореше на женския език и Миро разбираше само отделни фрази.
— Какво казва? — прошепна Говорителя.
Приклекнал до него. Миро превеждаше, доколкото можеше.
— Той очевидно е ходил до съпругите и те са казали да се направи всичко, което поискаш. Но не е чак толкова просто, той им казва, че — не знам тези думи… нещо от сорта, че всички ще умрат. Във всеки случай за смъртта на някои братя. Погледни ги — те не се боят, нито едно от тях.
— Не знам как се изразява страхът им — рече Говорителя. — Изобщо не познавам този народ.
— Аз — също — каза Миро. — Но трябва да предам всичко в ръцете ти — ти предизвика за половин час повече вълнение, отколкото съм виждал през всичките години, откакто идвам тук.
— Това е дарба, с която съм се родил — рече Говорителя. — Предлагам ти сделка. Няма да кажа никому за Съмнителните дейности. А вие няма да кажете на никого кой съм.
— Това е лесно — рече Миро. — Аз и без това не го вярвам.
Речта на Лийф-ийтър приключи. След което той веднага закрачи към къщата и влезе в нея.
— Ще помолим някой древен брат да ни дари — рече Човек. — Съпругите са наредили така.
И стана тъй, че Миро стоеше, прегърнал Уанда, а Говорителя — срещу тях, докато прасенцата направиха чудо, далеч по-убедително от онези, които бяха донесли на Жусто и Сида титлата им Ос Венерадос.
Прасенцата се наредиха в кръг около дебело старо дърво на границата на просеката. Сетне едно по едно те се изкатериха по него и започнаха да удрят с тояги. Скоро всички бяха на дървото, пееха и удряха в сложни ритми.
— Дървесният език — прошепна Уанда. Само след няколко минути дървото забележимо се наклони. Моментално около половината от прасенцата скочиха долу и забутаха дървото, тъй че да падне на чиста земя в просеката. Останалите удряха все по-яростно и пееха още по-силно.
Един по един големите клони на дървото започнаха да падат. Прасенцата мигновено изтичваха, вземаха ги и ги изтегляха от мястото, където трябваше да рухне дървото. Човек донесе един клон на Говорителя, който го взе внимателно и го показа на Миро и на Уанда. Краят му откъм дървото беше абсолютно гладък. Не беше плосък — повърхността бе нагъната и полегата. Нямаше обаче неравности, не капеше никакъв сок, нищо не подсказваше и за най-малкото насилие при отделянето му от дървото. Миро го докосна с пръст — бе студен и гладък като мрамор.
Най-накрая от дървото остана само правото стебло, оголено и величествено; по-бледите места, откъдето преди стърчаха клоните, бяха ярко осветени от следобедното слънце. Пеенето достигна своята кулминация, а сетне изведнъж секна. Дървото се наклони и започна плавно и грациозно да пада към земята. Тя потрепери и изтътна, когато то се удари о нея, а сетне настъпи мълчание.
Човек отиде до падналото дърво и започна да гали кората му, като пееше тихичко. Кората постепенно се разцепи под ръцете му; пукнатината се разпростря по цялата дължина на дървото и кората се разполови. Сетне няколко прасенца я хванаха и я отлепиха от стеблото; отдели се едновременно и от двете страни в два дълги листа. Отнесоха я настрани.
— Виждали ли сте ги някога да използват кората? — Говорителя питаше Миро.
Миро поклати глава. Бе твърде смаян, за да може да отговори с думи.
Сега напред пристъпи Ароу, който също тихичко напяваше. Прокара пръсти нагоре и надолу по ствола, сякаш изписваше точната дължина и широчина на отделен лък. Миро видя как се появиха линиите, как оголеното от кора дърво се нагъна, разцепи се и отрони само един лък — съвършено излъскан и гладък, който остана в дълбоката цепнатина в дървото.
Пристъпиха и други прасенца, чертаеха форми по ствола и напяваха. Връщаха се с тояги, с лъкове и стрели, с ножове с остри лезвиета, с хиляди ленти за плетене на кошници. Най-накрая, когато половината дърво бе прахосано, всички се отдръпнаха и запяха заедно. Дървото потрепери и се разцепи на половин дузина дълги колове.
Човек пристъпи бавно напред и клекна до коловете, ръката му нежно се отпусна върху най-близкия. Отметна назад глава и запя, мелодия без думи — най-тъжните звуци, които Миро някога бе чувал. Песента се лееше и лееше, пееше я единствено Човек; чак сега Миро забеляза, че другите прасенца го гледаха и очакваха нещо.
Най-сетне Мандачува дойде при него и заговори тихо:
— Моля те — рече той, — ще бъде справедливо, ако попееш за брата.
— Не знам как. — рече Миро. Изпитваше едновременно и безсилие, и страх.
— Той отдаде живота си — рече Мандачува, — за да отговори на въпроса ви.
Да отговори на въпроса ми и да повдигне хиляда нови, рече си наум Миро. Ала пристъпи напред, клекна до Човек, обви с пръсти същия хладен и гладък кол, който Човек държеше, отметна глава и пусна гласа си. Отначало тихо и колебливо, не знаеше каква мелодия да подеме; скоро обаче разбра причината за дисхармоничната песен, усети смъртта на дървото под пръстите си, гласът му се извиси силно, влизаше в мъчителен дисонанс с гласа на Човек, който скърбеше за смъртта на дървото и му благодареше за саможертвата, обещаваше да използват смъртта за доброто на племето, за доброто на братята, на съпругите и на децата, за да могат всички да живеят, да процъфтяват и преуспяват. Това бе смисълът на песента, смисълът на смъртта на дървото, а когато песента най-сетне свърши. Миро се наведе, докато челото му не опря о дървото, и той изрече онези крайно екзалтирани слова, същите, които прошепна преди пет години и над трупа на Либо на хълма.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ГОВОРЕНЕТО
ЧОВЕК: Защо не идват да ни видят и други хора?
МИРО: Само на нас е разрешено да минаваме през портата.
ЧОВЕК: Защо просто не се прехвърлят през оградата?
МИРО: Никой от вас ли не е докосвал оградата? (Човек не отговаря.) Много е болезнено. Да се мине през оградата означава всички части от тялото да те заболят много силно и едновременно.
ЧОВЕК: Това е глупаво. Нали и от двете страни расте трева?
Слънцето се бе издигнало над хоризонта само преди половин час, когато кметицата Боскиня изкачи стълбите към личния кабинет на епископ Перегрино в катедралата. Дом и дона Кристи бяха вече там, изглеждаха умислени. Епископът обаче изглеждаше доволен от себе си. Винаги се радваше, когато цялото политическо и религиозно ръководство на Милагре се събираше под неговия покрив. Няма значение, че Боскиня бе свикала заседанието, тя бе предложила то да се състои в катедралата, защото тя държеше ножа и хляба в ръцете си. Перегрино обичаше да се чувства някакси господар на колонията Лузитания. Е, в края на това събиране на всички щеше да им стане ясно, че никой в тази стая не е господар на нищо.
Боскиня ги поздрави. Но не седна на предложения й стол. Вместо това се настани пред терминала на епископа, включи се и пусна програмата, която бе подготвила. В пространството над терминала се появиха няколко реда малки кубчета. Най-високият ред се състоеше само от няколко кубчета, другите под него — от много, много повече. Повече от половината редове, като се почне от най-високия, бяха оцветени в червено; останалите бяха сини.
— Много е красиво — рече епископ Перегрино. Боскиня погледна дом Кристау.
— Познаваш ли модела?
Той поклати глава.
— Но мисля, че знам за какво е свикано това събиране. Дона Криста се наведе напред:
— Има ли някое сигурно място, където бихме могли да скрием архивите, които искаме да запазим?
Изражението на отчуждено задоволство у епископ Перегрино се стопи.
— Аз не знам за какво е това събиране.
Боскиня се обърна от табуретката си към него.
— Бях много млада, когато ме назначиха за губернаторка на новата колония Лузитания. Беше голяма чест, голямо доверие да бъда избрана. Изучавах управление на общности и социални системи от дете и се бях справила добре по време на кратката си кариера в Опорто. Онова, което комитетът очевидно не бе погледал, бе обстоятелството, че вече бях изпълнена с подозрения, склонна към измама, както и шовинистка.